Мениджърът
Златко Гулеков
Запознах се с актьора Златко Гулеков именно през тези десет години. Беше, ако не се лъжа, през 1991 г. във Велико Търново. След това имах възможност да наблюдавам работата му като директор на сливенския театър, като инициатор и основен организатор на Летния театрален университет, а по-късно и на Балканския фестивал на младия театър. Питам го как е станал мениджър, как се е формирала в него тази потребност от алтернативност, говорим за избора на младите театрали, пред които се отвориха нови врати, за куража да започваш отново и отново, да поемаш все нови рискове и предизвикателства.
Първият си урок по мениджмънт получих във великотърновския театър, където директор беше Любомир Дековски, Бог да го прости. Беше 1991 година - прекрасна година. В театъра имаше млади хора, на които Любо даде свободата и възможността всеки, който има инициатива и амбиция, да ги осъществи. Според мен това е най-хубавото, което се е случило на българския театър - да се даде на артиста свободата да бъде предприемач на собствената си съдба. Днес сме свидетели колко много млади артисти не искат по никакъв начин да се впишат в щатните ведомости на съществуващите институции. Защото не искат да бъдат наети, а свободни артисти.
Сега, през 1999 година, можем да погледнем назад и да видим как е протекъл този процес. Примерът с театъра във Велико Търново е показателен. Ние направихме Алтернативно сдружение на артистите, което подкрепяше политиката на Любо Дековски. Рефлексите на местната провинциална среда, която се занимаваше с оцеляването, а не с развитието - собственото професионално или пък културното на града - го хвана за гушата и го принуди да си подаде оставката. След това художественият съвет реши да не продължи договорите на младите артисти от сдружението и, естествено, оттогава до сега в Търново млада професионална група артисти не е отишла и няма да отиде. Така ще бъде, докато там е на власт посредствеността, а тя ще продължава да е на власт, докато културната политика на България не се промени. След това издържах конкурс за млади артисти в “Ателие 313” в София; останах в него една година, защото предпочетох да съм на свободна практика. Избрах да правя това, което аз искам, а не това, което някой друг ми определя, наричайки го социална сигурност. Никога не съм се занимавал със социалната си сигурност, защото смятам, че животът е твърде кратък и е единственото, което притежаваме.
През 1992-ра ми бе предложена позиция, в която мога сам да решавам как да се структурира една организация, как да функционира; мога сам да нося отговорност за създаването на условия за реализация на творческата амбиция. Това стана възможно благодарение на първото управление на СДС и на Николай Поляков като заместник-министър на културата. Негова беше идеята млади хора да оглавят българските театри и така да се дойде до нужната промяна. Разбира се, от перспективата на днешния ден се вижда, че идеята е прекалено романтична. Защото не е достатъчно човек просто да бъде млад. Той трябва да бъде подготвен за отговорностите, които поема. Макар че докато бях директор на Сливенския театър, ред режисьори и актьори започнаха в него професионалната си кариера. Достатъчно е да спомена Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, Елена Панайотова, Иван Урумов, Димитър Недков и много други.
Но как започна всичко. През 1991 г. Буряна Захариева ми даде контактите си с Летния театрален университет в Амстердам. Имах възможността да видя как общуват колегите в една демокрация, по какъв начин организират времето ти така, че максимално да натрупаш и знания, и умения, да натрупаш контакти, да бъдеш приобщен към общността от колеги от различни страни, и всичко това сред огромния театрален панаир. Видях колко са освободени тези хора в радостта, че живеят. Това беше най-големият културен шок, който съм преживял през живота си. Тогава се роди мечтата ми нещо подобно да се случва и в моя живот. Затова, когато станах директор на сливенския театър, реших да организирам през лятото на 1993 г. Летния театрален университет в Сливен. Тогава много колеги казваха, че слагам каруцата пред коня, че на Запад това може да е възможно, но у нас - не. Защото за съжаление цялата система на културата в България не е организирана на пазарен принцип. Беше немислимо да направим пазар на крайния продукт. Затова се опитахме да направим пазар на идеите чрез програмата ни “Представяне на режисьорски проекти”. Артистичната ни общност тогава реагира много скептично. На разпратените 20 писма получих само един отговор - от Владлен Александров. Но с времето много идеи, които се родиха на Летния театрален университет, бяха поети от други организации и форуми. Всъщност ЛТУ роди на практика няколко неща. Едното е разбирането, че бъдещето трябва да се отглежда специално, че трябва да се създава пространство за младите хора. От друга страна и по отношение на културната политика ЛТУ беше предизвикателство. Само година по-късно се създаде Националният център за театър, където стартира програмата за подкрепа на проекти. И сега виждаме, че независимите формации стават все повече и повече и получават все по-голяма подкрепа. Разбира се, все още не можем да кажем, че има достатъчно ясни критерии, достатъчно прозрачни процедури и достатъчно ясни правила при вземането на решения. Това обаче е друга тема, която се нарича “манталитет на властта в културата”; този манталитет също е рецидив от една система, която е създадена да обслужва тоталитарната държава... Но, слава Богу, както навсякъде по света, и у нас иновационните процеси в обществото изпреварват и институциите, и законодателството. Днес водим този разговор само защото преживяването на промяната е ценност. Осъзнаването на промяната като ценност е най-добрият ефект от дейността на ЛТУ.
А мениджър станах по принуда. Разбрах, че единственият начин да бъдеш предприемач на собствената си творческа съдба, е да създадеш условия и на някой друг да осъществи своята мечта. И, слава Богу, този процес се задвижи. Сега има доста фондации, работещи в театъра. Всички те са структури на гражданското общество, но така нареченият трети сектор все още не е развит дотам, че да може да изиграе ролята на контрольор, на коректив на властта. Все още обществото се отнася към този сектор като към някаква далавера или като към хора, които се спасяват поединично.
Когато дойде 1989-та, имах надежда за генерална промяна, за реформа, която трябва да стимулира предприемчивите. Днес, 10 години по-късно, мога само да кажа, че, за съжаление, това е поредната симулация на промяна. Хората се занимават много повече с подмяна, а не с промяна, защото промяната за тях не е ценност. Това е патосът на жеста ми от 1998-ма, когато напуснах сливенския театър. В демократичния свят добрите идеи предизвикват добри пари. В България е точно обратното. По-успешно работят правителствените организации, представяни за неправителствени (“gingo”), като Българската асоциация за театър, например. БАТ не може да бъде нещо друго освен институционализирания неправителствен инструмент на съществуващата конюнктура, за да могат процесите да бъдат контролирани и по неправителствена линия.
Днес театралният директор е в шизоидна ситуация. Това, което се случи с проф. Васил Стефанов, е поредното доказателство, че Министерството е готово да санкционира всеки, който се опитва да бъде достоен в българската култура. То чрез маниерите си унижава и обижда хората, които са се нагърбили с мисията, заявена от министър Москова на националния дебат за българската култура през ноември 1997 г. Тогава тя прочете слово, в което каза, че целта на българската културна политика е да стимулира развитието на гражданското общество. Нищо подобно не се случва оттогава насам. Законът за закрила на българската култура е анахроничен. Публично посочените аргументирани бележки не бяха взети под внимание. Отчайващо е...
И все пак ценното, което се случи през последните години (а то стана и с помощта на ЛТУ), е, че много млади артисти предпочетоха свободата пред съобразяването със статуквото и конюнктурата. Аз самият мечтая да живея в предизвикателство - всеки път да рискувам да отмествам границите на собствената си издръжливост. Никога не можеш да твърдиш, че си постигнал нещо - било то творческо, лично, социално, любовно, - ако не отместваш границите на собствения си хоризонт, на собствените си параметри. Аз съм щастлив, защото през тези десет години винаги съм правил усилия по някакъв начин да преодолея ситуациите, с които съм се сблъсквал. И понякога съм успявал.
Вярно е, че от есента на 1998 г. до октомври т. г. беше най-тежката година в моя живот. Преживях екзистенциална смърт. Чувствах се като употребен, имах усещането, че с резултатите от усилията ми някои хора злоупотребиха. Преодолях го, като разбрах, че има два изхода. Единият е тотално да променя идентичността и съдбата си, което значи да се разделя със средата, в която съществувам сега - тоест да емигрирам от себе си. Другият е просто да емигрирам от България. Но и в двата случая не бих се чувствал истински. Защото ако човек няма лична кауза във всяко едно начинание, той няма как да има истинско преживяване. А то е любов.
Смея да твърдя, че не съм просто мениджър, човек, който от артист станал продуцент; че не съм някак шизоидно разкрачен - нито кон, нито кокошка. Смея да твърдя, че се занимавам с културна политика, без да съм политик. Защото любовта е и способност да поемеш отговорност и за някой друг, не само за себе си.

Записа Никола Вандов


Нови видове
в културната фауна