Особеният успех
на нищо особено


В едно свое интервю Иржи Менцел разказваше, че най-много обича да си лежи увит и да не прави нищо цял ден, представяйки си разни неща. Опитвам се да си представя как, лежейки в любимото си положение, е виждал на наша сцена една комедия. Като “Още веднъж отзад” от Майкъл Фрейн (играна у нас под заглавието “Шум зад кулисите”). Пиеса, която няма претенции за величие, в която авторът е избрал ситуация, априори даваща възможност за комични натрупвания - защото случващото се зад кулисите е винаги тайнствено място за зрителя и винаги наситено с множество недоразумения и гафове. Сам по себе си конфликтът между “високото” поетично театрално действо и “низкото” прозаично театрално ежедневие съдържа комизъм. Пиесата е фарс, както изнервено обяснява режисьорът (Георги Кадурин) на актьорите, в който се отварят и затварят врати и се носят сардини, нищо повече. Менцел избира жанра на фарса, защото той му позволява да развихри в него всички положения и гегове от любимото му кино на великите комици от 20-те и 30-те. Без никакъв психологизъм и “преживяване”, чрез механиката на натрупването на комични положения и гегове. И го прави. Без особени усилия. Така сякаш си лежи увит. Постига го в безупречен ритъм, в непрестанното натрупване на всички известни от кинохристоматиите трикове, каскади от гегове и нонсенси. Така, както Бъстър Кийтън обяснявал на журналистите, че добрата комическа сцена може да се направи, докато си седиш, защото тя изисква същия точен математически разчет, както механическото съоръжение.
“Още веднъж отзад” в Сатиричния театър е като енциклопедия на този тип комизъм, познат от традицията на англосаксонския мюзикхол с типичните за него пантомима, нонсенс, акробатика, гегове, ритници по задника и прочее. И се оказва, че колкото и да е познато всичко това от “старите ленти” на Чаплин, Кийтън, братя Маркс, колкото и да изглеждат лесни триковете и елементарни геговете, то пак е смешно. Както винаги е смешен боят с торти. Когато на Христо Гърбов (Гари) секунди преди излизането на сцената му връзват обувките и той тича, скачайки като кенгуру, е смешно. Когато на Димитър Марин (Фредерик) му падат панталоните, колко и да изглежда тъпо, пак е смешно. Когато виждаш “класически” пример за гег - как поне трима от персонажите заобикалят чинията със сардини, оставена на креслото, а точно Бруки Аштън (Жанет Йовчева) сяда в нея - пак е смешно. Изобщо този тип фарсов “наднационален” комизъм е вечен, както филмите на великите комици. Затова и Менцел е избрал тъкмо тази пиеса, а не чешка комедия. Защото тъкмо великата американска комедия е доказателство, че хората навсякъде по света сто години се смеят на едни и същи неща. Менцел казва, че добре познава своята публика и е прав. Залата на Сатиричния театър е пълна и два часа публиката се смее в завихрящия ритъм на отварянето и затварянето на вратите, на разнасянето на сардините, на недоразуменията между персонажите, на сблъсъка между “високото” и “ниското” - уж на нищо особено. Актьорите се справят с лекота, и особено Жанет Йовчева, Тодор Близнаков (Селздън), Димитър Марин, Христо Гърбов etc. са най-последователни в избрания от Менцел за всеки регистър. Казах - на нищо особено. Но може би трябва да си Менцел, за да си позволиш наглостта да направиш нестихваща комедия от “нищо особено” - от всичко известно, даже христоматийно познато, от вечните класически трикове на комедията. Не защото няма да се сетят или не биха могли да го поставят, на това не биха се решили много български режисьори, а защото на повечето им се иска все да е “нещо особено”. А Менцел “лениво” показа “още веднъж”, че комедията в театъра може и да е “нищо особено”, но трябва да я можеш и да познаваш нейната природа, поетика и техника, “железните” правила на жанра. И тогава се получава едва ли не докато си лежиш увит.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата