Издателят
Раймонд Вагенщайн
Книгоиздаването не случайно е първата и горе-долу единствената област на културата, в която така наречената реформа се извърши светкавично. Още 1990-1991 до 1992 година. Издателствата преминаха на ясен пазарен принцип. Причината е, че средствата, които се влагат в книгоиздаването, са значително по-малки и издателствата от самото начало не разчитаха на държавна помощ. Това не е възможно в киното, в театъра, в симфоничните оркестри, които и до ден днешен не могат да се оправят без субсидии. Другата причина за бума на издателствата в началото на 90-те беше гладът за книги. Издаваше се всичко от преди 50 години и възможно най-новото. Сега се търсят дупките и пропуските, но интересът вече не е същият. Книгоиздаването се развиваше на вълни. Мина през най-различни периоди. Издателите се държаха малко като маймуни на клон - когато видеха, че определен жанр върви, всички се струпаваха там. Докато клонът се счупи и започне да се търси друг. В един момент всички издаваха Чейс. Разпространителите не купуваха нищо друго, освен Чейс. Или периодът на любовните романи, насочени, грубо казано, към публиката на медицинските сестри. Там се достигнаха неистови тиражи. Между другото, като говорим за тиражи, в началото на свободното книгоиздаване в България тираж от 100 000 екзeмпляра изобщо не беше рядкост. 1992 до 1995 г. бяха върховите точки за така наречената ликвидна литература. Оттогава тиражите започнаха да спадат - от 100 на 50 хиляди, после на 20, после на 15 хиляди. В случая става въпрос за един и същи вид книги - за трилъра например. В момента на пазара има прекрасни трилъри, които не вървят добре. Сега добър криминален автор има около 2500 -3000 тираж. Ако е бестселър, може и да надмине 10 000 или 15 000 екземпляра. Добра литература - 1500 - 2000. Речниците не надминават 10 000-15 000. В момента на гребена на вълната са книгите по психология.
У нас, а и по целия свят, издателят прилича на акула. Ако акулата спре да се движи, умира, защото не може да диша. Тя се движи вечно. Издателствата, които увисват на някой клон, който е и счупен, постепенно замират. Например тези, които издават само един вид книги. Затова в последните години много от тях (това се отнася и за издателство “Колибри”) направиха голям завой. От три-четири години изцяло променяме издателската си политика. Това отнема време. От една страна, у нас има свръхпродукция на книги, от друга, тенденция да се чете все по-малко. Затова и издателствата завиват. Това, което сега най-много се търси, не е художествената литература, а професионално профилираната. Книгоиздателите вече си създават т.нар. издателски портфейл. Колкото и да е странно, според статистиките много по-голяма част от изданията, които излизат, са от български автори. Въпреки че е разпространено обратното мнение. Подчертавам, става дума за нехудожествена литература. Все повече хората са склонни да идат вечерта в кварталното видео, да си вземат три касети за девет лева... Но не да дадат пет лева за една книга. Този отлив от четенето не е само по икономически причини, въпреки че и те трябва да се отчитат. Променят се нагласите за прекарване на свободното време. Книгата, разбира се, никога няма да загине, защото никой няма да седне да чете художествена литература на компютърен екран.
Създадохме “Колибри” с начален капитал 7000 тогавашни лева, с които успяхме да регистрираме фирмата и т.н. Парите бяха взети на заем. За два-три месеца ги върнахме. Тогава механизмът беше следният. Отивам в печатницата и казвам, че съм издател. Директорът ме пита какво съм издал. Аз му отговарям, нищо, но много искам. Пита ме имам ли пари. Пари нямам. В онова полусоциалистическо време имаше една вратичка; знам, че в началото това е важало и за другите подобни на нас държави - Полша, Чехия, Унгария. И така, отивам в местното държавно книгоразпространение и по стария начин (който си има добрите страни) предлагам да купят еди-какъв си тираж от книгата, която ще издам. Сключвам с тях договор. Тогава още се купуваха огромни тиражи. Без да им мигне окото, сключват договор за 70 000 екземпляра от “Историята на О.”. С този договор отивам в печатницата. Той доказва, че съм платежоспособен - в момент, в който книгата се произведе, ще мога да взема парите от книгоразпространението и да платя. Това беше идеалният вариант, който никога не се спазваше, защото всичко се променяше буквално за месеци. Книгоразпространението започна да разбира, че не може да купува 70 000 просто така. Нито пък печатницата можеше да спазва сроковете - тогава се работеше на дълбок печат, минаваха 4-5 месеца, докато се отпечата книгата. През това време се меняха законите - влезе в сила данъкът върху оборота. Това донесе големи загуби, но книгата беше на печалба. После продължихме с Удхаус и т.н., докато след около година дойде големият удар с “Мълчанието на агнетата”. То и до ден днешен е най-големият финансов успех на “Колибри”. За всичко се учехме в крачка.
Тогава да спечелиш пари не беше толкова важно, колкото да спечелиш престиж... Докато в бранша нахлуха хора, които разбираха само от пари и ни разказаха играта. И се разбра, че за да останеш на пазара, не можеш да се правиш на аристократ и на интелектуалец. Ако сега със знанията, които имам, тепърва ставам издател, но при условията на 90-та година, сигурно щях да съм милионер в долари. Тогава си позволявахме да не издаваме автори, за които смятахме, че не са достатъчно стойностни. Сега, ако знам, че някой автор ще се продава добре, изобщо не бих се колебал, защото след една добре продадена книга мога да издам пет други, които не се продават толкова добре.
През цялото десетилетие проблемът беше държавата да не пречи. Ако може, даже да помага. До този момент тя още не е осъзнала къде и как може да помага. Раздържавяването на книжарниците беше скандално във всичките му етапи. Цялата държава не можа да запази няколко магазинчета. Доскоро дори в столицата нямаше истинска книжарница, в която да има горе-долу всичко, което е на пазара. Никъде го няма това. Бяхме готови да се съберем 50-100 издатели, да дадем по няколко хиляди долара и да купим книжарница на високи държавни цени - за 200-300 хиляди долара. Но не, предпочетоха да я продадат на “Макдоналдс”. Условия за “съхраняване на дейността” на практика никога не е имало. Състезаваме се на равни начала. Да изкараш разрешение за магазин за книги не е с нищо по-лесно, отколкото да направиш кръчма. Минаваш през същите хиляди инстанции. Да не говорим, че наемите за площ са еднакви и за книгите, и за байерише моторверке. Ако Франция например не подкрепяше своите книжарници, нито една книжарница нямаше да оцелее. Съсловието няма механизми за въздействие, а и е трудно да въздействаш, когато ти се казва, че не си приоритет. И скоро няма да станеш. Винаги ще има нещо по-важно. Казват ни, като влезем в Европа, ще обърнем внимание на книгите. Никога няма да влезем в Европа, ако не обърнем внимание на книгите, в прекия и преносен смисъл. Хората започват да се опростачават. Този процес, който в момента тече, след 15-20 години ще бъде много страшен. Ще дойде поколение, което няма да е четящо. Вече познавам млади хора, които не са хващали книга през живота си. По света кампаниите, които се водят в защита на книгите, се водят и в защита на четенето. Няма значение какво се чете, важното е човекът да не се отучи да чете.

Записа Ирина Илиева


Нови видове
в културната фауна