Промоутърът
Иван Несторов-Амебата
и Димитър Ковачев-Фънки
или София Мюзик Ентърпрайсис

“Професията ми е промоутър” - казва Иван Несторов-Амебата. И преди да успея да се уплаша, че ще прахосаме целия ни разговор, за да дешифрираме това понятие за непосветените в шоу бизнеса, Иван отсича: “Преведи го на ясен комсомолски език: “Организатор-концерти”.
Иначе Амебата в ролята на промоутър си е същият като от рокаджийското време с групата “Ера”. Съдружникът му Димитър Ковачев-Фънки - без промени. Когато деликатно питам дали бизнесът не изисква по-прилежна прическа и прощаване с обеците, Иван обещава да си ушие фрак, когато един ден го поканят да получи “Оскар”.
Старата къща с тухли, боядисани в синьо - това беше доскоро обиталището на “София Мюзик Ентърпрайсис” в кротък оазис в центъра на столицата. Под тази фасада психоаналитиците сигурно биха дешифрирали микс от наивност и дързост. Откъм улицата намигаше “Фънки'с пъб”, в който легендарните звезди понякога благоволяваха да захвърлят ореолите си на закачалката и до среднощ да правят дубъл след дубъл на отминалия току-що концерт. По-наскрито, откъм двора, тясно входче отваряше свят от непредвидимо количество стълби към етажи и полуетажи с помещения-камери, всяко с различно предназначение и своя физиономия. Това, което ги обединяваше под един покрив, бе атмосферата - домашен уют плюс деловитост. Огромен аквариум с екзотични риби и един по-малък - с формата на конячена чаша с риба-самотница - бяха част от декора. Според мен те отлично компенсираха липсата на огнище, което се очакваше да има в такава къща. И изпълняваха ролята на нещо, в което можеш да зарееш поглед, без да го забелязваш, и да отвържеш фантазията си да се разхожда някъде надалеч и на воля.
Преди няколко месеца синята къща бе съборена. Слава Богу, този факт не е повод за метафора! Иван Несторов-Амебата и Димитър Ковачев-Фънки, т. е “София Мюзик Ентърпрайсис” се преселиха с целия си екип в съседния нов блок - по стечение на обстоятелствата със сини парапети по балконите. Сега обитават мезонет, обзаведен като истински модерен офис. Не може обаче да бъде сбъркан с друг - веднага ти става ясно къде се намираш, защото къщата сякаш е преместена от съседния парцел тук, на покрива. Дузина китари - повечето акустични, висят няколко сантиметра под тавана. Като реликви с автографи. Стените са отново в синьо, малко по-сдържано, но все пак синьо. В един кът за гости от горе до долу тези стени са запълнени с постери и снимки под стъкло и в рамка - нещо като табло на постиженията. Експонатите бележат вече история, която намеква за реноме: “Металика”, “Апокалиптика”, Ричи Блекмор, “Дийп Пърпъл”, “Уайтснейк”, Стинг, Пако де Лусия, Джон Маклафлин... И така към началото - “Содом” през 91-ва. Тогава “Ера”, чиято снимка виси на ключово място сред стенната историческа експозиция, е загряваща група. Много детайли от последвалата лавина от концерти, които “София Мюзк Ентърпрайсис” (СМЕ) прави по-нататък, сигурно са забравени. Емоционалната памет за този концерт обаче си седи непокътната. Когато са решили да се занимават с представянето на световни звезди пред българската публика, Иван и Димитър са си имали и едно наум, че това е шанс за тях като музиканти да си сверяват часовника, дори да се съпоставят. По-нататък са се научили да диференцират отношението си към легендите - от общуването си с такива като Ян Гилън преживяват страхотни емоции. Голям музикант, голяма личност! Гостите често дори не успяват да разберат, че техните домакини са също музиканти. Понякога просто няма време да излезеш от кожата си на “организатор-концерти” и да покажеш артистичната си същност. В “СМЕ” за това се говори без сантименти - там докосването до легендата не прилича на фетишизма и екзалтацията на феновете, а е по-скоро делово: “Да свършим заедно работата!” Най-свежото доказатество, че тя се свършва добре, е словесното излияние на Бил Бръфърд пред СМЕ след “София мюзик джем”: “Благодаря ви, защото бях на един от най-добрите фестивали. А, знаете, аз съм канен на много фестивали по света.”
След този отзив не може да не разчепкаме темата за това какво отличава добрия промоутър от дилетанта. Иван Несторов има кратка формула: точността, изрядното спазване на правилата в играта. Но първо дава пример за последствията от дилетантщината: Пако де Лусия дълго не желаел да чуе за идване в България. Причината се оказала мрачен спомен от “Златният Орфей” преди много години. Така че локалното петно се разпростира върху обширна територия и е с дълготраен отрицателен ефект.
Без илюзии, че това е поле за развихряне на особен вид творчество, в СМЕ смятат, че представянето на един артист е процес, който отдавна в другите страни е отработен и се движи по релси. Независимо дали договорът съдържа една или сто страници, в него са посочени условия. Те трябва да се спазват и толкоз. Там всичко е уточнено - транспортът, храната, хотелът, сцената, озвучаването, цената на билетите, хонорарът. Ако дори детайл от някоя от точките в договора не можеш да изпълниш, по-добре да си признаеш - веднага, и то писмено. После става твърде късно и последствията са непредвидими.
Както мнозина първи в България, и СМЕ са преди всичко интуитивисти. “Понякога вършехме и глупости.” Отначало са разчитали на опитността си като музиканти с около 1000 концерта зад гърба си, на кариерата на Фънки като свирач по фериботите, на познанията си като практици какво точно е необходимо на един музикант, за да се чувства комфортно на сцената и да вдига тонуса на публиката. В страни със силно развита шоу-бизнес мрежа има специални училища за това. Тук става с постепенно налучкване, с изграждане на екип от нищото и в движение. Колкото и да са железни правилата в музикалния бизнес, най-точното сравнение на работата на промоутъра е хазартната игра. Трябва да постигнеш конкретен резултат в конкретен ден и час, подготвяш се за това в продължение на месеци. На финала може да те провали случаен каприз на съдбата. Пълно е с изненади - една счупена ключица например или гипсирана ръка, или природно бедствие, или закъснял самолет, или задръстване по пътищата... Затова сигурно бързата реакция и гъвкавостта тук помагат повече от теоретичните знания. Иван Несторов дори не вярва, че сега, ако някъде се учи тази професия у нас, е възможно да са “произведени” по-добри кадри от тези, които са в “hand made” - екип, закален в практиката. Професията на промоутъра обраства и със съпътстващи специалности, профилирани в този бизнес: стейдж-мениджър, тур-мениджър, кетъринг-мениджър, охрана и пр. Иван и Димитър също са се профилирали - единият се занимава със сметките, защото е завършил ВМИ “Ленин”, а другият с преговорите с артистите - випускник е на консерваторията. Съдружници са със ясно разпределени роли. И ако имат разминавания, те се отдават на различия понякога в музикалните предпочитания. Иначе работата им върви като машинка, която вече е добре смазана. Рекламната им стратегия е свързана с атакуване на най-сериозни спонсори със сходни пристрастия: “Мобиком”, “Кока Кола”, “Загорка”. Контактуват с агенции от цял свят (сред тях е и “Мулти Медиа”), правят заявки и получават заявки за “промоутиране” на артисти. Дневно около 30 - 40. В избора на “СМЕ” има отработен стереотип - знае се какво българинът обича. Тук Иван Несторов вметва, че българската публика е нещо страшно благодатно - все още е много, много жадна да наваксва пропуснатото и да прави откритията си. И е начетена като енциклопедия. (Тук аз си спомням една пресконференция, на която Джон Маклафлин каза, че благодарение на феновете и журналистите в България си е възстановил отдавна забравени подробности от биографията си и от музиката си.)
СМЕ искат да бъдат в синхрон с желанията на публиката, но в зависимост от възможностите и обстоятелствата усилията се насочват към една или друга фигура, проучват се цени на билети, самолетни дестинации и т. н. Докато един хубав ден се стигне до подписване на договор. Привежда се 50 процента от сумата и чак тогава се разрешава на пресата да гръмне новината, че идва поредната звезда. СМЕ не иска да прилича на някои от агенциите, които първо разгласяват, после действат. Сигурно затова, когато Фънки за малко прекъсва разговора ни с Амебата, за да се посъветват за нещо важно, диалогът им прилича на жонглиране с пароли. Те се разбраха, аз не ги разбрах. Затова и не мога да съобщя тук новина.
Впрочем, ето я: СМЕ вече е промоутър и на симфонични концерти. “Ако не се занимаем и с това, тази музика съвсем ще изчезне.” Загубите в случая са планирани. Така както са били очаквани и от “София мюзик джем”, но според Иван, ако в една страна няма джаз-фест, тя сама ще се заличи от музикалните маршрути на света. Биха приели да представят и фолк, и поп-фолк, без жанрова погнуса. Но... за всичко си има хора. Приветстват профилираността на “Метрополис”, които внасят техно. И чакат деня, в който ще има повече промоутър агенции (в Германия например са 400) и те ще успяват да се конкурират, без да си правят мръсни номера. Прецедентът с двата джаз-фестивала през октомври се коментира тук с чувство за хумор: “Не е толкова лошо седмица преди нашия “София мюзик джем” да се появи друг подгряващ фестивал.”
Когато стане време, медиите се търсят като партньори. За Иван обаче остава енигма как така пресата се интересува повече от блюдата в гримьорната и хавлиите в банята на звездата, отколкото от най-важното в случая - музиката, която прави този артист. Не им ли ги поднасяте вие тези рекламни хапки на репортерите? - подозрително питам. А Иван си признава,че дори и да е така, един вестник, който държи на себе си, трябва да се интересува от същината. Така установявам, че в. “Култура” не достига до този офис. Иначе цяла стена щеше да се запълни от изрезки в рамки. Като се вглеждам в интериора, се сещам, че преди да вляза тук, очаквах фауната да се е разраснала по посока на по-висши видове като земноводни и влечуги. Но не само че няма терариум, ами и рибите са отплували нанякъде. Бизнесът се е завъртял на по-високи обороти и няма време за волни съзерцания.
Равносметката от “Содом” през 91-ва до днес в цифри е: към 100 концерта, което е близо 90 процента от всички поп- и рок- събития, случили се в България. Трудностите, които се изпречват на пътя на промоутъра, са универсални за страната - като всички трудности, които частният бизнес среща. “Но ако всичко е наред, нали работата ни ще стане скучна като в Щатите”. Специфичните пречки за мега-концертите у нас са малогабаритните зали. Какво е един стадион дори в сравнение със зали в Лас Вегас за 50 - 60 хил. души? Друга пречка е ниският стандарт и невъзможността да се фиксира реалната цена на билетите. И още: България е прекалено малък пазар за мега-звездите. Въпреки това СМЕ действа и си вярва. Експозицията от постери в рамки е подредена така, че предвидливо е оставено свободно пространство по стените, което стъпка по стъпка да се запълва.


Елена Драгостинова

П.П. Честна дума, докато пишех този текст и поемах въздух с подреждането на музикалния фотоархив в редакцията, от дъното на една прашасала кутия щръкна ъгълче на снимка, която настояваше да й бъде обърнато внимание. На нея беше Амебата в куфеещо състояние, с дънки, с хевиметъл-гривна и китара. Надписала съм я: “Ера” на Панорамата на любителското младежко музикално творчество - Видин”. Преди много години. Мисля, че заедно с Фънки са сред малцината, които не съжаляват, че са използвали десетилетието, за да превърнат страстта си в бизнес.

Нови видове
в културната фауна