Въпроси
към истинските
господари на света

Няма да изпадам в смешното положение да описвам състоянието на медийния свят пред хора, които го познават по-добре от мен, пред личности, които са сред най-могъщите на света; тяхната власт не е само в парите, тя е властта, която парите упражняват върху умовете. Тази символическа власт, която в повечето общества е разграничена от политическата или икономическата власт, днес е съсредоточена в ръцете на същите хора, които държат контрола над големите комуникационни компании, т.е. над средствата за производство и разпространение на културни продукти.
Бих искал да мога да подложа тези много могъщи хора на разпит, подобен на този, който Сократ е карал силните по негово време да изтърпяват (в разговор той питал с много търпение и настойчивост един генерал, известен със своята храброст, какво според него означава храбростта; в друг разговор попитал мъж, известен със своята благочестивост, какво означава благочестие, и т. н., показвайки всеки път, че те не знаят истински какви са.)
Тъй като не съм в състояние да процедирам по същия начин, искам да задам определен брой въпроси, които тези личности без съмнение не си задават (поради това, че нямат време) и които могат да се обединят в един-единствен въпрос: властелини на света, имате ли власт над своята власт?
Или по-просто казано, знаете ли наистина какво правите, какво правите в момента, знаете ли всички последствия от това, което правите? Много затруднителни въпроси, на които Платон е отговарял с известната формулировка, която без съмнение се вписва и тук: “Никой не е лош добоволно”.
Казва ни се, че икономическата и технологическата конвергенция на аудиовизуалните медии, на телекомуникациите, на информатиката и смесването на мрежите, които следват от нея, правят безполезна и неработеща юридическата протекция на аудиовизуалното (като квотите за излъчване на европейски творби). Казва ни се, че технологическото изобилие, свързано с размножаването на дигитални тематични канали, ще отговаря на потенциалните нужди на най-различни потребители, че всички търсения ще получат адекватни предлагания, с една дума, че всички вкусове ще са задоволени. Казва ни се, че конкуренцията, особено когато е свързана с техническия прогрес, е синоним на “творчество” (мога да подкрепя всяко от тези твърдения с десетки примери и цитати, които в края на краищата са напълно излишни).
Но и ни се казва също, че конкуренцията на новодошлите, на тези, които идват от телекомуникациите и от информатиката, е толкова силна, че аудиовизията все по-трудно й удържа; че таксите за излъчване, особено в областта на спорта, са все по-високи; че всичко това, което произвеждат и разпространяват новите технологически и икономически обединени комуникационни компании - а то включва както телевизионни предавания, така и книги, филми, телевизионни игри, накратко всичко онова, което влиза в категорията “всеядна (catch all*) информация” - трябва да бъде третирано като стока, съвсем както и останалите стоки; и тази стандартизирана стока трябва да се подчинява на общия закон, закона на печалбата, без да се правят културни изключения (като квотите за излъчване). Най-накрая ни се казва, че законът на печалбата, на пазара, е изцяло демократичен, тъй като утвърждава триумфа на продукта, който е одобрен от най-много потребители.
На всяка от тези “идеи” биха могли да бъдат противопоставени не идеи (рискувам да изглеждам идеолог, загубен в облаците), а факти: на идеята за изключителното диференциране и разнообразяване на предлагането може да се противопостави извънредната уеднаквеност на телевизионните програми, фактът, че различните комуникационни мрежи имат тенденцията все повече и повече да излъчват еднотипна продукция - игри, сапунени опери, комерсиална музика, сантиментални романи от типа “теленовела”, полицейски сериали, които не печелят нищо (дори напротив) от това, че са френски като “Наваро” или немски като “Дерик” - все продукти, произлезли от търсенето на максимална печалба при минимални разходи; или, в една съвсем друга област - нарастващата еднородност на вестниците, преди всичко на седмичните издания.
В друг пример на “идеите” за конкуренцията и разнообразяването би могъл да бъде противопоставен фактът на изключителната концентрация на комуникационните групировки, концентрация, която (както го показва най-скорошното сливане между Viacom и CBS - между компания, ориентирана към съдържанието, и компания, ориентирана към излъчването) води до такава вертикална интеграция, при която излъчването командва производството.
Но основното е, че комерсиалното - и по-специално търсенето на максимум печалба за къс срок - превземат все повече всички културни производства. Така в областта на книгоиздаването, която подробно съм изучавал, стратегиите на издателите и особено на служителите на големите издателски къщи са недвусмислено ориентирани към търговския успех.
Тук би трябвало да започнем с въпросите. Току-що споменах културните производства. Възможно ли е днес все още да се говори за културни производства и за култура? И още дълго ли ще може да се говори за това? Тези, които създават новия свят на комуникацията и които са създадени от него, обичат да изтъкват въпроса за бързината, за информационните потоци и транзакциите, които стават все по-бързи, и те без съмнение имат донякъде право, когато мислят за циркулирането на информацията и за обмена на продукти. Въпреки това логиката на бързината и логиката на печалбата, които се обединяват в преследването на максимална печалба за кратко време (рейтинга на предавания по телевизията, успеха в продажбата на книгата и, разбира се, на вестника, броя на продадените билети за филма), ми се струват несъвместими с идеята за културата. Когато, както бе казал Ернст Гомбрих, “екологичните условия на изкуството” са разрушени, изкуството и културата не след дълго умират.
За доказателство бих се задоволил да припомня в какво се превърна италианското кино, което беше едно от най-добрите в света и което вече съществува единствено благодарение на шепа кинодейци, или какво стана с немското кино или с източноевропейското кино. Или кризата, която съществува навсякъде с авторското кино поради липсата на мрежи за разпространение. Да не говорим за цензурата, която разпространителите на филми могат да наложат на някои филми, най-известният от които е този на Пиер Карл. Или пък съдбата на някоя радиостанция за култура, обявена в ликвидация в името на модерността поради нисък рейтинг.
Но не може наистина да се разбере какво означава свеждането на културата до състоянието на комерсиалния продукт, ако не си спомним какъв е процесът на създаване на творбите, които считаме за вселенски в сферата на изобразителните изкуства, литературата или киното. Всички тези творби, изложени в музеите, всички тези литературни произведения, станали класика, всички тези филми, съхранявани във филмотеките, са продукт на социални вселени, които са се изграждали малко по малко, освобождавайки се от законите на обикновения свят и, по-специално, от логиката на печалбата.
За да се разбере, е нужен един пример: художникът на Куатроченто е трябвало - това се знае от запазените договори - да се бори срещу висшестоящите, за да може неговата творба да не бъде разглеждана като обикновен продукт, оценявана по площта на изрисуваното платно и цената на използваните бои; той е трябвало да се бори, за да спечели правото на подпис, т.е. правото да бъде считан за автор, а също и за това, което доста отскоро се нарича авторско право (Бетховен все още се бори за това право); той е трябвало да се бори за редкостта, за уникалността, за качеството, той е трябвало да се бори с помощта на критиците, на биографите, на професорите по история на изкуството и т.н., за да се наложи като човек на изкуството, като артист, като “творец”.
Впрочем, всичко това е застрашено и днес чрез свеждането на творбата до стока. Сегашните борби на кинотворците за правото на последната дума, the final cut* и срещу претенциите на продуцента да присвои авторското право са точният еквивалент на борбите на художника от Куатроченто. На художниците са им били нужни почти пет века, за да спечелят правото да си избират какви цветове да използват, начина, по който да ги използват, и най-накрая, правото да избират сюжета, карайки го да изчезне с абстрактното изкуство; по същия начин, за да има авторско кино, е нужна социална среда, малки зали и кина, прожектиращи класически филми, посещавани от студенти, киноклубове, водени от професори по философия, възпитани от посещения в споменатите зали, будни критици, които пишат в “Кайе дю синема”, кинодейци, които са научили занаята си, гледайки филмите, за които списанието е писало... Накратко, нужна е една социална среда, в която дадено кино да има стойност, да бъде признато.
Тези социални вселени са днес застрашени от нашествието на комерсиалното кино и господството на големите разпространители, с които продуцентите (освен ако те самите не са разпространители) трябва да се съобразяват: бидейки резултат на дълга еволюция, те навлязоха днес в процес на “деволюция”; те са в положението да се връщат назад - от творбата към продукта, от автора към инженера или техника, използващ технически средства - прословутите специални ефекти и суперзвезди, една от друга по-скъпо струващи, за да манипулират или задоволяват първичните импулси на зрителя (които често са предвидени чрез проучвания на други техници - специалисти по маркетинг).
Повторното въвеждане на господството на “комерсиалното” във вселени, които малко по малко са били изградени в борбата срещу него, осъжда на гибел най-върховните произведения на човечеството, изкуството, литературата, дори на науката. Не вярвам някой наистина да желае това. Затова споменах в началото прословутата фраза на Платон “Никой не е лош доброволно”. Ако е вярно, че силите на технологията, съюзени със силите на икономиката, със закона за печалбата и за конкуренцията заплашват културата, какво може да се направи, за да се противопоставим на това движение? Какво може да се направи, за да се увеличат шансовете на тези, които могат да съществуват само в дългото време, които, както импресионистите някога, работят за пазарите след смъртта си?
Бих искал да ви убедя (но без съмнение ще ми бъде необходимо много време), че когато става въпрос за книги, филми или картини, преследването на максимално бърза и голяма печалба не е непременно в логиката на добре разбрания интерес. Да се идентифицира преследването на максимална печалба с преследването на максимална публика, означава риск да се загуби сегашната публика, без да спечели друга; да се загуби относително ограничената публика на хората, които четат много, посещават много музеи, театри и кина, без да се спечелят нови случайни читатели или зрители.
След като се знае, че поне в най-развитите страни продължителността на образователния процес не спира да нараства, че нараства нивото на средното образование, че се умножават дейностите, свързани със самообразоването (посещения на музеи, театри, четения и т.н.), може да се смята, че една политика на икономически инвестиции в “качествените” продуценти и продукти може, поне в средносрочен план, да бъде рентабилна дори икономически (при положение все пак, че може да се разчита на услугите на една ефикасна образователна система).
И така, изборът не е между “глобализацията” (т.е. подчиняване на законите на търговията, т. е. на господството на комерсиалното, което е винаги обратно на това, което почти навсякъде се разбира под “култура”) и защитата на националната култура или някаква форма на национализъм или местна култура.
Кичозните продукти на комерсиалната “глобализация”, глобализацията на джинсите или кока-колата, или на сапунената опера, или тази на зрелищните касови филми със специални ефекти или пък на “world fiction”*, чиито автори могат да бъдат италианци или англичани, се противопоставят на литературния, художествения и кинематографски интернационал, чийто център е навсякъде и никъде, дори и дълго време да е бил или все още да е в Париж, място с национална традиция в артистичния интернационализъм, а в същото време в Лондон и в Ню Йорк. Също като Джойс, Фокнър, Кафка, Бекет или Гомбрович, които произлизат от Ирландия, САЩ, Чехословакия или Полша, творят в Париж, така и редица кинотворци като Каурисмаки, Мануел де Оливейра, Сатяджит Рей, Кешловски, Уди Алън, Киаростами и много други не биха били такива, каквито са, без този литературен, художествен и филмов интернационал, чието социално седалище е ситуирано в Париж. Без съмнение, тъй като там поради чисто исторически причини от дълго време е създаден и успява да просъществува микрокосмосът на продуценти, критици и будна публика, който е необходимо за тяхното оцеляване.
Повтарям, нужни са векове, за да се произведат производители, които да произвеждат за посмъртните пазари. Често проблемите се поставят неправилно, като се противопоставя “глобализацията”, която била на страната на икономическата и търговската мощ (а и на страната на прогреса и модерността), на един национализъм, който бил обвързан с архаичните форми на запазване на самостоятелността. Всъщност става въпрос за битка между една комерсиална сила, целяща да разпространи из света интересите на търговията и на тези, които я владеят, и една културна съпротива, основаваща се на защитата на световните творби, създадени от денационализирания интернационал от творци.
Бих искал в заключение да разкажа един исторически виц, който има отношение към скоростта; той ще покаже какви би трябвало да бъдат, според мен, отношенията, които едно изкуство, освободено от търговския натиск, поддържа със светските власти. Разказват, че Микеланджело спазвал толкова малко протокола при разговорите си с папа Юлий Втори, че папата бил принуден да сяда много бързо, за да не седне Микеланджело преди него. В известен смисъл може да се каже, че се опитах да увековеча тук много скромно, но много предано традицията, започната от Микеланджело, на дистанциране спрямо властите и по-специално спрямо новите власти - съединените сили на парите и медиите.
Пиер Бурдийо

От френски Матилда Нахабедян

* Бел. ред. На английски в текста.

Публикуваме
текста на речта,
произнесена
от Пиер Бурдийо
на 11.10.1999
в Париж
пред международния
съвет на Музея
за радио
и телевизия.