Свиренето
можело да бъде
и наслада!
Нов симфоничен оркестър с концертите си създава приятно вътрешно усещане за ритуалност - слушателят сякаш е попаднал в затворено общество. Странно, защото обществото е доста голямо - концертите на оркестъра преминават при почти пълни зали. Така беше и във вторник, 26-и октомври. Умело направлявана традиция, която включва и сиянието около образа на музикалния директор Росен Миланов. Може би всичко това, но главното според мен е, че просто пред публиката стои един състав от младежи, които излъчват желание за музика. Споява ги някакво ново, непознато у нас отношение към свиренето в оркестър, личи радостната солидарност към това, което правят.
На 26 октомври на пулта застана асистент-диригентът Петко Димитров - много надарен младеж, с голямо бъдеще според мен. Избраната от него програма /Барбър - Ададжо, Сен-Санс - Концерт за виолончело и оркестър, солист Станимир Тодоров, Бетховен - Втора симфония/ говори за романтична нагласа, но и за изисканост и стремеж към оркестрова избистреност и точност.
Най-впечатляващото качество на оркестъра /поне това показа този концерт/ е високата тонова култура. Явно младежите са инструменталисти, еднакво добри във всички групи. В работата на диригента “чух” почерка на неговия учител проф. Васил Казанджиев: извайване на детайла, емоционална сдържаност, умение да държи в ръцете си логиката на партитурата, да извайва и овладява фразата.
Първата пиеса - дълбоко елегичното Ададжо на Барбър - показа онзи ефирен звук, чисти линии и овладяна динамика, възможни само при взискателна работа и добър оркестров потенциал. Същата чистота и финес чух в бавната част на Бетховеновата симфония. И още: дълбок усет за Бетховеновия драматизъм (началното Ададжо), за контрастността на класическата форма (Алегрото и Финалът). Имаше много блясък (Сен-Санс, Бетховен - финалната част) и добре експонирани сола (Скерцото) , при което напълно отсъстваше типичното за голяма част от нашите оркестри напрежение - как ще свири съответната духова група например или как ще се прелее с друга и т.н. Е, имаше и разминавания в бързите части, тук-таме “щръкваше” и някое “преекспонирано” форте, но някак слушателят е склонен да отмине това на фона на високия емоционален тонус.
Няма да е много етично, ако кажа, че главният герой на вечерта беше фантастичният челист Станимир Тодоров, защото всички много добре изпълниха ролите си. И все пак - Той е Челистът! Изумителен артист! Музиката извира от цялото му същество. Прекрасен тон се лее изпод пръстите му. Челото му е от ХVII век, а самият изпълнител просто излъчва естествено удоволствие от музиката и желание да го предаде и на слушателите. Още малко наслада след концерта на Сен-Санс - прелюд из Втора партита от Бах - на бис.
Няколко думички за печатната програма. Надявам се и другите в залата да са я прочели като мен - след концерта, за да не ги владее потрес по време на слушането. Книжката е написана на английски и български. Под всяко от трите жития на композиторите е отбелязано, че е превод от оригиналния английски текст. Добре, че пише, защото инак човек би се чудил на тромавия български - очевидно преводачът не знае добре нито един от двата езика. Самите статии изобилстват от шаблони и странности: научаваме например, че Бетховен е бил при Моцарт на обучение в 1792 (?), че “никога не е работил на постоянно място, въпреки че е получавал престижни предложения”, че не се е “обвързвал с брак”, че в центъра на творчеството му били симфониите, но “други, особено значими инструментални блокове са 32-те му сонати за пиано и 16-те квартета”, че “ларгутото” на II симфония “често се среща във фолклорни програми и затова е един от най-известните мотиви на Бетховен...” и т.н. За Сен-Санс научаваме, че симфониите на този блестящ представител на френската музика владеели концертните зали още в началото на века, днес напълно забравени...” и т.н.
Като се изключи претенциозната фейлетонна книжка, в залата цареше музика и радост и всички музиканти - Станимир Тодоров, оркестрантите и диригентът им - Петко Димитров - напълно си заслужиха овациите, традиционно поднасяни от публиката на Нов симфоничен оркестър - с тропане на крака.
Наталия Илиева