Елена Чаушеску
не е мъртва

Тя беше академик с начално образование. В тоталитарните режими бе възможно и това. Ние също имахме прекрасни примери - няма да останем назад я! Моите връстници помнят един професор литератор, който нямаше книга. Научното звание “професор” навярно му е било дадено, мислехме си, за стихотворението “В джобчето ми дрънкат семки и бонбонки”.
Някои от вас може да са си помислили, че академичката Чаушеску е мъртва. Груба грешка. Тя е жива и в преходното време и дори още по-жива, отколкото в тоталитарно време. При диктатурата бяха възможни много абсурди, тъй като всичко се контролираше и никой не възразяваше. В преходното време абсурдите са повече, тъй като нищо не се контролира и никой не възразява. Законите за много неща са остарели и недомислени и мътилката от ексцеси се дължи и на това.
В образованието новият закон по нищо не изглежда нов - имам чувство, че творците му си нямат хабер какво става по света. Един закон се проверява в практиката. Вие сами ще се убедите в стойността на новия закон от примерите, на които ще спра вниманието ви. Те са взети от университета, който най-добре познавам (ЮЗУ “Неофит Рилски” в Благоевград), но предполагам, че подобни има навсякъде.
В моето висше учебно заведение има преподавател със средно образование. Той преподава езикознание, без да има филологическо образование, завършил е машинно-електротехнически институт. Де факто има висше, но по същество - спрямо филологията, където се подвизава по начини, които ви предстои да узнаете - е със средно. Този абсурд сякаш е взет от пиеса на Йонеско или от роман на Оруел. Той е възможен при стари мухлясали и нови недогледани закони. Филоложката със средно образование (може и да) е чула няколко езиковедски лекции с рабфаковски патос и е предприела шествие във висшето образование. Да не помислите и в науката? Там шествието й е крайно незабележимо. Смятам само тук да спомена името й (Рада Кърлова), тъй като тя няма значение за никого освен за окръжението й.
Читателите сигурно са много удивени и се питат от какво е насърчен такъв абсурд. От закона, бързам да отговоря. След закона насърчението идва и от други неща, които са още по-лошо принципни за нашето общество - за тях след малко. В закона не е уточнено можеш ли да преподаваш литература, след като си учил животновъдство. Старите и новите законодатели са сметнали за досадно да го уточнят. Наистина какво по-нелепо има от това законово да се уточнява, че необразован, недипломиран човек не може да учи студенти. Оказва се, че уточнението е нужно. Показват го такива като инженерката от МЕИ. Тя се възползвала от неуточнението и се устремила към кариера, която може би й се сторила по-лесна във филологията, отколкото в МЕИ. Явила се на конкурс и станала кандидат на науките по фонетика. Не намирам нищо лошо човек да се прояви и в друга област. Лошото е, когато амбицията от личен импулс, от хоби се социализира. Тогава става абсурд.
Новоизлюпената фонетична кандидатка нищо не могло да озапти. Можел е само законът, но той я насърчил. И тя настъпва към един филологически факултет - потърпевшият се оказва в ЮЗУ. С присъщата си агресивност тя и там се врежда бързо и подобни на нея я назначават дори за... декан. Бързо се обкръжава с послушници в мнозинство, защото никой не е подозирал какво се върши. Към едната от двете катедри тя прибавя трета, запълнена с хора от ИЧС. Тъй като им е осигурено поприще, новопостъпващите са доволни и гледат в очичките войнствената си благодетелка. Така от един наглед добър факт - нова катедра, разширяване на образователните дисциплини в университета - е изработено факултетно отношение две към едно. На друг език то се нарича мнозинство на всички нива и налагане волята на един “приятелски кръг”. Чудно ли е тогава, че дамата безпроблемно си изкара два мандата, а сега си сложи подставено лице за декан? Дали “приятелският кръг” се вълнува от образованието, личи от един пример. Опитът да се създаде катедра “Етнология и фолклор” срещаше няколко години скрита или открита съпротива - до степен прекрасната нова дисциплина етнология, създадена от проф. Т. И. Живков, да потъне в небитието. Защото с нея отношението ставаше две към две и камшикът не можеше да плющи.
Като наблюдавам този фарс в един български факултет и като знам колко звена в нашето висше образование са поразени от болестта за власт и пари, като често се натъквам на гнет и подигравка над нормалните университетски амбиции, стигам до следния извод. В комунистическо време лигите на неукротимите безличия бяха проточени нагоре, към “другаря”, сега са проточени надолу, към окопаната посредственост. Тя обслужва амбициозния им подобен, тя образува стената пред всяка градивна воля. Нищо по-унизително няма от гледката учени с професионален и граждански авторитет да си блъскат главите в тази непробиваема стена.
Зад непробиваемата стена правят каквото си искат. Ще го илюстрирам пак с примера на среднистката по фонетика. След фонетиката тя обсеби още четири дисциплини: Фонология (горкият граф Трубецкой, колко ли пъти се е обърнал в гроба си!), Принципи на масовата комуникация, Теория на лингвистичните учения. Освен Трубецкой в гроба се е обърнал и Чарлс Мориз - дамата посегна и на семиотиката. Безпроблемно отстрани добре подготвена млада специалистка и взе дисциплината й. За всичките тези науки е нужно не само петгодишното университетско обучение, но и години лична подготовка с ползване на езици. Аз съм член на Световната асоциация по семиотика, изучавал съм тази трудна наука от извора й и досега не съм убеден дали съм специализирал поне да вляза в студентска зала. Машинистката обаче няма задръжки. Колко му е да поотупаш праха на елементарни помагала, да разлистиш Степанов и ето ти го курса с лекции. Не съм й светил как е правила лекциите си, какви комбинации е ползвала, но знам със сигурност, че такъв специалист просто трябва да бъде пренасочен към МЕИ. Ако там натежи, след като се е обучил там, всички ще се радват. За филологията й липсват и трите неща - университет, многогодишна подготовка по фонология, семиотика и лингвистични учения и чужди езици. Това кара преподавателите и студентите, които знаят абсурда, да се усмихват. Усмивката им обаче се сгърчва в момента, в който решат да й потърсят отговорност. Срещу тях се изправя непробиваемата стена. Преподаватели дори се шегуват, че нашата Чаушеску чете едновременно в няколко зали. Миналата учебна година е превишавала норматива си доста повече от позволеното. При повишен норматив се обявява конкурс за нов преподавател. Беззаконието е не само нейно дело, но и на ректора, благословил тлъстата хонорарна сметка. Общи дела ли са имали?
Явно е, че и новият закон не е строг към подобията на неграмотната Елена и спокойно ще насърчи нейни мултипликации. Аз смятам да направя едно предложение за допълнение (поне за това на първо време!). То ще ви прозвучи много смешно, но сами разбирате, че вината не е в мене. Ето как звучи то: хората, които обучават студенти, да бъдат обучени специалисти по предмета - сиреч, учил ли си как се отглежда боб, да не преподаваш кой е Стендал.
Правило ли ви е впечатление, че с абсурдите е също както с хората: кажат ли А, трябва да кажат и Я. С недомислени закони, войнствена посредственост и хора като прецедентната фонолого-семиотичка в българските университети ще бъдат възстановени килийните училища. В това има и нещо умилително, но то си е баш Я-то на абсурда. Ето как става (опитът във Филологически факултет в ЮЗУ и тук е неоценим): първо, един преподавател обсебва дисциплини, за които не е подготвен; второ, внедрява се взаимоспомагателната метода - студенти стажанти да преподават английски. На факултетен съвет това второто предизвика смях в разумни хора, но желязното мнозинство на послушниците внедри дивното нововъведение. Хубавото бе поне това, че се почувствахме като хора на Възраждането.
Очаквах от новия закон да санкционира и друго сгнило явление в нашите университети и институти. Аз го наричам замръзване на учени или йоничизация на амбициите (по разказа на Чехов “Йонич”). По света отдавна е помислено за това и е решено: при липса на нови публикации, на научен растеж, на научни постижения да се отнемат звания и степени. Не внедрим ли тези разумни идеи и не потърсим ли механизми за прилагането им, най-открито поощряваме окопаването на посредствеността. Ако ви кажа сега какви замръзнали безличия познавам в няколко факултетни съвета и особено във филологическия на ЮЗУ, то ще да ви настръхнат космите.
При такива механизми силно ще се блокира и нашествието на недоказани учени и преподаватели в академичните и специализираните научни съвети и комисии. В това отношение яркият пример ми е пак подръчният. Среднистката по фонология и семиотика успя с мазно-пробивни хватки да се намърда и в Специализирания научен съвет по езикознание. Там не подозират, че инженер върши работа на езиковед. Смятам, че би било добре Президиумът при ВАК, а преди него съветът и комисията да преразгледат решението си. Защото се оказва, че с Я-то на абсурда една машинистка решава съдбата не само на студенти филолози, но и на професионалисти в научния им път.
Законът може ефективно да насърчи и едно явление, което в катедра “Литература” бе пробвано: взаимен контрол на лекционното равнище. Опитът при нас бързо се провали. Не е нужно да ви казвам какъв тип хора се противиха най-силно. Среща съпротива от същите и нещо, което е задължение на един факултет. Това задължение ще формулирам само от филологическия опит: студентите да се дипломират като филолози. В ЮЗУ те се дипломират или като езиковеди, или като литератори. Това е част от другите абсурди, които поддържа среднистката. С тях работата по катедрите се капсулира и не може да се контролират безобразията, които е възможно да се извършват. Предложението за общи комисии, което е най-естествено, срещна добре познатата ви вече стена. Преди години беше дори по-комично. Студентите се дипломираха с изпит само по стара или нова литература (?!?) - идеята за обща комисия и общ филологически изпит тогава би прозвучава още по-чуждо на стената.
В статията си говорих само за недоразумения в закона и за абсурдите, които плъпват от тук. Пропуснах може би най-важното: студентите. В смисъл как те гледат на всичко това. Това е втора болезнена тема, на нея е нужно да се отдели друго място. Но аз ще я открехна тук. Какви могат да бъдат студентите, бъдещите специалисти при тази гротеска и ширеща се посредственост? Отговорът не е толкова труден. Те просто виждат всичко това. В ЮЗУ те мръзнат вече три години поради липса на отопление и добре знаят, че това се дължи на корумпираното ръководство и на инертната маса, която не иска промяна в статуквото в университета. Като прибавят към студа и досадата си от голям брой лекции, към нея и механизмите, които разгледах до тук, отговорът става дваж по-тягостен.
Тези студенти утре по нищо няма да се отличават от своите преподаватели и асистенти. Някои ще усвоят и доброто, което са слушали и видели. Но други никога няма да забравят, че на семиотика и фонология ги е учила жена със средно образование. Те са млади още и са убедени, че в нашето общество е възможно всичко. От млади те ще са убедени, че корупцията и посредствеността вървят ръка за ръка и са всесилни. Много от тях ще тръгнат по този път.
Университети, които така обучават студенти, вършат престъпление.


Проф. д.ф.н. Енчо Мутафов