Галеристът
Раймонда Мудова
През 1989 г. бях съкратена от Творческия фонд на СБХ. По това време започнаха да се отварят частни галерии и аз реших, че това е дейност, с която искам и мога да се занимавам. Започнах работата си като галерист с първата “Ата-рай” на улица “Милин камък”. Отначало започнах в “Артемис”, но разбрах, че една галерия не може да се управлява от повече от един човек... В “Ата-рай” благодарение на приятелството си с най-добрите художници излагах автори, които много харесвах и обичах. В онези времена имаше търсене, продаваха се картини. Галерията беше много малка и не можех да правя самостоятелни изложби. В края на 1990 г. получих предложение от “Шератън” за изложби в лоби-бара на хотела. Там две години беше основната ми дейност, а галерията на “Милин камък” беше база за срещи и контакти, работното време беше по два часа сутрин и два следобед. В онзи период галерията действително успяваше да се издържа. През 1990 г. направих новия салон на улица “Кърниградска”. В него пространството беше повече, а и вече бях натрупала опит. Постепенно интересите ми започнаха да се насочват към неконвенционалното изкуство. “Ата-рай” все пак беше комерсиална галерия, макар и с все по-малко изложби, които биха могли да предизвикат интереса на пазара. Тогава се роди идеята за Центъра “АТА”, който да бъде друг тип пространство - пред него да стои мисълта не за търговска дейност, а за проследяване на процесите в изобразителното изкуство. В “Ата-рай” и в “АТА” бяха реализирани първите кураторски проекти - на Яра Бубнова, Мария Василева, Диана Попова, Руен Руенов.
Изложбите в “Шератън” ми даваха свободата подборът в галерията да бъде много по-прецизен. Нормално една галерия да не показва всекиго. Макар че не съм налагала драстични ограничения. Когато в “Ата-рай” се показваха инсталации, това продължаваше от 3 до 5 дни. Ритъмът на показване беше невероятна въртележка. От началото на 1998 г. този ритъм започна да ме притеснява сериозно, защото се получи наистина огромен брой изложби. А това неминуемо водеше до спадане на качеството им. В началото на сезона през септември 1998 г. поканих няколко изкуствоведи да напишат оценки на изложбите от последните две години. Продажбата не присъстваше като критерий. Преценките се базираха само на това дали изложбата е харесала на отделния изкуствовед, дали е била събитие в културния живот, дали е стъпка напред. Оказа се, че резултатът не ни удовлетворява.
Тогава реших да затворя салона “Ата-рай”. Първо, защото пазарът е силно стеснен и изложбите в “Шератън” вече не ми позволяваха спокойно да издържам галерията. Второ, оказа се, че няма толкова много неща за показване. Оказа се, че качествената продукция не е достатъчно. Процесът на затваряне на “Ата-рай” продължи близо година. (Днес обаче ми се струва, че нещата за показване са още по-малко.) Идеята за “АТА” повлия върху подбора на изложбите в “Ата-рай”, постепенно двата салона се унифицираха. Въпреки че имам много засилено участие на чуждестранни художници, затрудненията в подбора си остават.
Ориентацията на галерията се промени - може би защото съм била по-възприемчива към теченията, които през тези десет години се появяваха в страната, а може би и защото хората, с които най-много работя, са успели да ме пренасочат. Кръгът от изкуствоведи, с които постоянно общувам, действително много ми помогна. Важно е и това, че след изявите си при мен Недко Солаков, Лъчо Бояджиев, Правдолюб Иванов, Калин Серапионов и Кирил Прашков, тръгвайки по света, носят в своите CV-та името на галерията. Въпреки ориентацията към неконвенционално изкуство, има художници, които винаги бих поканила с удоволствие да излагат, например Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Станислав Памукчиев...
След като няколко години се изкупуваха стари майстори - от банки, холдинги и частни колекционери, пазар на изкуство в момента реално няма. Навсякъде по света се смята, че старото местно изкуство е добра инвестиция, но при нас всичко стана страшно бързо и цените скочиха неимоверно. Аз също търгувах със стари майстори, но за свое успокоение винаги съм предупреждавала клиентите си, че става дума за нещо прекалено скъпо, което не отговаря на моментната си цена извън границите на България. Фалирането на банките, разпродажбата на колекциите, фалшификатите - всичко това разруши пазара. Опитвах се да убеждавам, че е по-добре да се купи работа от жив млад или не толкова млад художник - така му се помага да направи кариера, да има международно име, а по този начин инвестицията се възвръща, защото художникът сам вдига котировката си на световния пазар.
У нас все още липсват институциите, които да инвестират в изкуството и да го подпомагат. А това изкуство е скъпо. В момента художниците сами финансират работите си, а аз сама поддържам галерията.
В голяма степен работя по интуицията си. Избирам художниците, а не работите, които те ще покажат. Никога не съм курирала изложба и не съм давала свои преценки за творбите. Отказвам интервюта, когато трябва да говоря за художник, за произведение или за автор. Това не е моя работа. Не се намесвам в неща, за които нямам подготовка. Не ходя в ателиетата, не казвам на художника как е по-добре да си направи работата.
Още преди години бях казала, че ако една изложба, която съм представила, не е отразена във вестник “Култура”, тя не е съществувала. Освен това за всяка изложба в “АТА” има между 3 и 5 телевизионни програми, които й отделят време. Приятно е, че телевизиите са изключително любопитни и отрязяват тези факти с голямо желание.
Когато стигнах до решението, че в “Ата-рай” трябва да работят млади изкуствоведи, се обърнах към преподаватели в Художествената академия, те ми препоръчаха свои студенти. Това за тях се оказа особено важен опит. Идваха със съвсем класическа нагласа и започваха да се променят: Деси Димова, Илина Коралова, Борис Костадинов, а сега и Живка Валявичарска, преди това и Илияна Недкова. Никога не съм имала възможност да заплащам труда им. Много важна част от опита им е, че в момента, в който започваха “стажа” си тук, те получаваха поръчки от вестник “Култура” да пишат, а това допълнително ги стимулираше. Тези млади хора осъществиха свои кураторски проекти, навлязоха силно и се изявиха. Сега търся нови имена, защото младите изкуствоведи не бива да се застояват повече от две години тук - лесно се тръгва по инерция.
Изключително много в работата си дължа на своя съпруг Анастас Мудов - той ме подкрепя във всички тези начинания, без да се намесва. Негова мечта е създаването на музей на съвременното изкуство. Някой ден сигурно и това ще стане. Надявам се Анастас да има сили да го направи. Другата ни мечта е създаването на училище за изкуство. Всички тези художници и изкуствоведи, с които работя и които вече са известни и по света, добре познават световната арт-сцена и участват в нея, ще преподават. Биха идвали и много хора от чужбина да преподават и да помагат. “АТА” ще бъде изложбеното пространство на това училище.
Показателно е, че на този етап успях да намеря начин чуждестранните институции да финансират показването на чужди художници тук, но още не съм открила начина да показвам наши художници в чужбина. Търся възможности “АТА” да промотира художници на такова ниво и на такива места по света, че те да бъдат забелязани и оценени.

Записа Борислав Борисов


Нови видове
в културната фауна