Черно & бяло
От 1 до 3 октомври т.г. в Русе се проведе Третата международна театрална среща “Дунав - европейска река, Дунав - река на Балканите”. Инициатор и организатор на срещата бяха частният театър “Мания” с директор Мариан Савов и Регионалният съюз на жените, Русе. Срещата бе осъществена с любезното съдействие на австрийското Министерство на външните работи и посолството на Република Австрия у нас. Та на този фестивал попаднах на спектакъла на Театър “Акус” от Долна Австрия “Черно & бяло” на Елизабет Вегер (режисьор Херберт Ганчахер, участват актьорите Михаела Шедай и Дитмар Йегер).
Вече месец и нещо оттогава, но впечатлението ми е все така силно, визията на спектакъла, изигран в голямата зала на Художествената галерия сред белите стени и картините, окачени по тях, е все така интензивна и привлекателна. Бях поразен от неочакваната хрумка на Театър “Акус”, от богатите театрални възможности на лаконичната изразност.
Следва опит за описание с елементи на разяснение. Дано семплото ми “феноменологично” усилие поубере от искрената ми въодушевеност.
И така, в залата всичко е в черно или в бяло. На пода е поставен квадратен килим с черни и бели квадрати (приблизително 5 на 5). Отстрани са подредени изящни, иронични шахматни фигури. Примерно пешките са два бели/черни ботуша с малка ловджийска шапка върху тях. Фигурите имат различни размери, като най-високите стигат до към метър и половина. Извън полето, приблизително зад h1 има малка масичка, зад която стои облеченият в черно шахматист (Дитмар Йегер), а вдясно от него, обкръжен от различни инструменти (кларинет, бас-кларинет, саксофон и тенор-саксофон), седи Харалд Хаслингер. Диагонално-симетрично на тази двойка е бялата група около своята бяла масичка и бялата група инструменти: Михаела Шедай и Ади Шобер (вибрафон, малък барабан, калимба, ксилофон и други). Раздават на публиката малка стихосбирка със странното название “Австрийска поезия на шахматната дъска” (превод - Антоанета Димитрова, под редакцията на Пенка Ангелова, която е неуморната душа на този гастрол), включваща 32 стихотворения на 32-ма автори. 16 от стихотворенията са обединени в частта “Бели фигури”, а другите 16 - в “Черни фигури”. Към стихосбирката са приложени и четири странни листа. На първия е написано: “Черно & бяло. Музикално-литературен шах. Шахматна партия за тридесет и две фигури, шестдесет и четири музикални полета, четири композитора, двама музиканти, една актриса и един актьор”. Следващите три листа, за мен поне, крият още по-голяма загадъчност. На тях е отбелязано: “Рубинщайн - Алехин, Виена, 1922”, “Алаторцев - Капабланка, Москва, 1935” и “Фишер - Спаски, Рейкявик, 1972”. Това са записи на три знаменити шахматни партии с различен брой ходове (от 23 до 41) и с различна развръзка - в две от тях се предават черните, в една - белите.
Обясняват ни “правилата” на музикално-литературния шах. Всяко поле е свързано с определен музикален мотив от творби на четирима съвременни австрийски композитора - Херберт Лауерман, Вернер Радичник, Вернер Шулце и Хайнрих Унтерхофер, а всяка от фигурите - с определено стихотворение, в което, ако фигурата е бяла, се споменава думата “бяло”, а ако е черна - “черно”. В поредни скоби бих отбелязал, че изборът кой автор към коя фигура да бъде “прикрепен” е важен. Цариците са съответно Ингеборг Бахман и Елфриде Йелинек, а царете - Ерих Фрид и Ернст Хербек. Популярният у нас Петер Турини е само пешката d2 и, както ме увериха създателите на спектакъла, това не е случайно. Човек от публиката излиза да изтегли един от трите предложени му плика и така се изяснява коя от трите партии ще гледаме тази вечер.
В Русе се разигра партията “Рубинщайн - Алехин”. 26 хода, черните се предават. До момента, в който черният шахматист и белият шахматист пристъпят към фигурите и ги наредят с особена ласкавост по началните им полета, всичко е сякаш леко несериозно, формалистично и самоцелно. Шахматистите се съсредоточават и играта започва... Започва привидно ненапрегнато, уверено. Преместването на една фигура предизвиква произнасянето на “нейното” стихотворение. Поставянето й върху дадено поле предизвиква изпълнението на “неговия” музикален мотив. На пръв поглед нищо по-предсказуемо и дотягащо след първите няколко хода, ако в тази предопределеност не нахлуваше неочакван театър. Защото в зависимост от шахматната ситуация едно и също стихотворение или един и същ мотив се изпълнява по различен начин, в него се влагат различни настроения, темпераменти, смисли. А когато се взема една фигура, тоест когато две фигури влизат в непосредствено взаимодействие, едновременно се чуват два мотива и две стихотворения. Звуково това е някакъв странен джазов етюд. Конфликтът в тези случаи е очевиден, пряк. Излязлата от играта фигура го напуска било победоносно (ясно е, че е замислена замяна), било с пристъп на гняв или отчаяние, било с меланхолията на осъзнатия вече финал. Всичко се играе пределно сдържано, чисто, по немски прецизно и точно. Няма моментни или крайни победител или победен, защото... едно стихотворение напуска света и с това този свят става с едно стихотворение по-беден. Трябва да се види как внимателно се изнасят фигурите-стихотворения извън “дъската”. Те особено грижливо се полагат изправени край полето - така самотни и безпомощно голи в студения свят, разделен само на черно и бяло... И разбираме защо победителят е не по-малко тъжен и опустошен от победения.
Създателите на спектакъла говориха за това, че са търсили начин да запознаят своята публика с австрийската поезия, с австрийската музика и с три знаменити шахматни партии. Едно такова просветителско усилие. Постигнали са много повече. Те показаха, че театралността може да бъде постигната и при условията на минималните процепи в предварителната, на пръв поглед самоограбваща ги конвенция. Защото са талантливи. И умни.

Никола Вандов