Лачените обувки на Дилков
На 10 ноември 1999 година във залата на Министерството на културата “Средец”, сега част от новия Евро-български културен център, свои фотографии, правени през последните десет години, представи фотографът от Ройтер Димитър Дилков, отдавна признат като една от най-силните репортажни камери в страната. Изложбата беше открита от Георги Лозанов с думите:

Мястото и времето, дами и господа.
Тук сме в новооткрития Евро-български културен център и сега е точно едно десетилетие след 10 ноември 1989 година. Това от само себе си поставя, прави осезаеми, просто се чува как шумолят, два от най-сръчно произведените етикети на съществуването ни - евроинтеграция и демократичен преход. За да използвам още един етикет, ще кажа, че в пазарната икономика на илюзиите ни етикетите вървят повече от добре, защото са общоприет начин, въпрос на вежливост, ако щете, да се откажеш да питаш какво по-точно има под тях. Рене Магрит, навярно за да взриви именно така разбрания добър тон, хулигански беше написал под една лула “Това не е лула”, но не за него ми е думата, а за Димитър Дилков, чиято камера десет години не спира да надзърта под полата на абстрактните категории, докато поне малко се провиди плът. Една героиня от Туин Пийкс, място впрочем не чак толкова по-абсурдно от нашия собствен свят, срамежливо се страхуваше, че белите й гащички може да се оглеждат в черните й лачени обувчици. Позволете ми, уважаеми дами и господа, да нарека тук пред вас репортажната фотография, истинската репортажна фотография, лачена обувка, в която се оглеждат нашият срам и нашият страх. Правя го и в чест на филма на Рангел Вълчанов “Лачените обувки на Незнайния войн”, защото този войн с лачени обувки ми се струва прекрасна метафора тъкмо за човек, който се движи между куршумите вместо с автомат, с фотоапарат ...
Димитър Дилков, 31 май 1997 г., Буйново
Та какво се оглежда в лачените обувки на Дилков? Ако, забравяйки пространството и времето, го събера в едно голямо изречение, то би звучало така: Докато животни умират от глад в кравеферма в Суходол, а на Витоша се разгаря пожар, докато бялото братство посреща слънцето, а едно дете с бръсната глава очаква принц Чарлз, докато студентите протестират срещу правителството на Виденов, а Дупница е отцепена с барикади, докато върви неделното училище в джамията, а на Кръстова гора се освещава нов кръст, защото старият е откраднат, докато някой се е самозапалил пред Партийния дом, а друг си показва татуировките в НДК, докато се освещава църквата на Ванга, а цар Симеон се моли в Рилския манастир, докато фенове на Тодор Живков празнуват рождения му ден, а цар Киро раздава банкноти на музикантите, ние откриваме една фотографска изложба, която ни помага да се освободим от патетиката на големите исторически очаквания и да преживеем случващото се просто като съдба. Фотографията на Митко Дилков ни предлага едно културно, морално, естетическо, “другаде”, откъдето можем да погледнем собствения си социален свят, така че да го припознаем отново и отново да му дадем името си. Не толкова защото го харесваме особено, колкото защото иначе не бихме харесвали себе си. Цялата работа прилича малко на случка във фоайе на родилен дом, където току-що се е чул сърцераздирателният писък на поредното извънбрачно дете. Така че вместо честита изложба, предпочитам да кажа на Митко: Цветя за бащата!