Да се готви Робинзон
Ако пътеписът на Ян Конефке за България беше наплевателство... Ако в неприятните и студени страници отсъстваше доброжелателност към нас... Ако се занимаваше само с историите преди Десети... Защо така? Защо именно Гъливер е удобен инструмент в разправянето на/с нашето отечество любезно.
В своята класическа версия Гъливер олицетворява умението да бъдеш неуместен, под несъстоятелните си размери да подпъхнеш сатирично жило. У Суифт Гъливер е двойствената фигура на страха - в света на джуджетата Гъливер представлява заплаха за тях, а при великаните самият той бива застрашен. Нашата мила родна страна смесва държавата на лилипутите с държавата на титаните в едно общо пространство. Тук Суифтовият герой е невъзможен: в съчинението на Конефке пътешественикът не се бои нито за себе си, нито предизвиква страх. Новият Гъливер се страхува от това, което българите вършим със себе си. Нито любезни, нито мили и родни. Оттук основната характеристика на пътуващия в България през късната 1998 е сдържаността. Тук всеки чужденец по определение е Гъливер, всеки българин се превръща в чужденец в променящата се държава. Кой е великан и кой - джудже? В това не можеш да бъдеш сигурен. Ян Конефке съобразително поема вината за своите присвивания между големия и малкия Гъливер, предоставяйки ни удоволствията да сме постоянни величини. Все таки, образът на неговия Гъливер преживява в пътеписните фрагменти повече символични харчове, отколкото може да разходва. Понякога самият той лесно се припознава като Гъливер, твърде лесно се апликира върху видимата България.
Разбира се, боклукът и мърлявостта, зверската воня на леш и урина оставят дискредитиращи ни следи в разказа на Конефке и затова той предпочита констатиращия намек пред свирепия коментар. Текстът на “Пътешествията на Гъливер в България” се концентрира до мрачни пощенски картички, в които по-добре да има западни политически клишета, отколкото сервилност към Изтока. Гъливер на Конефке е човек на погледа. Той не разбира чутото и игнорирането на едно сетиво дава безпощадна бистрина на другото: докато съсипията на един наведен в подлезите живот притъпява и отегчава чувствителността на героя. Книгата не оглежда само Гъливерския Пловдив (де да знаеше Конефке, че година след неговия престой Европейският месец на културата ще се разплуе в новобогаташко тримесечие, да да знаеше какви титани сме...). Пътеписът често сравнява България с Румъния...
Какво сдържа Ян Конефке в България? Той е гост на издателя на книгата си Емил Стоянов, но недоумява как някой носи в себе си не семейни фотографии, а снимки на брат му Петър. Бедний патернализъм, защо не свърши с Тато! Конефке не се сдържа пред изказванията на Блага Димитрова относно поезията и политиката: той се чуди как грандамата на българската поезия не е забелязала, че интелектуалците от Източна Европа, навлезли в политиката след Промяната, създават гибелни национални доктрини. За резидиращия в Рим немски писател е почти кощунствено нечия поезия (Ботевата) да обединява нацията в критични моменти. Пътешественикът си пъха носа в рекламния български ад - Столипиновото гето, питайки се какво иска от тези хора. Чуди се на отношението към цигани и турци, на огромното количество сакати по улиците. Чуди се на приказките на българските писатели, които брътвят: постмодернизъм!, постмодернизъм!!! постмодернизъм!!!!! (цитирам пунктуацията)
В държавата, в която лениво се кисне с часове на кафе, Ян Конефке е срещнал един изискан и строг човек - г-жа Златка Парпулова от Пловдив, фин познавач на немската култура. Но както повечето свестни хора у нас, и тя е лишена от възможността да влияе по-широко в облагородяването на хорските вкусове. С тази книга ние се срещнахме с европейския Годо, предрешен като Гъливер, беше ни яд и срам. Да се готвим за Алиса, Робинзон и Джелсомино, то се е видяло.
Марин Бодаков






Ян Конефке.
Пътешествието
на Гъливер
в България.

Преведе
Мирела Иванова.
Пигмалион.
Пловдив, 1999