Десетилетеито 1989-1999
в публични мечтания
и разочарования

Наскоро си спомних радостта и еуфорията, които изпитвах преди 10 години, и си казах: добре де, на какво толкова съм се радвал, какво съм очаквал да стане? Установих, че не мога да си спомня конкретно какво съм очаквал. Вероятно моите очаквания са били твърди обхватни, сякаш са били някакъв хоризонт, който обгръща всичко, но конкретни неща май че не си представях. Самата мисъл, че го няма вече Тодор Живков и че унизителното положение на човека в тоталитаризма, който говореше едно, а мислеше друго, е изчезнало, ми стигаше. Фактът, че виждах радостни и танцуващи, и свободно викащи хора по площадите, ми беше повече от достатъчно. Имаше тогава някаква празнична свободност, която ни увличаше и която (сега си давам сметка) ни пречеше да мислим конкретно и артикулирано.
Днес разочарованията са много, например от политическата класа. Аз не мога да кажа дали тя е така корумпирана, както я описват слуховете. Досега не съм видял нито един разобличен случай, затова да обвинявам някакви министри в неща, които не мога да докажа, ми се вижда безсмислено. Като публично поведение тяхната самоувереност и арогантност и опитите да интерпретират фактите в своя изгода не ми харесва, но това е не толкова важно. Два пъти по-важно е какво става под политическата повърхност. Две неща заслужават да бъдат казани; и двете не са хубави.
Първото е, че България беше напусната от над 500 хил. млади хора - вероятно най-кадърните и най-амбициозните. Осъществи се някаква по-скоро неестествена селекция, така че криминогенните елементи, хората, които мислят, че се живее само с далавера, останаха тук. А хората, които не мислят така, заминаха за други места. Дали там ще сполучат, дали ще намерят себе си и ще се осъществят професионално, е проблем, който не смея да разисквам. Сред младото поколение обаче тази “обратна” селекция е много тъжна. Имам чувството, че присъствам на опростачването на нацията. Виждам го по днешните студенти - всекидневно, непрестанно.
Второто нещо, за което ми се иска да говоря (а то е свързано с първото), е това, че под повърхността на политическите промени потече една субкултурна революция. Преместиха се всички йерархии. Онова, което беше популярна култура, онова, което беше култура на забавлението, на закачката, на скандала, ако искате, престана да бъде маргинална област и се премести в центъра. То се превърна в публичен глас, който задава норми, който създава публични фигури, образци и т.н. Фактът, че в момента Къци Вапцаров е далеч по-известен от Ани Илков, който е един от най-добрите български поети, добре илюстрира за какво става дума. Казано с две думи, т. нар. българска висока култура беше вкарана в кучи гъз. Не го казвам със съжаление, защото в някаква степен тя си го заслужаваше. В парниковите тоталитарни условия, където я отглеждаха, тя беше създала много казионни, чиновничестващи интелектуалци, които не бяха никакви интелектуалци; лансираше много утвърдени таланти, които не бяха никакви таланти... Българската тоталитарна култура, като модел, има огромни грехове и аз не съм от онези, които идеализират времето на Людмила Живкова - напротив, смятам, че до известна степен глупавите месианистични нагласи, грандоманията, харченето на много пари, привилегиите и т.н. се родиха именно в тази ЛюдмилоЖивковска епоха. Заедно с това не мога да не съжалявам, че интелектът, критичното разбиране, хрумването, иновацията, талантът, всички тия неща в момента не се ценят; че в България годишно се пишат примерно 900 стихосбирки, но едва ли се четат годишно 900 стихосбирки. Графоманията е всеобщо явление, но читателскомания няма. Разбира се, съществуват места, където тече интензивен живот; от време на време ми се струва, че българският театър е такова място, понякога нещо става в българското кино, в българската литература също, но така или иначе това са изкуства, които са загубили своите авторитетни места. Същото важи и за критическия коментатор на публичния политически живот - за интелектуалеца в точния смисъл на тая дума. Той се е превърнал в мърморко, който встрани нещо мрънка, нещо протестира... Не съм видял нито един истински, независим интелектуален анализ, който по някакъв начин да има публично влияние. Разбира се, има групи от умни хора, които се движат като експертни образования и носят странното модерно име “тинк-танк” - резервоар за мисли; те дават мисловна енергия на определени ситуации и в тоя смисъл обслужват институциите. Автономността и собствената критичност на интелектуалеца е заменена с тези образования. От всичко това, разбира се, ме боли, но от друга страна ме кара да мисля, че високата култура заслужава наистина мощна и разрушителна критика. Това, което й се случи, не е нещо, което е външно, то стана благодарение на нейната собствена вина, нейната собствена неадекватност и ако трябва да намери ново социално място, тя трябва да започне първо с подобна критическа саморефлексия, трябва да осмисли къде е нейното място и има ли въобще място в новата ситуация.
Сбъднаха се мечтанията за свобода, разнообразие... В това отношение девизът на Нов български университет: “Да не се боим от разнообразието” е наистина много показателен. Т.е. на най-различни места хората интензивно, самостоятелно, често пъти много талантливо правят някакви неща. Проблемът е, че като че ли не съществува интегрална публичност, която да обединява тези усилия. Много често те остават затворени в локални кръгове, хората не научават за тях. Подобни интелектуални продукти не стигат до своята фокусна публика. Т.е. има голям потенциал, но той не се използва достатъчно.
Има и политически и икономически промени, които са много позитивни, въпреки всички уговорки. И в последна сметка, ако се върна десет години назад и ме попитат, трябваше ли да стане всичко това, ще кажа: естествено, че трябваше - това е единственият път.

Александър Кьосев


Днес е очевидно, че преди десет години започна период, изпълнен с много надежди. В повечето случаи обаче те бяха на границата на илюзиите, което най-ярко откроява степента, в която българското общество не беше готово или направо дозряло - както за онова, което трябваше да се случи, така и за онова, което се получи в крайна сметка. Започна се от надежди-илюзии, мина се през най-неефективния (но единствено възможен) процес на познание - от собствени грешки, за да се стигне до... прага на новото хилядолетие.
Надеждите-илюзии закономерно отразяваха националния ни манталитет ("бит и душевност"), който предопределяше облика на обществото и държавата през шестдесетте, седемдесетте и осемдесетте години. Оттук първата голяма илюзия: че животът на обществото може да се промени кардинално, без да се променя самото общество. Че животът ще е прекрасен, само и само да премахнем член 1 от тогавашната Конституция. Че може да се построи нещо кардинално ново със същите хора със същите - продържавни, егалитаристки, клиентелистки и конформистки - нагласи. Че можем да се озовем в Европа, без да си вдигаме задните части от Балканите и балканското. Че демонтажът на една система автоматично поражда новата, която е призвана да я замести.
Е, десетте години показаха, че всичко това не може. Откроиха грандиозния интелектуален и духовен вакуум, задълбочени на първия етап от "смяната на системата". Показаха, че в изключително малка степен тоталитарната държава е била натрапена отвън, че в много по-голяма тя си е била прегърната от българското общество, понеже е отговаряла както на традиционните му тежнения, така и на вкоренените от столетия стереотипи. Показаха, че карикатурният Тато е онова, което българското общество е желаело и е било в състояние да произведе в епохата на индустриализация. Показаха, че вътрешно непреодоляна и неотхвърлена, старата система непрекъснато се възражда в нови подобия, натрапвайки унилото усещане, че комунизмът наистина е вечен (поне у нас).
Безспорно, днес България изглежда напълно променена. Проблемът е в това доколко е и доколко изглежда. В по-малка степен промяната се дължи на промяна в самото общество, а в по-голяма степен - на новите параметри на средата, в която то има късмет да се развива. В повечето случаи българското общество не направи опит да промени традиционната схема, според която живее от десетилетия. Вместо това потърси нови елементи, с които да попълни познатата.
Може би най-смущаваща в това отношение е жизнеността на партията-държава, запазила се по парадоксален начин и днес. Заедно с нея се запази (а по-точно, възроди се някак спонтанно след първите години илюзии) апаратният принцип на кадрови подбор, номенклатурата. Запази/възроди се и верноподаничеството като по-съществено качество от компетентността. Запази/възроди се корупцията като необходима тема за пречистване на партийните редици (непосредствено преди началото на промяната "Работническо дело" отделяше на темата не по-малко внимание от медиите сега). По същия начин обаче и днес, както и тогава, не се говори за клиентелизма, за законосъобразното купуване на души с нечий чужд ресурс. Тогава той се наричаше "народни пари", днес - "пари на данъкоплатеца", същината обаче не се е променила особено.
Ето как като основно постижение на изминалите години се очертава не "демонтажът на системата" (понеже той не бе съпроводен с демонтаж на манталитета), а познанието. За разлика от тогава хората днес поне знаят какво означава "капитализъм" (определян като "пазарна икономика"), започват да си дават сметка, че всичко нещо струва и за всичко някой някога плаща (в повечето случаи - те самите). По траекторията на "кривата на познанието" те изминаха етапа на еуфория, тотално разочарование и сега започват бавно да се надигат към точката на хладнокръвния реализъм.
Това комай бе единственото, което можеше да бъде постигнато - и то се случи.

Андрей Иванов


Преходът, изглежда, не е такъв, какъвто го очаквахме. Очаквахме той да е бърз, евтин, без усилия, без загуби, Очаквахме като по чудо само за няколко години да заживеем в една "Българска Швейцария" или в един "Български американски щат". Това бяха обещанията на почти всички политически лидери от 1989-1991. Това не се случи, защото не можеше да се случи. Това въобще не можеше да бъде сериозна политическа цел, най-много можеше да бъде популистко обещание. Така със самото си начало новата ни политическа класа се научи, че може да дава неосъществими обещания, и това лесно да бъде преглъщано от обществото. На практика това доведе до бързо развращаване на политическия живот - стана общоприето да се смята, че политиката се състои от даване на нереални обещания, за които никой не носи отговорност, защото никой не търси и сметка за тях.
Преходът все още не е завършил (ако изобщо може да завърши), защото всъщност не знаем къде точно отиваме. Или по-скоро смятахме, че движението ни има крайна цел - брачният съюз на демокрацията и пазарното стопанство. Тази формула трябваше да бъде аналитичното име на "западния модел" общество. И понеже там тя работи достатъчно добре, тя трябваше да проработи достатъчно добре и тук. Така избраният метод беше да се създава демокрация и да се въвежда пазарна икономика едновременно, като никой не смяташе, че между тях може да има някакво несъответствие.
Европейският модел, към който така неистово се стремим, се е развил естествено върху пазара, основан на принципа на неравенството и на оцеляването на най-силния, като демокрацията непрекъснато се е борила с него, налагайки други принципи, като политическото и социалното равенство на гражданите. Пазарът не е демократичен, така както и бедността не е демократична. Пазарът може да бъде само по-тесен и по-широк, по-ефикасен или не. Също така демокрацията не е пазарна, както и правовата държава. Политическото равенство, правораздаването, публичните услуги не могат да са подвластни на обичайните пазарни механизми на търсене и предлагане. Образованието и здравеопазването са добър пример за това.
Преходът не ни се вижда достатъчно удовлетворителен, защото смесихме демокрацията и пазара. Така демокрацията стана обект на покупко-продажба (или корупция в по-тесен смисъл), а пазарът стана зависим от демократично избраните лидери и демократично назначените служители (пак корупция в по-тесен смисъл). Така в момента пребиваваме в една демо-маркет-корупция. Очевидно това не е храмът, към който трябваше да води пътят на прехода.

Антоний Тодоров


Несбъднатата ми надежда е, че реалността, в която живеем, ще се придвижи напред. Сбъднатото предчувствие е, че онова, което можеше да се промени, си остана същото.

Асен Аврамов


Само упадъчните журналисти от "Култура" могат да си губят времето с мизерна дата като 10 ноември. Умните хора в есенно-зимния сезон лансират други изкопаеми - Съединението, Ден на независимостта, Будители... като стигнем до кулминацията - друг 10-ти, вече декември, когато ще ни помолят да им оскверним европейския дом.
Всички мразят тази дата, освен 10% (да не се бъркат с нечиите 10%), които наистина живеят по-добре.
Тези, които са на власт сега, мразят хрониките от онези дни, защото там ги няма.
Тези, които не са на власт сега, също ги мразят, защото ги е имало тогава.
Най-дразнещото е, че днешните са толкова отблъскавщи, че онези предишните започнаха да изглеждат миловидни.
А не бяха. Бяха тъпи, некадърни, страхливи, понякога зли, винаги лъжливи. Добре, че ги махнаха. Остава да махнем и тия.
Ето че живея във виц. Аз съм оптимистът, който казва: След 10 ноември идва 11!
Нали се сещате, че има и 8 милиона песимисти, които могат да броят до 365.
В едно всеевропейско изследване се подреждат народите според това дали са щастливи. Ние с унгарците казваме, че сме най-нещастни. Само че унгарците са богати. А пък заедно с албанците сме най-бедните.
Е, да си беден и най-нещастен - как му се вика на това?
Сигурно защото сме най-трудолюбиви, гостолюбиви, почтени и достойни и така 1300 години.
Обаче преди 10 ноември нямаше чалга. Сега има. Ще се възползвам от правато си на чалга.
Десетоноемврийско
Нямаше Костов,
нямаше Пешо,
Бонев бе още млад комунист,
Божков бе тънък,
а пък Евгений дуеше бузи само на мач.
Нямаше Надка, Орфей* - Муравеее-ей,
а Тагарински не беше атлет.
Как пред Европа да се покажем?
Тошко Колев го нямаше даже.

Виза Недялкова

* Орфей Дуевски. Тук е сложен за пълнеж. Има и Чародей Чернев, но не ми върши работа.


Преживял съм доста "промени", много съм видял - и никога не съм измъчвал съзнанието си с химери, с напразни очаквания, с илюзорни мечти и неосъществими планове. Последното десетилетие не ме промени - най-вече защото винаги съм казвал каквото мисля, т.е. осъзнавам своята свобода единствено като отговорност пред себе си. А дали нещо ме е разочаровало? Да. Най-вече овълчването на хората, развихрянето на егоцентризма, озлоблението, завистта. И на тоталната алчност, прикривана или оправдавана с позитивните конотации на прагматизма. Прагматизъм, чийто май единствен социален аспект е безскрупулното "братовчедство". Но всичко това не е в състояние да разруши душевното ми равновесие понеже, слава Богу, никой не може да отнеме личните ми идеали и принципи. Нито дори да ги омърси.

Генчо Гайтанджиев


10 ноември ме освободи окончателно от страха да изразявам открито мислите си (става въпрос не за филмите, там аз никога не съм лъгал, а за публицистичните изявления). Тази свобода е отговорност, поради която си наложих да говоря само за неща, за които съм що-годе информиран и притежавам някакви познания.
Промяната, която извършихме в киното, бе идеалистично-радикална. Ние нямахме реално общуване със света, чийто филмов модел прекопирахме. Нямахме практическа представа за този модел. Ликвидирахме революционно една съществуваща база, а трябваше да го сторим постепенно, подготвяйки финансова и икономическа опора за системата от независими продуценти. Трябваше да извървим еволюционно етап, в който да се създадат необходимите закони и фондове. Нищо друго не е така важно за нас днес, както да се създаде фонд на киното.
Изтъня приемствеността в киното ни. Прекъсна своя старт и едва през последните години започна да се реализира поколението на тези, които сега са около четиридесетте. В игралното кино почти не дебютират млади. Слава богу, че го има документалното, за да видим, че съществуват.
Настъпи сериозна промяна във вкуса. Зрителят все повече се превръща (превръщат го) в потребител. Това едва ли се дължи само на подмяната на една обществена система с друга, то е и следствие на глобализацията, която залива света. На мен ми е мъчно за стилистиката на така наречените "източноевропейски филми", за киното, в което не само добре разказаната историйка изчерпваше заниманието.
Изчезна общността (с всичките й кусури) на кинаджиите. Или поне не й се чува гласът. А когато тя надигне глас, не я чуват...
На мен ми липсват обсъжданията на така наречените "макси" художествени съвети, които днес с лека ръка се обявяват за цензорни органи, а бяха една демократична дружина от хора, загрижени и влюбени в киното. Аз с благодарност си спомням за разсъжденията на хора като Никола Русев, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Зако Хеския, Валери Петров, Константин Павлов, Боян Папазов, Георги Мишев, Георги Данаилов, Георги Стоянов, Едуард Захариев, за редактори като Свобода Бъчварова, Цветана Коларова, Иван Дечев... (Изброих само тези, които реално са ми помогнали със съветите си за моите филми.) Имаше, разбира се, и хора случайни, но в коя епоха ги е нямало...

Георги Дюлгеров



На нас надеждата
ни е дадена само заради
загубилите всяка надежда.
Валтер Бенямин

Всички ние, които толкова много говорим за местата на паметта, сме склонни да забравяме местата на надеждата; местата, в които - като зрелище, обгърнато от публичния ентусиазъм - историята сама прави себе си. На 10-ти ноември всички ние бяхме обсебени от тази зримост на самоправещата се история, но местата на надеждата не бяха едни и същи за всеки от нас. Отново всички обаче бяхме свидетели как площадната демокрация за десет години се превърна в демокрация по професия, а политическата еуфория - в апатия към политиката. И мисля, че в това именно се състои политическата същност на нашия преход, която толкова дълго обсъждат политолозите ни. Ако това е така, то сега не би било пресилено да се каже: площад "Александър Невски" - вече като място на паметта - е място на загубените надежди. Но не той тогава беше мястото на надеждите ми. За да не бъда чут погрешно, тук дължа една уговорка: аз се прекланям пред силата на онези, които са устояли в ужаса на лагерите и уважавам гражданското мъжество на дисидентите; но на мен още тогава много от лицата на площада пред църквата ми напомняха лица на еуфорично посрещаните на 9-ти септември - след престой една седмица в планината - партизани. Не това полубезсъзнателно пренаписване на биографиите и на историята обаче бе решаващо, когато избирах места, в които да вложа надеждата си.
Лично аз - макар и да съм се движел сред дисиденти - никога не съм бил такъв: за мен залогът е бил философското, а не политическото инакомислие. Като различавам философското инакомислие от политическото по това, че дава възможност за дългосрочни стратегии, оставащи продуктивни и след като се изчерпат политическите им функции. Десет години след 1989-та мога да кажа: уважавам гражданското мъжество на Сахаров, но Мамардашвили беше този, който спечели стратегическата битка с времето. Затова не съжалявам, че местата на моята надежда бяха опушената зала на препирните ни в Гьолечица, университетското кафене, през което премина кръг "Синтез" и, след време, редакцията на вестник "Култура"; и още: изложбите на "Градът" или залата на театрална работилница "Сфумато" - езикът на инсталациите и езикът на поривите са не по-малко пригодни да изразяват философско инакомислие. Именно в тези места на надеждата, места, в които наистина бе зачената новата ни критическа публичност, бяха обговаряни онези, загърбени от професионалните демократи, въпроси, без които преходът би загубил за нас смисъл: откъде идваме? кои сме? накъде отиваме? Според мен лаконичният отговор на тези въпроси е такъв: идваме от едно общество на мрежите, което сънуваше демократичното си преустройство, а отиваме (бавно) към едно модерно общество, което е уморено вече да мисли себе си дори като постмодерно - в този преход се формира нашата объркана идентичност; и в това се състои философската същност на нашия преход. Този отговор надали вдъхва много надежда, но остава все пак надеждата, че тези места ги има и ние продължаваме философски да инакомислим.

Деян Деянов


От сбъднатите мечтания най-важното като че ли е свободата в прекия и преносен смисъл, която получиха и хората, и обществото като цяло. По-специално за киното и за мен едно такова сбъднато мечтание е възможността ни да правим кино с нашите колеги от Европа и света.
Сред несбъднатите ми демократични мечтания е продължаващото пренебрежение към ценността на отделния човек, възраждането на страха - нещо, което много ме безпокои.

Димитър Дерелиев


Според св. Терезия, цитирана от Труман Капоти, повече сълзи са пролети заради сбъднати, отколкото за несбъднати молитви. Така погледнато, все едно дали молитвите ти се сбъдват: все сълзи рониш. По същата логика все едно какви молитви ще посееш: все сълзи жънеш. А после, дето казваше Поета, сядаш на прага и рониш хляба на своята болка.
Докарали сме я дотам всичко това да звучи почти въодушевяващо.
Преди десетина дни в София свири Майк Стърн. Само той ми беше останал за наживо измежду топ-китарите на джаза днес. Предвид цената от една/шеста заплата вдянах, че спявки от сорта нарочно изключват такива като мен, за да могат богатите да си спестят тълпата. Запънах се все пак да се направя на улав и да се спеша към тълпата на богатите. Вярно, че в четири следобед в концертната събота се молех засрамен билетите да са свършили, та да не вкарвам в нужда близките си. За ужас схемата на зала "България" беше девствено чиста като чаршаф под пробвана невеста.
Ало, преуспелите и предприемчивите, де сте бе? Тълпата на богатите - онез ми ти експерти и юпита, президентски съветници и правителствени spin-доктори, нахакани бизнесмени, мениджъри и банкери, предприемачи, публични релейчици, и пр. великодушни лайнари като онези от Мобиком (дето иначе наливат в най-предаването на Д. Евстатиев по ClassicFM и в де-що има класни събития) - цялата 10-годишна полит-икономическа ясла или си беше останала по палатите, или се беше завтекла на кръчма. Всички тези копелдаци явно `умрат да се преживяват като кохорта Марии-Антоанети, напътстваща хората да ядат спонсорираните от нея пасти, щом са в недостиг на хляб. Самите те обаче, предвид закръглените талии на вкуса си, не ядат сладко. За десет години стана тъй, че България си набави класа на преуспяващите, които могат да платят на Майк Стърн, да изкрънкат Хилари Клинтън за форум на госпожи-министершите, или пък да опитат да й пробутат индулгиращо ги дарение на цената на тлъста паста, но въпросният пресен каймак тъй си и остана надут и захлупен, разпенявен и слегнат в себе си, самодоволен и комплексиран.
Близо седмица по-късно в същата зала оркестърът на РТ с гост-диригента Чайпек от Австрия свири съсипващо трудна програма от Веберн, Шер и 5-ата на Малер за три лева. При съвсем празна зала. Преди време същото се случи и с клавирно дуо на А. Маркова и Л. Димитров. И Филхармонията, и Нов симфоничен оркестър вече не сколасват да напълнят и наполовина залата и при минималните цени, за които се х`абят. Затова пък Ванеса Мей, виртуозно бездарната някога плитка лолитка, била праскала по шевовете първа зала на НДК срещу 25 бона на калпак. Така че за десет години и културната беднота на тази страна се сапунизира: тя клечи край брега на прииждащите жълти, розови и черни реки от филми и книги, плакне потури и душевни дъна къде с разплакана класика, къде с Рехав рахат боб-фолк, къде с четворно разчепена чета раз-Гърдева (туй леке връз дьо Лакло, туй пятно по Храма Мюлер), къде със Станив-ми театър на Батално надупеното декламативно гибекчийство, къде с безсловесния Лупи ВълДобрев, дето на един мегдан с Радичков и Мутафчиева ще начита Ballantine's eсета при изкусно, но скъдносърцо пероскърцане.
Какво им остана на негушналите по и негушнатите от фондация, борд, упсъвет и НеГрОрган, дето и за кабел не им стига втелени да се обесят на шията на някой Muzzic, Art или FilmNet? И Кино-клуб в четвъртък, и по-ставащите уикендфилми на Ефира започват къде дванайсе през нощта. Тези десет години натириха никчемните тез люде и свободни радикали, както ни навиква позната една съпруга, в къде малките часове и нужди на световните сън и пиянство. Тъй и си останах невлязал в комунитас покрай късния спомен за ФСБ или ведрото Вендерсово просветление от Лисабонска история, настоятелстващий днес мой професоре по четене.
Язък, че помагахме и ние на мъжа с костелива харизма, дето внуши на обществото, че държавната колесница плава по ръба на вулкана поради катахрезното мислене на разни розови филолософози и прочее пембе-тахтаби и че друго ще дойде, ако или се натирят, или се прошнуроват-пронумероват според графите и параграфите на новоизискуемо едно засукано гърчаво раболепие. И сега, когато въртогъзите дебелаци около него хептен го нахендриха на лайната, които остават след всяко уяване, а компартриотите тъй му се втриха под яката на местната риза на властта, че му я обърнаха на власеница, тоя мъж с тлеещ кредит продължава да се помайва с разчистването, а смрадта около ослушващите се в смисъл "кой ми сра в гащите" продължава да се сгъстява. Ако и сега въдворителят на техно-експертното упражняване на властта (дето започна мандата си с гнусливо разчистване на интелигентщината на бившите мижави власти, която не без ирония прехвърли на склонния към ерудитски вживявания президент) не види, че на последните избори се изгърби не само поради липсата на пари, но и поради липсата на интелигентност, на духовност, на кадърност да се произвеждат приобщаващи смисли, изобщо поради липсата на духовни лостове, на михаля на надеждата отвъд и независимо от манджата, значи не го бива да вижда. Защото ако не е знаел, че две години по-късно ще бъдем толкова бедни, че за новия обществен договор ще му трябва нещо повече от борд на директорите на долара, значи не е знаел много. Не е знаел, не знае и сега, както изглежда. Така че днес, когато на властта отново й стигна половин мандат, за да затлъстее и да загуби повратливост и вместимост, единствената ми утеха, противно на мнението, че на бедния не му е до изкуство, култура и духовност, е, че най-после и властта, и смислопроизвеждащата интелигенция на страната ще осъзнаят необходимостта от взаимопомощ и сътрудничество. Защото задълго още ще ни се налага да бъдем материално бедни. А тогава ще ни остане да се държим за индивидуалната си пълнота, балканската душа и източноевропейското си достойнство. Дори ако те са поредните идеологически конструкти - илюзорни фигури на един толкова нужен ни днес социален интегритет.
Защото ако има нещо в повече, дето по никакъв начин го нямаше преди 10 Ноември 1989, това са книгите по хуманитаристика, частните радиостанции, свободната преса, световните и местните тв-канали, интернет-достъпа, въобще цялата тази наситена среда на новите медии и комуникации: все неща, дето могат да оставят празнота или задръстеност, но все пак могат да нарастват битието ни откъм смисъл.
Защото сега, след паричната реформа, сиренето си е все същото, ако не и по-лошо, а хлябът е пак толкова, ако не и повече. Както и заплатите ни, ако не и по-малко.

Димитър Камбуров

Нямам вече никакви илюзии.

Емил Христов


Сбъднатите ми мечтания са в личен план. За мен няма по истинско нещо от това повече да не се върне комунизмът. Чувствам се свободен човек. Мога да кажа и да напиша това, което ми е присърце. Мога да сложа пръст в раната. Кураж не ми е липсвал никога, но сега имам и възможности. Срещу мен не се движи каскет. Съдбата си мога да определя сам. В бедността си съм богат, защото ми стига това, което имам.
Пак съм вътрешен емигрант, защото позицията, с която мога да се идентифицирам и осъществя, я няма. При диктатурата тя бе една, днес е друга и нейният израз гласи така: СДС, чиято позиция е моя, стана ракета-носител и на пошли цели. Много хора витийства там, без да имат нищо общо с тази позиция. За мен тя е мечтата. Така че в мен вече идеално заработиха старите механизми на вътрешния емигрант, сиреч на неудобния човек.
Всичко, което не се сбъдва в тези преходни времене, за жалост е нормално, но ние нямахме представа за него. Сега съм сигурен, че до демократичната ни мечта трябва да минат толкова години, колкото ни бяха отдалечили от нея. Общество и народ консумират мътилката, която тече от всички пропукани шевове. Много неща се промениха в държавата ни, но мътилката пречи да им се радваме като стъпала по един път.

Енчо Мутафов


Спомням си, преди 10 години мечтаех,когато имам желания да напиша нещо във в. "Култура", никой да не ме спира, никой да не ме цензурира. А сега, десет години по-късно, словото олекна, вече няма никакво значение дали някой казва нещо или пише нещо, интересното се премести в съвсем други сфери. Цялото съсловие, което навремето наричаше себе си интелигенция или интелектуалци, се оказа днес ненужно. То се разпадна - от една страна на експерти, от друга - на партийни дейци, от трета - на занаятчии, които изкарват пари по един или друг начин. Разпадна се така и не възникналият публичен център или център на публичното пространство в България. Това е всъщност най-голямото разочарование. Ние се надявахме, че в момента, в който се отмени цензурата, ще възникне публично пространство, един вид невидима агора, където да се дискутира, разумно да се поставят и обсъждат интересите, мненията, желанията. А сега присъстваме на все по-голямо и по-голямо разпадане - на цветовете, на дискурсите; от една страна, наблюдаваме някакви не много ясни политически съглашения, подкрепяни от експерти, от "тинк-танкове" и т.н.; език, който става все по-непроницаем, все по-технически, до голяма степен свързан с пароли, подавани отвън. От друга страна, т. нар. граждански сектор, голямо количество активисти и организации симулират някаква дейност, усвояват пари и никой не знае точно какво вършат. От трета страна, бизнесът до голяма степен следва законите на глобализацията - т.е. съвършено отвързан е от българската действителност, не е отговорен пред хората тук. Това е световна тенденция - парите не миришат. Ако не могат да се правят тук, правят се другаде. Няма никаква причина един човек, който печели парите си от спекулации в офшорни компании, да се чувства отговорен спрямо тукашната действителност. Тя само го затруднява, създава му пречки. Ето в такава една ситуация попаднахме и от нея няма скоро да излезем.
Голямата мечта за публичност се провали. Обратно - много лични мечти се сбъднаха. Първото, което мога да кажа - може би глупаво и елементарно - е, че някога не се и надявах, че ще мога да си купя компютър. Веднага след промените получих стипендия и можах да си купя персонален компютър. Можах да поживея в чужбина. По-рано това ми се виждаше също невъзможно. Днес седя вкъщи - имам 40 телевизионни канала, имам възможност да прочета всеки вестник, имам възможност да пътувам и да срещам колеги от целия свят. Такова отваряне тук никой не е сънувал. Но тези мечти са някак си сбъднати поединично, за всеки поотделно и най-вече за тези, които са имали късмет. Някои хора направиха невероятни скокове в кариерата си (имам приятели, достигнали най-висши постове на властта), други станаха милионери... Въпросът е, че всичко като че ли следва все по-разбягващи се индивидуални траектории; онова, което все повече и повече изчезва, е общият проект, общото пространство, общата цел...

Ивайло Дичев


Имах илюзията, че с края на комунизма от обществения живот ще изчезнат лъжата, лицемерието, простотията.
Сега усещам предимно сланина и цинизъм.

Иван Черкелов


За мен датата десети ноември не бе просто мечтана дата, а беше дата свързана с волево усилие, тъй като, спомням си, че участвах в неформалните движения, които имаха някакъв свой идеал в станалото на десети ноември. Смешно е да се спори върху смисъла на тая дата. Вярно е, че това, което е станало на нея, е един апаратен комунистически преврат, но обективното значение на случилото се все пак е началото на края на комунистическата епоха в България. Доста неща се промениха оттогава и е трудно дори да бъдат изредени те в подробност, тъй като ние вече живеем наистина в една всецяло друга епоха. Онези, които твърдят, че малко неща са се променили, просто имат къса памет или е злонамереност. Дори сетивно светът се е променил. Ако щете, липсват фетишните паметници на комунизма и даже няма спомен от тях. Бе извършен един своеобразен екзорцизъм, тоест излекуване на социалното пространство и на социалното време. Разбира се, винаги е по-драматично да се говори за онова, което не се случи, за онова, което не се сбъдна. И в този смисъл аз също имам болезнени теми за несбъдналото се след десети ноември. Аз бях убеден, че под повърхността на насилието и лъжата, които бяха официозни, народното тяло - хората, са с здрава, чиста и бистра съвест. След десети ноември се оказа, че това мое убеждение не почива на истината. Напротив - сблъсках се с един огромен пласт ленивост на съвестта, с едно нежелание за катарзис от десетилетията лъжа и насилие. Сблъсках се с нещо, което даже ме порази - с едно нежелание да се припомни, дори да излезе на бял свят онова, което е било. Всички ние си спомняме за обратния ефект, който имаха върху населението картите с черепите, означаващи къде е имало комунистически лагери. Всяка страна, в която народът има здрава съвест, би искала да научи тези неща, но, оказа се, че мнозина люде у нас не искат и да знаят за това, което се е случило. Не се получи нравствен катарзис от комунистическата епоха на лъжа и насилие. Не се достигна до едно - не физическо - духовно възмездие, за тази страшна епоха. Дори се появиха идеологии и философии за това, че нещата не са били чак толкова лоши. Помни се това, че беше евтино, че имаше ред, че имаше спокойствие, а се забравя или по-скоро изтласква се това, че сме живели в една страшна лъжа, с едно почти шизофренно разделение на съзнанието на официално и на неформално. Този нравствен катарзис не се осъществи и за мен това е най-голямата несбъдналост се след десети ноември. Разбра се, че внедряването на пазарните, на евро-американските ценности е нещо, за което ние не сме имали опит и по-скоро сме били наивни преди десети ноември. Те също имат свое неблагообразие и това неблагообразие стана ясно едва след тази дата. Несбъднато е и това, че сбъдването на европейските ценности не се оказа панацея на нещата. Онова, което също не се сбъдна по някакъв начин, е равенството, но за това сме виновни ние със собственото си съзнание - не си даваме сметка, че равенството е нещо трудно, нещо, което изисква повече усилия. Няма абонирани за славата, няма абонирани за духовността, има всякакви групи от ценности, има всякакви манталитети и те съжителстват в епохата на равенството и поради тази причина животът им в известен смисъл и духовно е по-труден. Само, че за това аз не съжалявам. Не се сбъдна това, че животът ще стане по-лек, но слава богу.

Калин Янакиев


Надеждите ми бяха, че у нас животът по-бързо ще дръпне напред, към нещо по-добро. Оказаха се, че напразно се надявам. През тези 10 години преживях и драматични, и трагични моменти в личен план. Като автор разбрах, че не е достатъчно да си признат по света, за да преживяваш прилично в собствената си страна. Сега съществувам благодарение на заеми, вместо да живея достойно от плодовете на собствения си труд. Но тъй като надеждата лесно не загива, очите ми пак са настроени да виждат някакви малки, малки филизчета на обновление. Дано разлистването им да не струва още цели десет години.

Марин Големинов


Нищо не се сбъдна. Не съм изгубил окончателно надежда, но тя е много изтъняла.

Николай Волев


Обикновено човек вярва, без да разбере защо - дали от наивност или от желание да оцелее. Така се случва, че заедно с вярата върви и разочарованието. Те просто си вървят ръка за ръка. Като че ли това е някакво естествено проклятие на тоя живот. Разбира се, че и аз - от наивност или не знам какво, бях изпълнен с вяра, както всеки човек - и оттам нататък започват разочарованията. Може би те са естествени. До следващата вяра. И така ни свършва животът. Вяра - разочарование, вяра - разочарование. Като че ли това е историята - и аз не мога да разбера. Ако седна да обяснявам точно в какво съм вярвал, пък какво не се е получило, то човек трябва да си вземе отпуска и да говори цяла година във всички посоки: човешка, социална, образователна, икономическа, геополитическа, национална... Изглежда, че задачата е много трудна, за да се получи това разочарование - не съм психолог или социолог, за да обясня нещата. Пък и специалистите в тази област не дават задоволителни отговори - все "аз си мисля, че...", "ти си мислиш, че..." Коскокоджа ми ти социолози от MBMD, които така владеят инструментариума на словото в своите анализи на социологически проучвания, станаха направо за смях с техните представителни извадки. Ами да попитат хората от село - каква извадка, братко, ти трябва просто да имаш акъл да разбереш, да не бъдеш теоретик. Счупи си първо компютъра, тръгни между хората и ще си разбереш извадката. Изглежда, че във всяка област е пълно с глупаци - не могат да разберат за какво става дума. Нещата са много прости, но кой да ги знае. Трябва да бъдеш много прост, за да разбереш простите неща. Извинявам се за парадокса, но така е.

Рангел Вълчанов


Сбъдването/несбъдването е функция на очакванията, а те самите се измениха в хода на чакането и вече не съм сигурен какво чакахме тогава. Пък и разните хора чакаха разни неща, а някои изобщо не чакаха, ами правеха - пак разни неща. Все пак ето някои очаквания и неочакваности.
Сбъдна се свободата на словото, така че днес човек може да критикува властта свободно и публично. Но не е безопасно да си пъха носа навсякъде (т.е. липсва свобода на информацията). Падането на идеологическата цензура не произведе научен и културен разцвет, понеже заедно с нея си отидоха и субсидиите.
Имаме и демокрация, и то по наш си тертип - с разни трикове, дето само ний си ги знаем. Впрочем тъкмо тя като че ли функционира най-добре - може би понеже с нищо не пречи на корупцията. Иначе гражданското общество още го очаква, а докато го чакаме, го заместваме с NGO-та.
Не се сбъдна очакването на мнозинството за икономически просперитет в личен план (и, изглежда, дълго още няма да се разведем с бетоните и дори с трабантите). Средната класа, вместо да се увеличи, се стопи - а и средното у нас е по-скоро дребно.
Не се сбъдна и очакването за свободен пазар и всъщност се оказа, че такова нещо е очаквал от нас главно външният свят. Приватизацията се проточи и докато това траеше, се източи маса кредит, с което се удовлетвориха нечии очаквания. Комунизмът падна, ама капитализмът не дойде, а дойдоха най-вече силови мошеници и самозадоволяващото се безкапитално население.
Напреднахме в законотворчеството, но сме далеч от "правовата държава", която иска законите да важат за всички, а това е съвсем друг въпрос.
Не влязохме колективно в Европата, както си мислехме, но по един обиколен път (войната в бивша Югославия) се наредихме в листата на чакащите - за да има мир на Балканите, може и да ни приемат някога. Но вместо да чакат, много предпочетоха да тръгнат индивидуално.
Като цяло за 10-те години "преход" като че ли преходихме не където искахме, а по-скоро към непреставащите да се "развиват" държави от Латинска Америка и Африка, отколкото към развития Запад.

Румен Даскалов


Въпросът на "Култура" ми бе зададен дори в мелодраматична форма, може би на шега: "Демократични мечтания от 89-та". По телефона отговорът ми бе: "Абе това е за тия, които са ги имали."
После се замислих върху непредубедената си реакция; за спонтанната съпротива да се говори с яснота и категоричност за очакванията тогава, през 89-90. "Има ли я, наистина? На какво се дължи?" - питах се пак, ей така, малко фриволно, докато карах брат си до аерогарата на 5 ноември следобяд. Първото ниво на отговора не е трудно да се определи. Ако тръгнеш да разравяш едно към едно "През 1989 очаквах, че...", много е вероятно да изглеждаш наивен до комичност. И за да не поставиш авторитета си на разумен човек на ненужно изпитание, по-добре да запазиш дистанция от въпроса в тази му именно форма. Може да бъде съпроводена с известна ирония, за повече шик.
По-късно се опитах да си отговоря по-точно, сиреч да взема въпроса насериозно! В проблема за очакванията е скрита мистерия. Тя се оказва недотам усложнена, когато структурата на преживяването бъде аналитически осветена:
Едно очакване може да поеме множество вариации. То може да си съжителства дори с известна доза съмнение, да речем за време, за продължителност на очакваните редове от събития. Очакването обаче не може да се съедини със собственото си прекъсване. Няма как, казано по-завързано, да инкорпорира в структурата си на тип преживяване допускането за собствената си прекъснатост, крайност или радикална трансформация. Или, изказано в позитивен език, очакването е тотализиращо преживяване: то не може отвътре, от вътрешната си структура да си поставя граници, да се самоограничава, да се съединява с идеята за собствената си крайност. Ето този момент е не само характерен изобщо за очакването, но присъства по драматичен начин в нашите преживявания през последните десет години. Грубо казано, стана нещо, което нямаше как, поради изброените основания, да се знае предварително: че всеки (примерно) две години ние ще се зареждаме, при това масово, с нова доза от нови очаквания. Изречено чрез едно повторение: не съм, а и не вярвам, че някой е очаквал очакванията му да се сменят толкова често и така дълбоко. В общи линии това е моят отговор на въпроса за очакванията. Очаквах 90-та всичко много бързо да се промени; това се оказа повече от наивно, властта не е интелектуално упражнение за поети и философи. Очаквах, макар и с по-сериозни колебания, че силен прилив на позитивна енергия ще мотивира власт и граждани за радикален тласък в началото на 92-ра; оказа се пак наивно, властта не е за аматьори. Това са основните примери. Към днешна дата вече разбирам, а мисля, че и повечето хора от обкръжението ми споделят това, че еуфорията на очакванията е страничен ефект на историческия трус. Че са част от една драстична прекъснатост в историческото време. И че самите носят белезите на тази прекъснатост. Но подлъгват, защото създават вътрешно усещане за безграничност, каквато създава всеки истински празник. Този елемент в карнавала на историята днес е силно неутрализиран и очакванията визират малки, последователни, смислени действия. Тотализацията, характерна за онова време, отново се прибра в пространството на театралните зали, например. А ги беше напуснала, защото самите те се бяха разширили до твърде нескромни размери.

Стефан Попов


През тези 10 години се сбъдна мечтата ми да пътувам свободно и да се отзовавам там, където ме канят като артист. Преди пак ме канеха, но други заминаваха.
Все още не се е сбъднала мечтата ми и аз да мога да каня като достоен домакин, без да се срамувам от страната си.
Мисля, че това обобщава всичко.

Теодосий Спасов


Предварителна уговорка: Отговорих на анкетата, сякаш във въпроса става дума за мечти. Така, в лявата страна остават сбъднатите ми мечти, а в дясната - несбъднатите. Ако обаче става дума за илюзии, лявата страна би трябвало да се премести малко вдясно.
Сбъднати илюзии (мечти)
За мене
- да съм независима
- да пиша, каквото си искам
- да имам възможност за движение
За обществото
- да имаме еднакви права
- да имаме избор
- да разберем, че сме различни
Несбъднати илюзии (мечти)

- нещо да зависи от мене
- някой да се интересува какво пиша
- да имам пари за движение

- да имаме еднакви задължения
- да избираме не само по-малкото зло
- да разбираме различните

Евгения Иванова