Натали Сарот (родена Наталия Черняк) почина девет, месеца преди да навърши 100 години. За читателя на “Култура” е излишно да напомняме за нейното място в световната литература на ХХ век.

Портрет на една непозната. Гледах наскоро един филм за себе си. Познах къщата, градината, предметите; последното нещо, което познах, бях аз. Образът на екрана не разрушаваше по никой начин някакъв друг образ, който съм си изградила за себе си -няма такъв - той се сблъскваше с празнотата. В моите очи аз не изглеждам никак, нямам външен вид. Когато някой ми говори за мен самата, не зная какво вижда той, то е като че не съществувам. Струва ми се, че съм мираж, в който не мога да вляза. В руските приказки има един герой, който носи шапка-невидимка. Дали пък всички не се чувстват малко така?

Писането. Усещане, търсене на формата, писане: трите стъпки са абсолютно неразделими и едновременни. Всяка книга се развива в нещо като постоянно търкане: усещането вика формата, тя провокира друго усещане и т.н. Ако усещането е достатъчно силно, работата спори. Щом то отслабне, и ритъмът се отпуска. И обратно.

Отстрани. Винаги съм била отстрани, срещу течението. Толкова моди дефилираха по Париж, толкова захласвания видяхме. Боже! Всичко, което търсеше вътрешното, предизвикваше презрение. Забравяха Джойс, Пруст, Виржиния Улф. Опитах се да се надигна срещу това.