Стилът
и Чорановите авантюри
"Изкушението да съществуваш" е второто по-пълно представяне на Чоран на български език, заслугата за което и този път е на Красимир Мирчев. И понеже и тук фрагментите са, които конституират сборника (не случайно в интервюта Чоран често пъти назовава себе си фрагментарен човек) и в настоящето издание много се разчита на самия изказ, на стила, на отделната дума, на енциклопедичната й природа... Което ще рече, че и ролята на преводача става още по-трудна и отговорна. Затова и в началото на това бегло представяне на "Изкушението да съществуваш" специално ми се ще да откроя заслугата на Красимир Мирчев за великолепното зазвучаване на Чоран на български. Преводачът блестящо е уловил разнопосочната, изплъзваща се и приплъзваща мисъл на Чоран, максимално е уплътнил българското звучене на всяка дума, запазил е противоречията, обратите, двусмисленостите, смътностите... Така Чорановите фрагменти и на български оправдават битието си на същински "лирически" парчета, които се състоят от едно или няколко изречения, които изпълняват ролята на афоризъм, и други няколко, които контекстуализират този афоризъм, подкрепяйки или разколебавайки го. Защото това са парчета, в които не детайлите са важни, а заключението; в тяхното начало вече е заложен краят. Тоест имаме група изречения, която преди да потъне в празните редове, отделящи различните фрагменти, оформя една странна цялост, в която утвърдителните и отрицателните изречения взаимно се неутрализират, за да се постигне образът на едно състояние, което бяга от застопоряването. Защото, както се изразява самият Чоран, отрицанието освобождава духа и то е по-добро от празното утвърждаване, но дори то, веднъж придобито, зазижда духа, предвещава скука, обещава уютност, така чужда на Чорановия дух. И точно тази непрекъсната противоречивост, това движение, тази пулсация по един майсторски начин е предадена на български.
Изборът на издателство "Лик" заслужава да бъде откроен обаче не само заради насочването към името на Чоран или заради намерения подходящ и прецизен български вариант на неговата мисъл, но и заради проблематиката на книгата. Макар и да не е експлицирано, "Изкушението да съществуваш" е някак краевековна книга. Не като време на написване, не и заради появата й на български месеци преди края на ХХ век, а като нагласа. Защото в нея се срещат маркирани идеи, около които по-късно кръжат и литературата, и философията. Думата ми е за визираните краища и смърти - Чоран говори за излиняване на литературата, рухването на всички фикции, за края на човека, за разпадането на езика и т.н. При това не се концентрира върху логиката на парадоксите, а по-скоро се задържа в тоналността на свойствения му йонесковски скептицизъм. По простата причина, че философията на краищата е не просто присъща на Чоран, но тя направо го изразява. Защото той е философ на изгубените, на залиняващите каузи. Не случайно в едно интервю той изтъква, че дори към френския език се е привързал едва когато го е усетил застрашен, загиващ, чезнещ в световен мащаб... Колкото по-голям е бойкотът към нещо, толкова Чоран по се хипнотизира от него.
С тази Чоранова нагласа, която разглежда историята на идеите като "шествие на звукосъчетания, възвисени в абсолют", е свързана и другата голяма тема в "Изкушението да съществуваш" - тази за изгнаничеството. Едно - защото Чоран въплъщава позицията на вечния чужденец, второ - защото за него човекът по принцип е един "недовършен евреин", и трето - защото позицията на себе си като друг снабдява с множество гледни точки, с набор от самоличности и така се взривявят покоят и споменатата вече недолюбвана от Чоран уютност, която той изравнява с посредствеността.

Амелия Личева












Думи
с/у думи




Емил-Мишел Чоран.
Изкуството
да съществуваш
.
Превод от френски
Красимир Мирчев.
ЛИК. С. 1999.
177 с. 4 лв.