Новата романност
- конструиране на естественото
Отдавна сякаш не сме били свидетели на толкова единодушна топлота в критическото пространство, каквато си спечелва “Естествен роман” на Георги Господинов. Сякаш всички са задоволени в някаква посока на своето очакване, всеки намира нещо “свое” в огледалото на една чужда творба. С други думи - този роман е един романс с модерната ни хуманитарна нагласа. Той побира, помества желанието за “нова романност”.
Най-напред колажният принцип. Похватът не е нов и представлява утвърдена авангардистка практика от 20-те години насам, но след структурализма, от една страна, плюс Лакан, от друга, се наложи като стратегия, която хомологизира процеса на субектно изграждане. Езиците слепят “индивидуалното”, повествователният субект на Георги Господинов се поражда в прeсечната точка на техния изговор. През цялото време тече един интертекстуален полилог, който по най-”естествен” начин свързва Бай Ганьо с Робинзон Крузо и праща Винету да търси приключения на Острова на съкровищата. Една (всъщност натраплива, може би в това се крие донякъде ефектът на нейната “естественост”) стилистика на “клозетния” разговор твърде почтено съжителства с носталгичните трепети по изгубената/невъзможна идилия на домашно-провинциалното битие. Всеки “модерен” човек трябва да се усети някъде там, раз(по)ложен в спектъра между равностойните крайности на колажния принцип. Текстът играе с неумението-и-невъзможност за цялости; това се вижда достатъчно ясно, нееднократно концептуализирано като цел на разказване. Не се вижда по-скоро парадоксалната потребност от цялости, от дадености, от стабилни структури, която именно поражда имплицитния носталгизъм на текста, при това много по-силно, отколкото споменният индекс на детството. Като че ли в това е разковничето за успеха на този “роман”: той е “естествен” и в същото време подсказва изкуствената природа на тази/всяка естественост; (пост)модерни сме, но си плащаме цената на тази позиция. Тук трябва да се добавят и другите налични стратегии на белетристичен авангардизъм - колкото въпреки, толкова и затова, че ги познаваме от различни модерни явления: от Европа до Новия континент, от Умберто Еко до Пол Остър. Игра на идентичностите, флирт на въображението с позитивистичното знание, фрагментарно повествование, редуване на езиците, копнеж по Езика (на първичното битие)... Ще прескоча да отбележа още веднъж как става все по-ясна невъзможността да насилим модерната литературност да съществува отделно, различна от ерудицията, информираността, дори академичната образованост на пишещия човек. Вместо това ще обърна внимание на една друга, специфично господиновска особеност метафоричната топлота на неговото писане - въпреки че е (и може би затова така упорито) прикривана зад клозетно-физиологичен дискурс. “Новата романност” на Господинов показва симптоматични способности да бъде отнесена към някои от най-специфичните тенденции на “женската” проза в различни страни през последните десетина години. Набързо ще изброя: изместване на жанровите доминанти в полето на доскоро маргинализирани литературни техники, склонност към “есеистичен” изговор на естетическите ефекти, изповедна субектност, “топли” ефекти на емоционалното преживяване... И неволно попадам на желанието за кинематографична метаморфоза, което текстът споделя (със себе си) някъде из последните страници. Опитвам се да потисна опасението, че духът на “новия” текст е заплашен да пропадне в пролуката между желанието за (неумело) експериментиране и натиска на сантиментално-разказвателната традиция, така характерни за историческата практика на родното кино.
Милена Кирова












Думи
с/у думи




Георги Господинов.
Естествен роман.
Изд. Корпорация Развитие.
С. 1999