Скрито, покрито
и открито
Футболното дерби ЦСКА - “Левски” освен че даде повод за истерична вестникарска шумотевица, си позволи сред тътнежа от бомби и счупени седалки да изяви и огромната манипулативност на екрана, способността му да замазва неудобствата и да скрива конфузиите. Тази неволна демистификация се случи, когато на почивката между двете полувремена спортният журналист Петър Василев с неимоверни физически усилия вземаше интервю от националния младежки треньор Стойчо Младенов. Провесил се в твърде неуютна поза от коментаторската ложа, геройски протегнал микрофон към футболния спец, шпикерът на мача представляваше една никак достойна картинка, която обаче, кой знае защо, операторът реши да покаже със завидно откровение. Забелязал гафа, Василев размаха ръката си с тюхкащ се и укоряващ жест, но непоправимото вече бе сторено: зад гладките думи зрителят видя грапавата гледка и си даде сметка, че телевизията е не просто медиа, тоест посредник, а е изкривяващ, заблуждаващ и лъжлив посредник. Нейната информация, рекъл си е вероятно той, трябва да възприемам с едно наум, нейните послания трябва да подлагам задължително на проверка, защото нито казаното, още по-малко видяното е като случилото се.
Скрито-покритото на телевизията твърде често се забравя (може би съзнателно, може би не) в коридорите на “Сан Стефано” 29. Винаги ме е притеснявало например, когато водещите на централните новини с извънмерна претенция са заявявали в края на емисията: “Такъв беше, дами и господа, днешният ден”. Сякаш телевизионното око е вездесъщо - божествен взор, стоок Аргус - от чийто поглед нищо и никой не може да убегне. Сякаш е мерилото на битието, абсолютният критерий, легитимиращ кое се е случило и кое не; Бог, който вдъхва живот или осъжда на смърт. В това самомнение на телевизията се крие и самочувствието на работещия в нея, в тази й преценка за себе си се заражда нейното високомерие и понякога студено безразличие към дребните нещица в живота, които обаче са смъртоносно важни за мъничкия, обикновения, частния човек. Самото й повишено внимание към политиката е белег за всичко това: властта е видима, битът невидим; Иван Костов е лично поканен на откриването на църквата в Пампорово, хилядите енориарши там - не.
Гафът с неудачната поза на Петър Василев отново ни припомни колко манипулативен може да бъде екранът. И макар че недоволният жест на журналиста показа искреното му мнение за издънката, аз мисля, че не трябва чак толкова много да се кахъри: точно такива случки ни предпазват от синдрома на “Телевизионна мрежа”, точно те ни напомнят, че операторските кадри са едно, а житейските случки - съвсем друго. Скрито-покритото на телевизията задължително трябва от време на време и да се открива.

Митко Новков