Кураторът
Яра Бубнова
Понякога ми се струва, че съм куратор; понякога - че съм по-малко от куратор. А понякога, особено във вихъра на някоя изложба, ми се струва, че съм много повече от куратор. Защото кураторът концепира визуализация, избира и подчинява на това художници и техните произведения. Само че в нашата ситуация кураторът прави всичко сам: измисля идея, която да се покаже във вид на изложба; придумва художниците, че това е именно в техен (даже не във взаимен) интерес. От тази точка нататък в западната ситуация хората и проектите попадат в ръцете на инфраструктурата. Тук кураторът създава самата структура: търси средства и пространство, рекламира, мисли за всеки конкретен детайл. Същевременно носи отговорност за огромно количество физически дейности и за хората, които ги извършват. Добре, че по-голямата част от художниците, с които работя, са изключително умели и сръчни, а и не са високомерни.
Започнах да се занимавам с кураторство, защото ми се искаше у нас да се правят изложби. Държа на идеята, че именно с изложби, а не просто с отделни произведения, може да се каже нещо. Това за първи път го разбрах в Москва, когато видях изложбите от края на 80-те. Те ставаха събития. Начинът, по който работите физически са събрани на едно място и по който това събиране е концентрирано в конкретна гледна точка, създава събитието. Първата изложба, която правих като куратор, беше “Работи върху хартия” в “Ата-рай” през 1993 г. У нас официално думата куратор беше легитимирана по повод българското участие в Истанбулското биенале през 1992 г. Направи го Лъчо Бояджиев, който си донесе думата от Америка. Дотогава се използваше думата комисар. Появата на тази професия (по едно време всеки трети се самоназоваваше куратор, даже и в най-конвенционалните самостоятелни изложби художниците започнаха да си канят “куратор”) е показателна, тя символизира новата ситуация, в която живеем. Кураторството е носене на отговорности - естетически, исторически, организационни и икономически. Западните куратори, когато им се каже, че изложбата им е голяма и скъпа, обаче естетически е лоша, не се разплакват в ъгъла, а продължават да твърдят, че изложбата е скъпа по обективни причини. И докато модата на кураторството идва сега тук, на Запад тя естествено намалява. Нашите американски колеги, както, винаги са най-бързите - при тях най-модни сега са т.нар. обществени проекти в реалното пространство на човешкия живот. Кураторът на подобни проекти най-често е администратор, работи в общината, например, и се занимава с разпределяне на средства; творческите задачи и работата с личности много по-малко го интересуват.
Една от изложбите, с които се гордея, е “В търсене на отражението” през 1994 г. в Пловдив. Участваха 23 художника, а изложбата е направена с 20 долара - за плакат и за превоз на работите с камион. Тогава за първи път повярвах, че мога да убеждавам хората, и то на чиновническо равнище. Да ги убеждавам, че това, което се прави, ще допринесе, а няма да отнеме.
Най-странното е, че в нашата ситуация кураторът има много повече възможности за манипулация, отколкото на Запад. Говоря за манипулация на цялата културна ситуация. Имам конкретен пример. Неотдавна в определен момент се появи идеята за българските радикални художници. Много малка група симпатични хора си намериха говорител, който изразява тяхното становище (може би по-добре, отколкото те самите го формулират) и се оказа, че той пък притежава възможност да публикува своите възгледи във вестник. Същевременно негови приятели и приятелки публикуват същото в други вестници. Така изведнъж, в началото на 1998 г., се оказа, че в България имаме страхотния феномен на новите радикални художници. Хората започнаха да вярват, че феноменът наистина го има. Само че, като застане човек посред нашето културно пространство и се огледа, започва да се пита: “А къде всъщност са тези радикални художници? Къде са радикалните им жестове? Къде е радикалната им комуникация с обществото?” Подобна форма на манипулация в западните общества би струвала гигантски пари. Там общественото мнение се купува. А при нас то си идва гратис. Свилен Стефанов от нищо успя да произведе феномена на радикалното изкуство в България. Създадени са пет работи, става дума за блуждаещо количество художници, което намалява. Обаче с текстове и с целенасочена шаманизация на обстоятелствата този куратор предизвика усещането, че в България има радикално изкуство.
Ситуацията в други източноевропейски страни е различна. В Полша има няколко известни куратори и всичките са директори на музеи - те предлагат на художника не само идея, но и пространство, където да я реализира. В Русия всички куратори в момента работят с държавна подкрепа. А в Москва има изключително мощни кураторски фигури, които правят съмнителни от моя гледна точка прояви - социално ангажирани, обслужващи новата класа (и според българските разбирания езикът на това изкуство е авангарден), а съдържанието е изключително консервативно, защото е обслужващо.
В България на куратора никой не му плаща. Това все повече ми изглежда страшно несправедливо. Досега, колкото и да е смешно, имам само един кураторски проект, за който съм получавала хонорар - изложбата “Bulgariadvantage” в Мюнхен през 1998 г. Бюджетът беше предвиден от немските ни спонсори. До един момент моя гордост беше, че за никоя от българските изложби, които съм правила в чужбина, не е взиман нито един лев от България. Всички са били финансирани от външни спонсори. Този факт гъделичкаше моето чувство за професионализъм. Обаче миналата година усетих, че това е чудовищно лошо, защото за всичките тези години не се е появил спонсорът в никаква форма. За изложбата “Място/интерес” обиколих 10-12 места. Всички български фондации, в чиито устави е записано “подпомагане на българската култура”, се държаха изключително неадекватно, с уникално неразбиране. И до днес хората в тези фондации мислят, че българската култура съществува само тогава, когато е традиционна и е за износ.
През 1994 г. създадохме Института за съвременно изкуство. За мен важният смисъл от този институт е контекстът. А тъкмо заради контекста работи кураторът, и именно чрез него се реализира. Целта на института е промотирането и разпространяването на информация за съвременното българско изкуство в чужбина.
Публиката нито знае за съществуването на куратора, нито се интересува. Което е обидно, но пък е достойно. Вече даже съвсем класически художници от по-възрастното поколение започнаха да си търсят куратори - очевидно започнаха да разбират, че тук има нещо. Главният проблем обаче е, че художникът продължава да мисли куратора за персонаж от сферата на обслужването. Сякаш кураторът измисля концепциите като някакъв препарат, с който да лъсне художника. Ала художникът най-често забравя, че това, което прави, е предназначено да се показва пред зрители. Художникът не помни, че има публика и че тя все пак трябва да влезе в някаква комуникация.
Моята персонална мания - може би защото дойдох от друга страна, с по-мащабна културна среда - е липсата на културен контекст. Ситуацията тук е безкрайно индивидуалистична и всъщност никога не е имало контекст, който осъзнато да работи за създаването на по-широки пространства.

Записа Борислав Борисов


Нови видове
в културната фауна