Светът според картините на младия художник Кирил Колев е всичко друго, но не и банален. Човек трудно може да подмине неговата пъстра живопис, която въздейства като подробна географска карта на новооткрит континент.
Втората самостоятелна изложба на Кирил Колев (първата се е състояла в София през 1997 г.) е в изложбената галерия “Вароша” в Ловеч.
Посетителят се нуждае от известно време, за да свикне с този нов свят, който от пръв поглед изглежда пренаселен и втурващ се навън. Кирил Колев рисува с ясното съзнание, че преди него има значителна традиция. Световната култура е натрупала толкова много образци и шедьоври, че или трябва да махнеш с ръка и да ги забравиш, или трябва да ги преосмислиш. Младият творец е избрал второто. Художникът твърди, че картините му са реалистични. Но това без съмнение е един философски реализъм, в който разпознаваме рефлексии върху съвременни реалии, мечти и страхове. Творецът използва често образи от историята или библейски мотиви, но доста дръзко допълва или направо преобръща техния смисъл.
Основната тема на Кирил Колев е цивилизацията и нейното проклятие. Именно затова той привлича в своя свят емблематичните знаци на миналите епохи и стилове, за да ги проблематизира отново от позициите на днешното познание. Само така можем да си обясним как една тема като “Сезонът на бурканите” е защитена чрез светещите образи на младенеца и мадона. Баналното ежедневие зазвучава с трагични нотки. Или пък да вземем един повтарящ се мотив в доста картини, които условно можем да наречем “захапката на хищника”. Художникът го обиграва внимателно, докато постепенно го издига до една от метафорите на човешкия нагон към саморазрушение. Затова в неговия свят играчката на младенеца е атомна бомба, най-естественото място за оръжията са човешките кухини, дребните животни изглеждат гиганти, а хората обикновено са дребосъци. В този смисъл картините на Кирил Колев не говорят за приятни неща. В тях откриваме тревогата на твореца за това кои сме и къде отиваме. Но понеже всичко това е нарисувано с много фин усет за колорит и безспорен естетически вкус и талант, ние се чувстваме извисени. Каквато е и истинската задача на изкуството - не просто да виси на стената, а да ни тревожи и извисява.

Цветан С. Тодоров