Десетилетието 1989-1999
в частни равносметки

Преди 10 години се страхувах и от властниците, и от полицията. Режимът падна и аз се почувствах свободен поне от тези си страхове. Появи се и свободна преса. Стана интересно. И по-трудно. Дъщеря ми остана в чужбина. На нейните години аз още не бях съвсем наясно какво е това чужбина. Появи се вестник “1000 дни” и аз започнах да се влюбвам. Някак си малко по малко, както никога преди. Животът ми се подчини на тази любов. Преведох и издадох книга на чешкия философ Паточка. Смених професията си и започнах работа във вестник, в “Култура”. Така всяка седмица мога да казвам - ето участвам във вестник - беден и свободен. Мигове на блаженство, и време на отчаяние и нерви. Ще издържи ли вестникът, ще го има ли? Какво ще стане с моята любов? Всъщност трябва ли да се отговаря на тези въпроси? Любовта не е ли като демокрацията - “не можем да я довършим, важното е да я вършим”...
Валентин Траянов



Десет години, затворени между последния фестивал на младите кинаджии в Смолян и току-що завършилия “Златен ритон” в Пловдив. Тогава бях студентка, сега - почти критик-ветеран в “Култура”. Тогава живеех само с бъдещето, сега - само с мига. Тогава бях смутена пепелянка, сега - безотровна усойница. Тогава се надявах, че животът в киното ще бъде като купона в клуба на Дома на киното. Сега вече почти няма кино, онзи клуб не е същият, а купонът се премести в “Дупката”. Тогава ентусиазирано вярвах, че създаването на нов критически сленг ще размърда бетонирани съзнания, сега съм само отегчена - има го, няма го, българското кино си остана същото, само дето властта вече не го желае. Тогава тръпнех от дебюта на Иван Черкелов “Парчета любов”, сега треперя за третия му филм “Стъклени топчета”. Тогава Никита Михалков ми беше мит, сега е иронична легенда. Тогава дори не мечтаех за Кан, сега разказвам спомени за Ал Пачино или Стийв Бушеми на студентите си. Тогава нехаех, че презрени тъпанари наедряват заедно с портфейлите си, сега презирам тяхната власт от мансардата на естетската си маргиналност. Тогава си представях, че идващата свобода означава непременно и дрехи на Ив-Сен Лоран, сега имам единствено неговия “In Love Again”, при това на свършване. Тогава не подозирах, че с Доктора ще се срещнем отново, сега той е част от всекидневието ми - терапевт на разните мои демократични огорчения.
Всъщност не се оплаквам - живи сме, здрави сме, да чукам на дърво, сбъднах си сама мечти и книга
издадох дори. Остава да напиша сапунена опера. Или еротичен роман.
Геновева Димитрова




Васил Попов имаше един разказ, в който най-важното беше, че нищо не личи. В него, според виражите на собствената ми памет, ставаше дума за двама - кубинка и руснак да речем, които влизаха навътре в морето, правеха любов и, когато излизаха на плажа при семействата си, нищо не личеше. Със събитията от 10 ноември 1989 година насам положението е точно обратното - всичко във всичко личи. Личи в партерните етажи на сградите и автомобилите, личи в текстовете и институциите, личи в погледите и вратовете, личи в приятелствата и скандалите, личи в начина, по който хората се поздравяват или правят любов... И въпреки това, когато се опитам да тръгна по интимните дири на безбройните сюжети, те някак си се разбягват, губят и преплитат, докато накрая остават само три обезкуражаващо оглозгани категории: Минало, Европа и Частен Човек.
Първите две категории са имена на нови утопии, които замениха старата - на Бъдещето. Но за разлика от нея те са обитаеми - другаде и от други - и притежават собствен глас, който ги охранява: Където си, там стой! Това е команда от детска игра, която тук се играе така: големи групи от хора въодушевено скачат на място. Още едно веществено доказателство, че координатната система на утопиите, независимо дали са разположени напред, назад или настрани, е горе-долу.
Името на третата утопия е “публичност”. Всъщност няма такава. През последните десет години частният човек, за който комунизмът предпочиташе въобще да не се сеща, най-после се разбунтува, излезе от своето частно и се засели в публичното. Така в политиката личната биография подмени социалната роля, което личеше в тъй нареченото отлюспване; така тялото подмени смисъла, което личеше в езика на пресата; така личните отношения подменят институционалните, което личи в корупцията...
Всичко личи и все пак по-добре Частен Човек загледан в утопиите на Миналото и Европа, отколкото Исторически Човек, загледан в утопията на Бъдещето. Най-малкото, защото първия можеш да го пипнеш, докато след всеки опит да пипнеш втория по ръката ти остават нишките на Богородица или лигите на Дявола, както го нарича Кортасар в един разказ за фотография, където най-важното е, че няма значение какво личи.
Георги Лозанов



Изминалите десет години са най-щастливите в живота ми. Имам предвид досега, естествено, надявайки се на още по-прекрасни времена в бъдеще. И не искам да кажа също, че десетилетията преди 1989 г. са били нещастни. Напротив, те си бяха много приятни, а освен това бяха важни като своеобразно предисловие на мен самата в настоящето. Точно в този “поготвителен” период бях осем години изкуствовед на свободна практика - факт, който тогава изумяваше родните, а сега чуждестранните светила (в развитите капиталистически страни такъв тип живот могат да си позволят само най-хай критиците). Е, дълго би било да обяснявам, че не съм си го позволила, а просто не съм имала избор; че нито аз, нито семейството ми са имали “връзки”, за да си намеря работа; че се препитавах с писане и заместване (на колеги в чужбина, в отпуск по майчинство и т.н.), в резултат на което натрупах сериозен критически и преподавателски опит; че опознах родината и нейните художници, откривайки изложби в почти всички градове; че покрай тези пътувания имах късмета да попадна на някои от първите хепънинги в страната...
През 1989 г. се нанесох да живея в ателието си и за първи път придобих някаква собственост. И понеже като тръгне да върви, върви, в края на 1990-та се сдобих и с апартамент, който впрочем изчерпи всички спестявания и налични пари - мои и на родителите ми. Не че имаше някакво значение: в Лукановата зима бездруго нямаше какво да се купи по магазините. Една гадна кишава привечер поех към “Люлин” пеша (вървеше транспортната стачка), на път да загубя и обичайния си оптимизъм (като безработна, безпарична и със смътни перспективи). Внезапно чух мъжки глас: “Сладурана”! И докато включа какво са ми казали, докато се обърна, човекът се беше превърнал в силует в далечината. Значи, ще се оправим, помислих си, след като в цялата тази мизерия някой може да забележи и нещо друго освен нея.
И наистина се справяхме по някакъв мистериозен начин. Три ателиета в “Люлин” споделяхме храни и напитки, съобразявайки гостуванията си с режима на тока (за да не катерим 13 етажа). Запомнила съм веселието, а не битовизмите. И разбира се, изложбите, странно преплетени със социалните катаклизми. “Земя и небе” на покрива на “Шипка” 6 (октомври 1989), за която с Георги Тодоров положихме грамадни кураторски усилия, без да знаем това (имам предвид, че се водехме “организатори” - терминът “куратор” въведохме с още по-грамадни усилия няколко години по-късно). Тогава тайни “сили” ни създаваха проблеми за “Поглед на Запад” на Недко Солаков и дисидентския поетичен рецитал. После като свободен гражданин (защото изложбата свърши) се включих в “групата граждани” - шествието на 3 ноември 1989, което измина 200 метра с петиция до Народното събрание. (Това постави началото на своеобразна “съпътстваща програма” в живота ми: митинги, шествия, присъствия и т.н. до 4 февруари 1997 г.)
10 ноември ми се случи в Благоевград, където се редеше изложбата “11.11.89”. Лятото на 1990 направих изложбата “Плаж” на покрива на “Шипка” 6, която странно кореспондираше с палатковия лагер на “Града на истината” (най-малкото защото всяка вечер слизахме да го пазим). Междувременно с колеги учредихме асоциация “Изкуство в действие” - завеждах (и най-вече пазех) едноименната кратко просъществувала галерия на “Дондуков”. И пак правех изложби, откривах такива, преподавах и т.н обичайно ежедневие.
В началото на 1992 започна подготовката за издаването на сп. “Изкуство/Art in Bulgaria” (и се сбъдна мечтата ми да работя с компютър). И понеже като тръгне да върви, върви, ме поканиха за редактор в “Култура”. С това завърши фриволната ми “свободна практика” и започна “сериозното” ми професионално развитие. С всички плюсове и минуси на тази работа. Щастието ми е, че се радвам и на едните, и на другите...
Диана Попова



Ето какво се случи с мен, а това значи и със семейството ми, през последните 10 години.
През лятото на 1989 година едно концертно турне стана повод да си направим пътешествие из Европа - аз (35), Стефан (39) и Невена (6). Последната спирка беше Берлин. Прескачахме от Източен в Западен и обратно. Преживявахме го като за първи път, през очите на дете. Стената изглеждаше като зловеща катерушка - от едната страна стерилно измазана, от другата - изписана с иронични графити и приютила паметни плочи на загинали. На Чекпойнт Чарли направихме снимка в два варианта: 1. Невена, стъпила върху жълтата гранична линия - в ничия зона и 2. Невена едновременно в два свята - с единия крак в Американския сектор, с другия - в Съветския.
През октомври, след боледуване в обикновена болница, баща ми почина в болница за привилегировани. Едната не успя да заличи последствията от другата.
През ноември Стената падна, а на 10-ти вечерта бях на коктейл. По тапетите личаха петна от току-що свалени портрети.
1990 - обраха семейните реликви от апартамента на мама.
През лятото бяхме на Сейшелските острови. Тук все още и навсякъде виси портретът на един и същи човек, тук-там, за разнообразие - Ленин и Крупска. Любопитството ми да разгледам редакцията на единствения вестник буди подозрение. Иначе природата е рай.
1992 - Ню Йорк, коледните празници. В една мъглива привечер в лицето ми изкрещява човек, вие като сирена. Преди да припадна от страх, внезапно човекът спира и разтяга широка американска усмивка. Обясниха ми, че това е вид релакс.
1993 - Все по-често изчезват автомобили. И нашата лимузина започнаха да разфасоват на дребничко. Продадохме я. Имаме си два трабанта, следваме всеобщия стандарт на държавата, пътешестваме и се чувстваме свободни. Чух един свещеник по телевизията да успокоява: “Тепърва, сред разкоша, ще узнаете от колко малко се нуждаете.”
Направихме дарение на клиниката на професор Чирков. За пръв път видяхме къде точно отиват даренията.
1994 - Като бях на “Варненско лято”, ми съобщиха, че вестник “Култура” загива. Взех си водка и плаках като за човек. После вестникът възкръсна. Заедно сме си 22 години.
Построихме къща в гънките мужду два хълма. Оказа се, че мога да откривам къде има вода, направихме кладенец. Най-близкият съсед е на отсрещния хълм - циганинът Марко със седем деца. Викаме ги да помагат в градината и така им създаваме поминък. Направих снимка - Марковите деца и Невена. Надписала съм я: 1:7 за Марко.
1995 - Обраха ни къщата. Вече не дружим с Маркови.
Обраха ни апартамента. Вече на знаем с кого да не дружим.
1996 - Невена и малкият ми племенник Николай отказват уроците по пиано. Приемам го трагично. Продължавам оптимистично с посещения на концерти. След всяко такова мероприятие питат как ще се отрази концертът върху благосъстоянието на музиканта.
1997 - За годишния изпит в немската гимназия Невена избира темата “Стената” с фотографии от личния албум. Получава отличен плюс забележка - въпрос от немската преподавателка дали й е известно на ученичката как страдат днес безработните след падането на Стената.
Все повече хора в София релаксират като в Ню Йорк. Но без да постигат усмивка.
1998 - Откъм Маркови се дочуват сватбарски музики. Сдобряваме се. Вече има внуци. Общо съседите от малцинството наброяват 15 души.
1999, октомври - И ние имаме весела сватба. Големият ми племенник Константин (21) се ожени за Лора. Чакаме го бебето през март!
Ето това е, много шарено.

Елена Драгостинова



Какво беше за мен първото десетилетие след 1989 г.? Общо взето, шоково десетилетие. Първо, шок от подмяната на наративната употреба на езика с игровата, умозрителната, ирационалната. От навлизането на нови понятия, на нови мисловни системи. Тук трябва да отбележа, че вече работех в “Култура”, от началто на 1991 г. После, шок от двойствеността на културната ни ситуация. От една страна, притесненост, сбутаност, убогост, половинчатост, дилетантщина; от друга, уникалност и своеобразност, но често пренебрегвани и занемарени, които си пробиват път само ако зад тях стоят много талантливи хора. От една страна, твърдост на характера, готов да преодолява всякакви битови и лични неудобства (или направо катастрофи) само и само да следва посоката, в която е тръгнал, от друга, липса на всякакво чувство за общност (смятано често за антипод на прословутия ни индивидуализъм, с който толкова се гордеем). Неотстъпчивост по отношение на себе си и на близкото обкръжение, но щедра отстъпчивост по отношение на обществените вини; аморфност, липса на воля и безпомощност за консолидиране, с което да се установят по-градивни модели. Това според мен важи и за т.нар. интелигенция, и за всички останали съсловия. И едва ли е нещо ново. Просто преди 1989 г. вината се хвърляше върху порочността на системата и простотията и некадърността на управниците. След '89 г. дойде шокът от това, колко тежки и трудноподвижни са обществените механизми, как лостовете им постоянно се изплъзват от ръцете ни и как се въртим на едно място, носени от течението на някакви световни процеси, но неспособни сами да определяме посоката. Шокът от обръщането на знаците. Възобновяването на “простотията и некадърността на управниците”, които лъснаха с нова сила и продължиха да трупат камарата от абсурди; познатите поведенски модели на комсомолската активност, които се превърнаха в американския модел на “всичко знам и всичко мога”. Дойде интересът към историята, защото тя навлезе не само с бума на издаваната мемоаристика и документалистика, но и защото самоанализът го предполагаше. Открихме многообразието на повтаряемостта и това, че сме си все едни и същи - и в доброто, и в лошото. Книгите обаче не бяха достатъчни. За нагледност в края на десетилетието дойдоха ударите на НАТО срещу Сърбия. Политиците ни ни накараха да вземем страна, защото друг изход нямало - малки сме и бедни. И понеже и те са рожби на “малката ни и бедна” родина изобщо не се поцеремониха да го направят по най-дървеняшкия и обиден за достойнството ни начин - изкарвайки бакалски сметки, колко ще ни плати Западът за подкрепата и колко ще спечелим от следвоенното възстановяване на Сръбия. А всъщност косвено ни показаха собствения си бакалски тефтер, в който пише, че без заеми от чужбина изобщо не могат да се задържат в политиката. Последно, но може би най-важно. Това беше десетилетието на връщането на отношението към парите. След тези 10 години едва ли в България е останало здраво място, незасегнато от паричния проблем. И то не в счетоводен, а в екзистенциален смисъл - “да бъдеш или да не бъдеш”.
След ускорението на времето в тези последни десет години, вероятно следващото десетилетие ще бъде по-установено и по-градивно. Трупането на самочувствие и на култура са бавни процеси. А иначе, инертното повтаряне на модели продължава. Не сме в съветската сфера на влияние. Но в момента, след като сме на път да затворим ядрената си централа под натиска на външни интереси и да се лишим от “атома за мирни цели”, чакаме пристигането на президента Клинтън, който ще ни предложи ядрени бази с “атом за военни цели”. В Народния театър усилено ремонтират тоалетните за приема. Хигиената е признак за висока култура.
Ирина Илиева



Десетилетието разпадна общности.
Десетилетието подмени биографии.
Десетилетието засили реваншизма.
Десетилетието травмира хората.
Десетилетието даде шанс на провинциалната парвенющина.
Десетилетието раздаде несправедливост.
Десетилетието дрогира децата.
Десетилетието разпиля българите по света.
Десетилетието унищожи мотивационните хоризонти.
Десетилетието срина ценностната йерархия.
Десетилетието подмени една несвобода с друга.
Десетилетието роди исторически носталгии.
Десетилетието дискредитира интелектуалеца.
Десетилетието реабилитира еснафа.
Десетилетието отмени етични норми.
Десетилетието разруши илюзиите за народните добродетели.
Десетилетието реанимира страхове, безнадеждности, неврози.
Ето в тази питателна среда аз, първо, успях да сменя статута си - от редактор станах главен редактор; второ, успях да сменя главата на вестника - от “Народна култура” стана само “Култура”; трето, успях да сменя издателя - от Министерство на културата стана ИПК “Родина” (сега съм на път да успея да се разделя и с ИПК поради по-горе посочената пета особеност на десетилетието).
Освен това успях да отпразнувам три юбилея - 35-ата и 40-ата годишнина на вестника, както и един личен; успях да преживея обстоятелството, че най-близките ми хора - роднини и приятели - се ометоха в чужбина; успях да се примиря с факта, че ми е късно да се омета в чужбина; успях да си създам неочаквани врагове - идеологически и поколенски; успях ужасно да обеднея; успях да запазя почти всичките си приятели; успях да се гледам по телевизията (не се харесах особено); успях да спра да пуша.

Копринка Червенкова



Само отрицателни отговори имам, ако си задам Радичковия въпрос : Пъргав ли си в суматохата? В личен план - не!. В обществен - още по-малко!. Защото “зациклих” на старта - 10 ноември 1989 година. Чаках да дойде някакъв мой, измислен влак, а той не идваше... Може би е профучал, без да го разпозная. Уж оглеждах внимателно пътниците във всяка композиця. Преминаваха много познати лица, не толкова кротички както преди “сакралната” дата, а решителни и пременени в цветни дрешки, обкичени с лъвчета, рози, лястовици, лилии... Един само - Петър Гогов - се яви със собствената си кожа на няколко зимни митинга пред “Александър Невски”, за да видят неверниците колко бой е изял от народната милиция и... после потъна някъде...
Още чакам на перона. В едната ръка - книгите на Желев, в другата - на Живков. Тежат и двете... Всеки си има своята истина... А в главата ми един отдавнашен стих: “От всички нас - най-вярващи са атеистите”...
Поколението, облъчено от историческия Априлския пленум през 1956 година, трудно “вдява” как така и защо се провали моделът на социализЪма. Още по-труден е днес и отговорът - какво става с 10-годишния сегашен преход?...
Сега чакам да композират друг влак. Ще разменят ли предишните пътници цветните си фланелки? Или някой ще свали пътниците... Розовите бузички на повечето пасажери са издути доволно от думи за демократизация и обновление, дълго тренирани пред собственото им огледало.
Всъщност вече не чакам никакъв влак. Оказва се, че и машинистът, и вагоните, и пътниците, пременени в елегантни костюми и спортни екипи, въртят по отдавна построени “рингове”, развличайки себе си и любопитните с карнавални празници...
Много скоро пероните ще опустеят, публиката - изнервена и омерзена ще си потърси нови забавления с нови клоуни, а влакчето все повече ще напомня онова - на “ужасите”, в чиито купета ще продължават да жестикулират мумифицирани водачи и клакьори...
Любен Русков



Това е личен текст. Моментна бележка от дневник, който не водя.
Ако времето се измерва чрез случилите се събития, тези 10 години бяха най-дългите в живота ми. Перипетиите - професионални и емоционални, през които минах, бяха с огромна амплитуда. От еуфорията на първите месеци, от възможността да се опитам да променя нещо в списание “Театър”, а по-късно и в ролята и механизмите на функциониране на отдел “Театър” в Министерството на културата, от повече или по-малко прякото ми участие при изпробването на нови форми на театрална дейност (“Летен театрален университет”, “Балкански фестивал на младия театър”, Театрален фестивал “Варненско лято” и други), от желанието ми да продължа в “Култура” започнатото в списанието, през израстването на дъщерите ми, с които се гордея, и т. н., та до днешното усещане, че пътувам идиотски самотен в нощен влак (трета класа, ако още има такава, влакът е български, а това значи тъмен и мръсен...) през непознато място, нищо не просветва в обгърналия ме мрак, не знаеш кога и къде ще стигнеш, просто пътуваш и това започва да става все по-досадно и започваш да си мислиш за по-радикален изход и ти става някак неловко, че такива мисли те навестяват все по-често. Чувстваш се като употребяван плик, надписан “До поискване”, изпаднал някъде зад шкафа, целият в прах, с изтрит адрес на подателя.
Преди 10 години шумно падна Стената. За 10 години около мен тихо се изградиха стенички между хората.
До 1995 имах много илюзии. Писах за онези, които бяха свързани с професията ми. След 1996 дори илюзиите се преселиха в някакъв друг свят, оттатък шенгенските прегради, както се казва: между мен и невъзможното.
Отидоха си Любо Дековски, Маргарит Минков, Стоян Камбарев. Бях различно близък с тях, но и тримата значеха нещо много важно за мен. Запазих приятелството си с човек, на дружбата с който много държа. Спечелих - чудо! - няколко нови приятелства. Много загубих...
Преди повече от 10 години се зарекох да следвам себе си и, когато греша, да знам, че сам съм взел грешно решение. Днес още не мога да го постигна.
Не знам каква е равносметката.
Никола Вандов



Десетте Буцеви заповеди, изработени през последните десет години напук на случилото се:
- Няма бог. За всеки владеещ себе си човек това е ясно.
- Връщай се към учебниците си. Не всичко, което са ти тъпкали в главата и от което си се отказал, е лъжа. Въпреки глобализациите.
- Националното достойнство е важно.
- Малкото не е голямо. Малката нация се развива по различен начин от голямата.
- Човек е по-друго нещо от народ или държава. Кръвните връзки за него са важни. Кръвните връзки в държавата са вредни. Монархията е архаика.
- Спомни си, че българските преображения са започвали винаги в чужди земи. Вслушвай се не в това, което става, а в това, което се готви навън. Мисли заедно със сънародниците си по планетата.
- Не мисли само за утре. Утрето малко зависи от днес. Мисли за деня след сто години - на него наистина можеш да повлияеш.
- Купувай само това, от което наистина имаш нужда. И не изхвърляй непотребното, истински непотребното се скапва само.
- Историята се развива. Събитията взаимно се обуславят. Въпреки всичко, говорено от г-н Савов и Георги.
- Всеки план се проваля поради непресметнати параметри. Не мисли действителността като позната, мисли я като познаваема.
Христо Буцев