Бардът
Васко Кръпката
С промяната вървят и песните. Със самата промяна - или с надеждата за промяна. За да дойде Новото. Новото - постигано с оръжие и кръв или със силата на идеите и мъдростта на разума, - което най-често се идентифицира с вяра за по-добро и с потенциала на онези добродетели, все в името на които се извършва Промяната. Защото промените, които е извършвало човечеството в своя дълъг и неравен път, са винаги белязани от полета, еуфорията, възбудата, или пък от един по-простичък прагматизъм на убеждението, че новото ще бъде по-добро от старото.
Марсилезата и Интернационала, “John Brown's Body” и “We Shall Overcome”, “Вятър ечи” и “Шуми Марица”, “Священная война” и “Шумете дебри и балкани”,”Give Peace a Chance”, “Let It Be” и “All You Need Is Love “, “Venceremos” и “El Pueblo Unido”, “Времето е наше” и “Комунизмът си отива”... Все химни-послания, които се свързват с надежди, но и с образите на онези именни и безименни бардове, поели - убедено или по силата на някаква историческа случайност - славата/бремето на един от възловите знаци на своето време.
Васил Георгиев, известен повече като Васко Кръпката и фронтмен на “Подуене блус бенд”, се появи някак изневиделица в нашенското публично пространство не като лъскава попзвезда, а като един от бардовете на Голямата Промяна. И на онова, което се очаква от тази промяна. Тогава, в Зимата на българското недоволство (1989 - 1990) “момчето от крайния квартал” постигаше с лекота и без гръмки лозунги онова “всенародно съгласие” в името на синята идея, за което десетки политици пледираха, изговаряйки тонове вербални послания. Изпятото слово на Кръпката работеше сякаш на шега. Наредено непретенциозно върху схемата на блуса и с речника на онзи битов тарикатски жаргон (”няма бира - сърцето ми направо спира...”), то, словото - ненапудрено, негримирано, - отключваше (парадоксално, наистина!) доверието на един безкрайно разнороден, еклектичен електорат. А грубоватият блусарски саунд не смущаваше дори изисканите люде по митингите. Кръпката не беше площаден оратор, но с целия си имидж и поведение сякаш много автентично се вписваше в ролята си на “един от нас”, на един от многото обикновени, които искаха промяната. Не беше и политически spokesman, но казваше това, което “искахме да чуем” (”Комунизмът си отива, спете спокойно, деца!”). Представител на онова само по себе си емблематично и свободолюбиво племе, това на рокаджиите, вперило по принцип очи и надежди в демокрацията, Кръпката наистина беше прегърнал формулата “бъди, какъвто си!”, но отиде по-нататък: отърси се от елитните представи на тежките “рок-маниаци”, преоткривайки прародителите на “своята” музика в “суровия” блус от делтата на Мисисипи. Така, гледайки назад към корените, но и напред към Промяната, Кръпката направи онзи, струва ми се, неосъзнат, но фатален ход, повикан от “вятъра на промяната”, а и от собствените му музико-поведенски пристрастия.
Беше ли конюнктурен този ход? Или пък просто щастливо изигран на “точното място” и в “точното време”? Вярно е, тогава, в 1989, той не беше нито първият, нито единственият, нито най-софистицираният нашенски рок/блусмен. Но тъкмо неговата фигура стана един от култовите знаци на времето си. Сега, десет години по-късно, сме още по-убедени, че това не беше просто случайна игра на обстоятелствата. Защото, тъй или иначе, Васко Кръпката и компания наистина демократизираха една ниша в публичното пространство. Не толкова политическа, колкото социокултурна и чисто музикална. Те сякаш преоткриха вкуса към живото, към клубното музициране и върнаха, така да се каже, демократичното в поп представите. Направиха го сякаш и в отговор на елитаризиращия се локален джаз, и на дистанциращата се “плейбекова” попмузика. Репертоарът на “Мисисипи делта блус” заживя поновому, по нашенски. За да подбутне доста следовници и за да провокира поредния на планетата, може би скромничък, но симптоматичен блус ривайвъл. Не с носталгия по славното минало, а за да поеме нещо от бунтовната и демократизираща енергия на една музика, която дори в края на столетието продължава да променя съзнанието. Това, както знаем, се е случвало не веднъж на други места и в други исторически моменти.

Клер Леви


Нови видове
в културната фауна