Отворената поща

Олег Богаев в “Руска народна поща” описва субекта, населявал страната на Съветите, като пощенска кутия на идеологията. Действащото лице Иван Сидорович Жуков, живеещ в самота и старост, действа ежедневно, пишейки на и “получавайки” писма от приятелите си от войната, на и от Ленин и английската кралица. Писмовните му сюжети, кошмари и екзалтации са населени с космонавти, с лебедчета от Болшой театър, с мечти за световна известност, с лица от “синия екран”, с марсианци, с Елвис, с артистката Любов Орлова, със Сталин и с дървеници. Интимността на епистоларния жанр най-добре проявява лишения от интимност частен свят на човека. Зад особеностите на драматургичната стилистика надничат Хармс и Гогол, Кафка и Достоевски. Записките от подземието са се превърнали в кореспонденция с “портретите от стените”, символи на “щастието”, “новия живот” в Съветския съюз и на “свободата” - там от другата страна. Самият субект е конструкт на тази символика.
Спектакълът на Явор Гърдев в клуб “Максим” (Театър на Българската армия) е умела деконструкция на тази символика. Двата телевизионни монитора, дематериализиращи живото актьорско тяло, допълнени от огромен плюшен мечок, движещите се фигури на хлебарка, космонавт, марсианец, танцуващи на забавен каданс като в куклен театър или като персонажи от анимационен филм, Иван Жуков с пачка, танцуващ като лебедче от “Лебедово езеро” - изобщо елементи от различни сценични и медиа жанрове са използвани в “играта” с тази символика. Но неговия център, разбира се, е актьорското изпълнение на Вълчо Камарашев (Жуков), изградено от спонтанност, искреност и лекота на реакциите в ситуацията. Тъкмо точната актьорска игра в среда-колаж от символи, проявява драматизма на живеенето на Жуков, превръщайки го в метафора на времето, успявайки да избегне капана на лесното приплъзване в одосадяваща психологическа монодрама на бита на смачкания соцчовек. Всяко съсредоточаване върху персонажа в стилистиката на психологическия театър, всяко заплитане в мрежа от детайлизирана причинно-следствена мотивация би натурализирало и битовизирало драматургичния текст. Структурирайки езика на представлението чрез елементи от различни жанрове, режисьорът успява да постигне с минимум средства максимален ефект. А и не би било трудно видимата аскетичност и пестеливост (да не кажем бедност) в предметната среда на спектакъла да се интерпретира и като отблясък от ироничната игра на авторите на “Руска народна поща” със символите на соцбита. А и какво ли друго им е оставало? Едва ли да пишат писма на английската кралица като Иван Сидорович Жуков.
Представлението съвсем не е скътало в някакво дълбинно скрито двойно смислово дъно съкровено писмо с послание. Зрителите не получават “писмо”. “Пощенската кутия” е отворена. Тя е, както е написал Богаев, “народна”. Все още.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата