Чета,
слушайки думите

- Какви са връзките ви с родната Русия?
- Напуснах Русия, когато бях на две години, с майка ми, която се установи в Париж. Родителите ми бяха разделени, завръщах се по за месец годишно при баща ми в Иваново, където съм родена. Така че запазвах някакъв контакт със страната. После последвах майка ми в Петербург, където останах между шестата си и осмата си година. През това време баща ми беше заминал за Франция по политически причини, дълги за обяснение. Фактът е, че на осем години и половина се озовах с баща ми в Париж. И не стъпих повече в Русия, въпреки че постоянно практикувах езика с мащехата си. Но баща ми ми говореше само на френски.
Първото си пътешествие като възрастна там направих с жената на баща ми през 1936, беше точно след убийството на Киров, върнах се много уплашена. Двайсет години по-късно, през 1957, отново отидох - за няколко дена, на конгрес. Там Сталин бе починал. Но беше ужасно. После ходих още няколко пъти на обмен със съветски писатели. През 1967 прекарахме месец на черноморското крайбрежие като туристи. Последното ми пътуване бе през 1990 г. по покана на града Иваново. Бяха намерили къщата на баща ми, в която бях родена. В Москва се срещнах с роднини, една моя братовчедка почина по време на моя престой. Всъщност не остана никой вече, само синът на една първа братовчедка. Имах точни спомени за една от стаите на къщата, от която имах снимки. За сметка на това не си спомнях къщата от камък, спомнях си я от боядисано дърво, както повечето къщи по онова време.
- Спомняме си повече прочетените книги отколкото местата на детството ни?
- Винаги съм чела много. Истинска встрастеност, и до днес съм така. Спомням си в Русия, с майка ми, четях много френски книги, защото тя се страхуваше да не забравя този език. Изяждах буквално с кориците розовата библиотека, графиня Дьо Сегюр, “Без дом”, Александър Дюма. Дюма беше лудост, истинска страст. Понсон дьо Терай също. По-късно ми харесваше да чета авторите, които се четяха тогава, Пиер Лоти например...
- Само французи ли четяхте?
- Не, и руснаци... Да четеш, това беше сигурност, изолация. Така е било винаги за мен. Винаги се нахвърлям на книгите като на убежище. Нощем, когато имам безсъние... Когато не се опитвам да пиша, чета. Много бавно. На висок глас и наум. Чета, слушайки думите. Когато пиша, също чувам думите. Писането е първо текст, който чувам. Пиша и едновременно произнасям. Трябва да се чуя. Надявам се, че в кафенето хората наоколо не ме чуват!
- Редовно ли пишете в кафене?
- Да, това е навик, който придобих след войната. Тогава кафенетата бяха единствените затоплени места. Тук посещавам едно и също кафене от двайсет години. В него се правят залагания и то е винаги отворено, дори и в неделя. Клиентите са повечето ливанци. Те говорят арабски, не ги разбирам, те не се намесват в думите ми. Така или иначе, разговорите не ме смущават, това е фонов шум, който добре ме изолира. Настанявам се на моето място и се съсредоточавам както никъде другаде. И там, сред тези хора, не изпитвам тази тягостна самота, която бих изпитвала на масата си тук. Освен това обичам да излизам от къщи сутрин, да ида да правя нещо другаде. А и тъй като трябва да ходя, десетината минути път са малко упражнение.
- Всички там ви познават и ви чакат?
- Хората в кафенето са много мили, много внимателни с мен. Наскоро съдържателят разбра, че съм писател. Научил го от един вестник, където имаше нещо за заведението му, след като го беше ремонтирал. Коментарът беше: “Какво мисли Мадам Сарот за новото си кафене?” Забавно. “Това, което е под вътрешния монолог “
- В момента пишете ли нещо?
- Току-що завърших текст от 71 страници. Бих могла да го публикувам, но не бързам. Да започна за мен е най-трудното, всеки етап на книгата е едно начало. Винаги ми е много трудно да се впусна в текста. Това, което ме интересува в писането, са тези движения на границата на съзнанието, които са под речта, това, което е под вътрешния монолог. Не анализирам чувствата, опитвам се да покажа вътрешни действия. Флобер някъде в “Писмата” си бе казал, че го интересува да види какво се случва, преди да усетим симпатия или антипатия към някого. На това място съм и аз. Точно това, поради липса на по-добро, нарекох тропизъм. Но е трудно, защото езикът е толкова конкретен, толкова изхабен. Музикалният знак, живописта позволяват да се стигне много по-далече от думите.
- Поддържате привилегировани отношения с живописта?
- Съпругът ми много обичаше живописта, той ми я откри. Спомням си една изложба на Пикасо през 1937 г. Бях много впечатлена и си казах: той е щастлив, че може да покаже едно лице едновременно във фас и в профил - и без това да попречи на възприятието ни за лицето. В литературата, когато искаме да изразим същото, сме принудени да го направим последователно, никога едновременно. Когато пишех “Ерата на подозрението”, си мислех, че рисуването е поне със сто и петдесет години по-напред от писането.
- Винаги ли сте искала да сте писател?
- Както казах, винаги съм обичала да чета. Книгите са моят свят. Учих - любопитно е, както повечето писатели - право. Записах се в адвокатската колегия, защото обичам много да говоря. В началото не си давах сметка, че ежедневието на адвоката е повечето право отколкото пледоария. А правото ми беше скучно. Стоях дълго стажантка. После зарязах правото. Имам чудесен спомен от стажантските упражнения. Те ме научиха да се откъсна от писмения език, да вляза в говорения език, единствено способен да изрази това трептене на съществата, което ме интересува в писането.
- Това обяснява и вашия вкус към театъра; и това, че са поставяли на сцена текстове, които самата вие не сте предназначавали за театъра?
- Когато пиша, не виждам действащите лица. На сцената винаги виждам нещо различно от това, което съм виждала, пишейки. Но това ме интересува. В театъра съм имала големи вълнения с пиесите на други хора. Спомням си през 1924 г. представлението на “Шест персонажа търсят своя автор” на Пирандело. Беше прекрасно, а в началото в залата му ръкопляскахме десет души, толкова бяхме. “Мъртвешки танц” на Стриндберг с Вилар ме впечатли дълбоко.
- Считате ли се за самотен писател, или имате чувство, че принадлежите на група, “новия роман” например?
- Винаги съм била по-скоро самотник. След публикуването на “Тропизмите” в издателство Деноел, Сартър ми писа няколко много мили думи. Ако напиша някои ден роман, би искал да го види, ми каза той. След Освобождението го видях в кафене Флора. Показах му “Портрет на един непознат”. Той взе част за “Ле тан модерн”. Сетне написа предговор. Нашите отношения никога не стигнаха по-далеч. Навремето Симон дьо Бовоар също беше много известна. Когато излязоха “Мандарините”, никой не би посмял да каже, че това не му харесва. Критиците се страхуваха да не пропуснат някой шедьовър. Симон дьо Бовоар бе обкръжена от жени, които й бяха много предани: Колет Одри, Виолет Льодюк, с която тя ме запозна по-късно. Нямах никакви отношения с Елза Триоле. Бях съвсем сама.
- Но съществуваше групата на новия роман...
- Започнах да разсъждавам за романа много преди другите автори на новия роман, аз съм с двайсет години по-възрастна от тях: “Ерата на подозрението” заинтригува Ален Роб Грийе, който взе “Тропизмите” - които бях публикувала преди войната - за издателство “Минюи”. Това второ издание на “Тропизмите” излезе едновременно с книгата му “Ревност”. В този момент критикът Анрио написа, че правим “нов роман”. В действителност моят подход, много вътрешен, нямаше нищо общо с търсената от Роб Грийе външност, той винаги е бил най-борбеният. За нас казваха, че образуваме “школата на погледа”. Погрешно ме класифицираха там. Всички бяхме съгласни с твърдението, че действащите лица, интригата са отминали неща. Бютор, най-младият сред нас, току-що бе написал “Преход към Милано”. Симон, Пенже, и те се бяха изявили. Но никога не сме образували група в собствения смисъл на думата. В действителност срещнах Клод Симон и Пенже чак през 1984 в Ню Йорк. Видях се с Симон по-късно в Хелзинки. Открих скромен човек, с безкрайна доброта. Лимонът на Шарден.
- Дори вашият подход да е съвсем самотен и оригинален, чувствате ли бащи или учители в литературата?
- Приписвали са ми привилегировани връзки с Достоевски, мисля, че, първо, защото той е руснак, после защото се опитвах да покажа в един от текстовете ми, че движението на бащата Карамазов прилича на тропизъм. Страшно много обичам Достоевски, но той е писал в епоха, в която е бил принуден да създава действащи лица, да ги показва, да ги кара да действат. Това, което той е написал, е изключително, но това има малко общо със сегашните ми търсения.
След войната от едната страна се поставяше Достоевски, а от другата Кафка. Прочетох Кафка доста късно. Пруст, когото открих, когато бях на двадесет и четири години, ме потопи в непознат свят. Сега го препрочитам. Това е неизчерпаемо произведение. С него романът много се е развил, независимо че по своето време той още е бил свързан с действащите лица и действието. Мисля, че човек работи с повелите на своя век. Шарден, когато е искал да сложи жълто върху платното си, е рисувал лимони. Кандински не можеше да рисува като Рембрант и обратно. С Джойс се извършва огромен скок в повествованието и писането. Но разберете ме добре, като казвам, че днес вече не може да се пише като Балзак, това не означава, че Балзак не е велик творец.
- Мислите ли, че Фройд и психоанализата са могли да имат важна роля при романното писане изобщо и при вашето в частност?
- Фройд показва свят, който няма нищо общо с това, което се стремя да пиша. Свят, който може да се открие само чрез фройдистки категории, винаги идентични и прости. Намирам теориите му прекалено опростенчески и остарели. Неговата заслуга е във всеки случай, че е освободил пациентите си от идеята за лудост и ги е оневинил. Странно е, че е могъл да повярва на тези невротични и безделни виенчанки, които са го лъгали. В края на краищата той осъзна това.
- Вие сте възпитала трите си дъщери, без да преставате да пишете. Трудно ли беше да бъдете жена, майка и писател?
- Никога не съм смесвала семейния си живот с живота ми на писател. Но не бива да се твърди, че за буржоазните жени от моето поколение да се пише беше трудно. Много ни се помагаше. За работничките да, животът беше труден; не и за нас. Буржоазните жени, които са твърдели, че не са могли да имат семеен живот и живот на писател, преувеличават. Да се занимаваш с деца, като ти се помага, е все пак по-малко тежко, отколкото да управляваш Ке д'Орсе както Сен Джон Перс или да си посланик като Пол Клодел.
- Казват често, че вашето творчество, с изключение на “Детство” е трудно достъпно, какво мислите за това?
- Не зная. Не мисля. Дълго време мина, преди да започнат да ме издават, две години отхвърляха “Тропизми”, а “Портрет на един непознат”, с предговор от Сартър, също дълго беше отхвърлян. После мина дълго време, преди да започнат да ме четат; първите ми книги на практика излязоха без отглас в пресата. Това направи кожата ми слонска. Научих се да не очаквам нищо. Читателите, критиците и писателите започнаха да се интересуват от мен след няколко статии и “Това, което виждат птиците”.
- Но “Планетариум” е белязъл едно цяло поколение. Поколения...
- С “Планетариума” ми се случи хубава история. По време на пътешествие до Москва бяхме група французи, поканени от руснаците. И сред тези хора имаше един френски работник, изключително симпатичен, който пожела да разбере с кого пътува. Та той беше чел книгите ми, “Планетариума”. Той ми каза: “Как тази книга ми припомни историята на майка ми и на баща ми! Тя си бе поръчала два фотьойла от сатен и съвсем приличаше на вашия герой, който става нощем, за да провери дали дръжките на вратите си отиват с цвета на тапетите.” Почувствах се на седмото небе. Толкова ми бяха повтаряли, че пиша за малко хора. Критиката бе счела, че “Планетариума” е трудна книга и да видя някой, който няма предварително мнение за романа, така простичко да се открие в него, ми достави голяма радост. Това, което пишех, съответстваше на това, което самият той чувстваше. Леля Берта го караше да мисли за майка му, която държала бакалия в селото. Фактът, че той, един работник, се чувства у дома в книга, чиято буржоазност бе постоянно подчертавана, доказваше, че тази книга има и всеобщ характер.
- В многобройните ви пътешествия в университетите по света, кои студенти ви учудиха най-много?
- Американците са много чаровни, непринудени, те много добре познават съвременната литература. В Москва младите хора, които срещнах, ми поставяха съвсем същите въпроси като американците. По време на една конференция в политехниката в Париж бях много изненадана от равнището на познание на студентите, което ни позволи доста да задълбочим дискусията. Най-шеговития ми спомен го нося от Япония. Там винаги искат да съчиниш предварително лекцията си, за да бъде тя преведена. Така че, влизайки в залата, всички студенти имаха текста ми. Сложиха ме да седна до един преподавател на катедрата и той започна да чете конференцията ми на японски. Аз очевидно не разбирах нищо. Но в един определен момент, той отдавна беше започнал, чух името на Маларме, което беше почти в началото на изложението ми. Бях ужасена. В действителност преподавателят коментираше, докато четеше. Когато свърши, два часа по-късно, взех на свой ред думата. Но това беше през 1978, и тогава малко студенти говореха френски или английски. Нямах право на обичайната игра на въпроси. Само ме питаха за Тел Кел.
- Да влезете, както ще ви се случи съвсем скоро в знаменитата библиотека “Плеяда” щастие ли е?
- Очарована съм, че книгите ми могат да излязат в “Плеядата”. Приятно е, защото ще може да се прочете цялото мое дело. Но ще има само един вариант на ръкописите. Отказвам да се включват варианти, излезли от купчините хартия, които са генезисът на моите книги, но които не струват нищо за другите. Това са само указания за мен. Нищо няма да донесат на читателя. Понякога правя петдесет страници за една, но четиридесет и деветте са за боклука.
- Другите ще могат отново да ви прочетат, но “Плеядата” ще бъде ли повод за вас да се прочетете отново също?
- Със сигурност не. Ненавиждам да препрочитам книгите си. Никога не ги препрочитам.

26 февруари 1993
Le Monde
Пардина Мишел
От френски Рашелия Дилбазова


Разговор
с Натали Сарот