Книжарят
Гинка Панайотова,
Йордан Панайотов
Бургас е сравнително млад град и не може да се похвали с кой знае какви забележителности. Дори с никакви, ако не броим морето. От 7 години обаче той си има една гордост, която с удоволствие изтъква и показва (аз поне го правя с явно самохвалство и при най-мъничка възможност). Дължи я само на двама души и на тяхната самотна, упорита, търпелива, та чак къртовска работа. Думата ми е за книжарница “Хеликон” и за нейните двама родители - Гинка и Данчо Панайотови. На фона на тотално сриналото се българско книгоразпространение силуетът на изграденото от тях се очертава като истински оазис за книгата и за нейните ценители; като “остров на стабилността” сред нестабилната и лековата сергийна търговия. Защото, няма съмнение, ако “Славейков” е настоящето на българското книгоразпространение, то “Хеликон” е неговото бъдеще. Или поне трябва да бъде, държим ли да бъдем “нормални”.
Този разговор със създателите и двигателите на най-добрата българска фирма за продажба на книги проведох точно в предстартовата треска на поредното писателско гостуване - Генчо Стоев щеше да представя на “Книга с автограф” преиздадената “Цената на златото” и по-новата “Много висока тераса”. Няма да крия, срещата си с тях уговарях дълго, почти нахално. Те не обичат да се афишират, боят се от прекалената медийна шумотевица. Но вниманието е неизбежно - в “смутното време” на всеобща разруха съзиданието няма как да не привлече погледа.
Двамата имат усещане за двусмислието на своето призвание - хем културтрегери, хем търговци.
“Да продаваш книги е противоречие.”
Вярно е. Книгата е едновременно и културен продукт, и стока - не е лесно да намериш тънката граница между двете, финия баланс, който и да те спаси от печалбарството, но и да ти позволи да избегнеш фалита.
“Умението е да съчетаеш истинското книжарство с необходимостта да се издържаш. И макар че печалбата е нищожна, ние доказахме, че в България може да има самоиздържащи се книжарници, които отгоре на всичко се и развиват.”
Точно в това доказателство им отрежда неблагодарната роля на “бели врани” сред кохортата български издатели - нито единият, нито другият не може и не иска да приема непрекъснатите хленчения и оплаквания от безгрижието и непукизма на държавата. Не че тя прави кой знае какво за българската книга, но според тях този печален факт не бива да служи за оправдание, още по-малко за отказване.
“Как така ще признаем, че сме победени от ситуацията?”
Сега се опитват да станат износители на българската книга. Не е тайна, в чужбина тя просто липсва. Представяли са я в Лайпциг, Франкфурт, Будапеща, вече са я вкарали в Интернет с адрес www.helikon.bg. В мрежата “дрейфат” всичките им заглавия на складова наличност, а доставката изпълняват най-много до седмица. Те са единствената българска фирма, която предлага българската книга извън България. Оказва се, че светът има нужда от нея - посетителите им хич не са малко, поръчките също. Славянистични факултети, емигранти, просто любопитни - интересът съществува, траен е, полето за разработване е необятно. Имат хъс, надежда и желание, ако получат помощ от Министерството на културата (изрично подчертават - не финансова), да съживят българските културни центрове в европейските столици.
“Затрупани сме с работа за още два живота.”
Безпокойствието им е, че “Хеликон” се разраства неимоверно, че вече твърде много им костват усилията да запазят професионалното ниво, та и да го надминат. Болезнено усещат липсата на качествени хора, на които да се опрат. Стресирани са от мързела, некомпетентността и завистта на българина.
“Мързелът и завистта непрекъснато ни дърпат назад, непрекъснато ни връщат обратно.”
Оплакват се от проклятието да бъдеш първи.
“В България няма нито една фирма за книжарско оборудване, камо ли конкуренция, че да избереш измежду няколко предложения. Трябват ти рафтове - сам си ги проектираш и сам си ги правиш, искаш стойки - пак сам трябва да се заемеш, дори софтуерът си е наш, собствен продукт. Всичко трябва да измисляш наново.”
Отдавна са престанали да се ядосват, че ги копират, че ги повтарят, че присвояват идеите им. С охота споделят опита си, работят в екип: канят ги за съдружници в Пловдив и Варна, на 2 декември откриват книжарница в Стара Загора, горди са, че са част от новосъздадения Евро-български културен център в сградата на културното министерство и че на тях е поверена тежката отговорност да организират продажбата на книги в него. Убедени са, че в същността си вършат едно патриотично дело. Радват се на тазгодишната награда “Христо Г. Данов” за книгоразпространение, на доброто сътрудничество с вестник “Капитал”, с притурката на “Литературен форум” “Книжен свят”. Често чуват признанието: “Вие сте най-добрите!”, “Вие нямате конкуренция!”, те самите обаче не мислят така.
“Човек поне 10 години трябва да работи в една област, за да може спокойно да каже - аз успях, аз направих. Пък и какво толкова сме направили, на Запад такива като нас са хиляди. Ние просто си вършим работата, а жалкото е, че в България това се приема за нещо изключително.”
Никой от тях не крие, че им е струвало много, докато стигнат дотук:
“Напуснаха ни приятели, роднини. Не можем още да си намерим мястото, не можем да си намерим себеподобните.”
Боли ги, че повечето от колегите им не ги разбират. Останала им е само работата и малките семейни празници.
“За нас е много важно да защитим авторитета на фирмата, името “Хеликон”. Най-големият ни приоритет е успехът в работата.”
Държат на бургаската си идентичност, гордеят се с нея. Искат морската им рожба да си остане най-представителната тяхна книжарница в България, да бъде най-уредена и уютна от всички други.
“Ние и в чужбина непрекъснато подчертаваме, че сме от Бургас. Дори на щанда ни във Франкфурт бяхме изписали не Българска, а Бургаска книжарница “Хеликон”.”
Признават, че поединично не биха издържали, че ако не са били заедно, сигурно не биха могли да се преборят. През всичките години на усилен труд взаимно се допълвали:
“Той е по-мащабен, по-действен, по-прагматичен в проектите си. Аз съм по-добра в детайлите, в оформлението, в подробностите при тяхното реализиране. Но и двамата чувстваме и морален, и интелектуален ангажимент, за да продължаваме и да не се отказваме, въпреки обструкциите и трудностите.”
Хеликон е планина на музите, където покровителките на изкуствата устройвали своите изтънчени мусически тържества. Там се намирал и чудодейният извор Хипокрен, бликнал след удара с копито на крилатия кон Пегас, източник на вдъхновение за поети, музиканти, художници, артисти. Българският “Хеликон” е планина на книгите, където всеки изкушен може да открие своето вдъхновение и да отпие от бездънния извор на културата. Бликнал е благодарение на Гинка и Данчо Панайотови - двама самотни Пегаси по едно безкрайно разстояние. И макар че на тях той им коства много, ние, жадните, пренебрегваме това и егоистично стискаме палци силите да не ги напуснат. Защото сред пустошта на бездуховността те са надежда за бъдещето и като култура, не само като тържище и политика.


Митко Новков


Нови видове
в културната фауна