На 30 и 31 октомври в СУ "Св. Климент Охридски" се проведе научна конференция на тема "Текст, култура и морал в миналото и днес", посветена на Цветан Тодоров по случай неговата 60-годишнина. Със свои доклади и изказвания в нея взеха участие Ивайло Знеполски, Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Жана Дамянова, Лиляна Деянова, Блага Димитрова, Тончо Жечев, Владимир Градев, Боян Манчев и др. Главен организатор на конференцията бе Факултетът по класически и нови филологии към Софийския университет и най-вече доц. Стоян Атанасов.
От Цветан Тодоров бе получен адрес, който тук публикуваме.

Драги приятели,
Първо трябва да ви се извиня за своето отсъствие в момент, когато вие ми оказвате честта и приятелството да се съберете по случай моята шейсета годишнина. Една от причините за това отсъствие е от битов характер, свързана е с проблеми на всекидневието, с които не винаги се справяме, но за които не си струва да говоря тук; ще призная, че има и втора причина - лекото смущение да стана предмет на словото на другите, вместо да си остана, както съм свикнал, автор на слово за другите. Като критик и тълкувател аз, разбира се, съм вземал други автори за предмет на изследване и на разсъждения, но в повечето случаи това са били покойници. В случая вероятно изпитвам известна боязън, че, ставайки предмет на словото на другите, аз правя една голяма крачка към несъществуването.
Това обаче не помрачава искрената ми признателност към всички участници в тази проява. Доколкото знам, тя е единствена по рода си и показва, че нашият произход, който ние не си избираме, не може да бъде заличен с овладяни волеви действия. Изминаха трийсет и шест години, откакто аз направих своя житейски избор да се установя в чужда страна; обаче именно страната, в която живях първите двадесет и четири години, забелязва настъпването на тази кръгла годишнина, шейсетата. Аз съм й признателен, макар че и в това отношение чувствата ми са смесени, защото въпросната годишнина ми напомня, че времето на тоя свят не е спряло неспирния си ход, не е направило едно малко изключение за мен, както му се ще на вътрешното ми чувство, което живее все в настоящето. Ала в напомнянето на истината за този свят има с положителност и нещо добро, доколкото ни помага да превъзмогнем някои упорити илюзии.
Повод като днешния ви настройва да насочите ретроспективно поглед към изминатия път, да се опитате да му придадете някакъв смисъл. Ще призная, първата ми реакция е чувство на безпокойство: един ли е смисълът на този изминат път? Това, което той разкрива веднага, са ред прекъсвания, водещи в последна сметка до голямо разнообразие, да не кажа до голям разнобой, в моите занимания. И наистина, към очевидното прекъсване България-Франция се добява и друго едно - между два периода: първият, заемащ горе-долу отрязъка между двадесетата и четирийсетата ми година, вторият - между четирийсетата и шейсетата. Трудовете ми от първия период бяха най-вече върху литературата и езика, върху повествователните структури и смисловите модалности; докато през втория период аз се насочих към твърде разностранни проблеми, като анализ на културата, на обществото или на моралния живот. Как да се открие някаква приемственост в тази разнородна целокупност?
Отговорът на този въпрос ми бе донякъде подсказан от един школски спомен, отнасящ се до организацията на знанието през средновековието. Книжовниците от тази епоха обичали много класификациите, благодарение на които им се струвало, че обгръщат световното разнообразие. Делели видовете знание на две общи групи: механични изкуства (днес бихме казали технически дисциплини), които предполагат физическо действие, и свободни изкуства, отговарящи на днешните науки и наричани така, защото се позовавали единствено на онова, което освобождава човека от принудите на тялото, тоест неговия дух. През цялото средновековие свободните изкуства били сведени до седем, нито повече, нито по-малко, като се обединявали в две подгрупи - trivium и quadrivium. Към едната спадали граматиката, реториката и диалектиката (или логиката); към другата - аритметиката, геометрията, астрономията и музиката (тъй като последната имала също математически структури). Първоначалното образование на човека предполагало не избор измежду тези предмети, а изучаването на всичките, при все че впоследствие всеки избирал своя област за специализация.
Това старо подреждане ми помага донякъде да осмисля собствената си разнопосочност, с уговорката, че аз не пожелах да направя стъпката към окончателната специализация. Наистина, аз се отказах да изучавам природните науки и математиката; но се опитах да се посветя в различните дисциплини, изучаващи човека и човешките общества. От своя страна бих могъл да ги обединя в тривиума на историческите науки: история на обществата, история на творбите - художествени или нелитературни, история на идеите и ученията; в квадривиума на хуманитарните науки ще поставя антропологията, социологията, психологията, лингвистиката. Дадох си сметка,че тези дисциплини представляват различни подходи към един и същ предмет - човешкото същество в неговия индивидуален и социален живот - и че различията между тях са по-скоро по отношение на средствата - гледната точка, йерархията на ценностите, терминологията - отколкото на целта. Ако човек не се стреми на всяка цена да получи признание от колегите си (имах късмет да постъпя през 1967 г. на работа в една много либерална в това отношение институция - Националният център за научни изследвания), тези различия могат да се разглеждат като несъществени и всички тези "методи" да се използват равнопоставено (или да се ограничим с последователното използване на всички тези перспективи), за да опознаем същия този предмет.
Научното изследване обаче не е само въпрос на предмет, който всъщност представлява една мисловна конструкция; то е и материя, независеща от волята ни: човешкото поведение тук и там, сега и в миналото. Материята, която съм си поставил за цел да изучавам, е, разбира се, обширна, но тя не е безкрайна: става дума за европейската история от т. нар. модерна епоха, тоест времето след Ренесанса. В тази огромна материя търси своята храна моята ненаситна любознателност, за която нямам обяснение и която е причина за този привиден разнобой. Обратната страна на тази широкообхватност е, че всеки път аз трябва да се огранича да изучавам отделни образци, вместо да се стремя към изчерпателност. За утешение си казвам, че изчерпателността е при всички положения недостижима, защото всяка отломка от този свят е сама по себе си неизчерпаема. Така аз насочих изследванията си към различни дялове от модерната история на Европа, използвайки различни концептуални средства: история на творбите, литературни или живописни (на фламандските художници от XV в., на холандските художници от XVII в.); история на идеите и на ученията за единството и идентичността на човека, за множествеността на неговите общества (френските мислители от Монтен до Леви-Строс, като се мине през Ларошфуко, Монтескьо, Русо, Констан и някои други); история на моралния, политическия и социалния живот по повод на някои особено драматични епизоди - завладяването на Америка, тоталитарните лагери, различните поведения пред окупаторите през Втората световна война в страни като Франция и България.
И наред с това предметно родство и с тази, макар и изпълнена с празноти свързаност, аз виждам също така и еднаквост в мястото, което тези трудове заемат в собствените ми очи. Стремя се да направя изучавания предмет по-ясен и по-разбираем в очите на моите читатели, стремя се да им предложа малко повече смисъл и дори по възможност и красота; ала знанието, което аз овладявам и предавам, за мен не е самоцел. В Античността изучаването на онова, което впоследствие става свободни науки, е трябвало до подготвя за философското мислене; впоследствие тази връзка се прекъсва и науките се изучавали сами по себе си. От своя страна философията се е превърнала днес в занимание на професионалисти, сред които аз не се нареждам; но съм готов да заявя, че според мен знанието трябва да се подчини на личния стремеж към мъдрост. "Да се подчини" не означава "да отстъпи мястото си на"; изобщо не ме блазни мисълта да стана гуру и да проповядвам на хората рецепти за по-добър живот. Просто за мен лично въпросът "какво представлява светът на хората", мотивиращ всекидневните ми занимания, трябва да бъде подчинен на въпроса "как да се живее". Следователно, опитвайки се да помогна на другите - на моите читатели - да открият повече смисъл и красота в този свят, аз самият се стремя да помогна на себе си, за да живея по-добре, по-смислено и по-красиво.
В това домогване да обвързвам, макар и косвено, живота и творчеството, да обвързвам себе си като личност и предмета на своите занимания, вероятно има някакъв български атавизъм, нещо, което идва от детството и юношеството, от възпитанието на чувствата и разума ми. Атавизъм или не, аз нямам намерение да се отказвам от него и за в бъдеще, без да знам нито колко ще трае то, нито в каква посока ще протече.
Благодаря, че ме изслушахте. Сега имате думата.

Превел от френски Стоян Атанасов