За какво всъщност
се сърдим на Запада?
Тъжни мисли, горестно настроение и сърдито-гневни думи се съдържат в коментарите, направени в нюзгрупата soc.culture.bulgaria по случай 10-годишнината от падането на Берлинската стена. Въпреки възторжения трепет на митингите в София през 1989 и 1990 г., за България това бяха 10 години на разруха, грабеж и освобождаване на най-нискоморалните страсти на обществото. Но защо сега тъжното неудовлетворение заради непостигнатото се смесва със сърдит упрек към Запада?
Защо New York Times отпечата патетичното писмо на живеещата в София преводачка Благовеста Дончева, която счита, че съветите на Международния валутен фонд и на Световната банка, както и призивите за отворени граници и отворено общество, са довели единствено до опустошаването на българската индустрия и разстройване на социалната система? И ако зад искрената емоционалност на Благовеста прозират големи заблуди, непознаване и дори глупост, защо живеещият на Запад и учещ в Оксфорд Стефан Николов писа: “Като историк трябваше да предположа, че Западът, който толкова горещо ни препоръчваше да изберем пътя на демокрацията и свободата, ще пропусне да направи нашия избор някак си по-поносим и по-лек. Че тези, които ни казваха “Welcome in Europe”, всъщност ще сложат бариери по-високи от Берлинската стена, а уменията за придобиване на Шенгенска виза ще се окажат далеч по-сложни от тези за преодоляване на минни полета по границите”? Защо учещият в Сорбоната Стефан Манов се сърди за безчувствения и порицаващ тон на говорителка на френската телевизия, представяща потресаващи сцени от румънски сиропиталища и изказваща предупреждения, вместо призиви за събиране на помощи?
Откровено казано - не ви разбирам, господа.
Дайте да погледнем как живя комунистическа България 45 години и какво стана през последните 10 години! (Няма да започвам от историята на европейската християнска цивилизация и българския принос към нея, който или е неподобаващо нищожен, или се изразява в ереси и антихристи.)
Скоро изгледах изчерпателния сериозен и задълбочен сериал на CNN “The Cold War” (”Студента война”). В тази повест за организирания и неорганизиран отпор на източноевропейските народи срещу комунизма и тоталитаризма България практически не беше спомената. Припомнях си събития в България, но не можех да упрекна авторите на сериите в необективност. Та в България никога не е имало нещо поне малко сравнимо с Берлинското въстание, с Унгарските събития, с Чешките събития, с Полските събития! Дори и във вътрешнопартийните борби и опити за преврати България бе специфична (опитът за преврат на Горуня, например, далеч не целеше отваряне към европейската демокрация). Представени бяха дисидентските движения. На фона на предаването осъзнавах, че в България истинско дисидентство практически не е имало (няколкото леко недоволни номенклатурни интелектуалци не наподобяваха хора като Сахаров и Хавел).
През зимата на 1989 - 90 г. пред “Алексанър Невски” се събираха по 30-40 хиляди души - възторжена смесица от мечтателни интелектуалци, потиснати безпартийни хорица, лумпени, опортюнисти, жадни за реституция и далавери прагматици от средната класа - но това не значи, че България направи своя избор за демокрацията и свободата. Първите свободни избори го показаха. 10 ноември очерта началото на известна демокрация, но Комунистическата партия отстъпи напълно организирано, без да се разтури, без да позволи и косъм да падне от главата на някой от управляващия комунистически елит. Номенклатурни специалисти и ченгета оформяха промяната по свой вкус.
Установяването на формална демокрация при изключително отслабена държавност не означава тръгване по пътя на Запада. Не означава и тръгване по пътя на пазарната икономика. Управляващите позволиха преходът кьм пазарна икономика да бъде използван като предлог за изпомпване на национални ресурси.
В известен смисъл това положение продължава и сега. Защо? Колкото и да е парадоксално - защото народът като цяло нито иска да влиза в Европа (в смисъл да живее по европейски правила), нито иска истинска пазарна икономика, въпреки че е гласувал за власт, която е декларирала тези цели.
В България съществува необявен, но широк обществен отпор на реформите. Нито една от обявените реформи не е завършила, а повечето са още в зародиш. Едни искат повече социална сигурност, други - повече свобода за далавери; и в резултат се тъпче на място. За предприемачи, компетентни бизнесмени и лоялни конкуренти няма поприще. Управляващата класа е безсилна, защото всъщност тя не може повече или по-малко да не отразява исканията на цялото общество. Стига се до мъчителна борба за най-дребното изменение, въпреки че иначе всеки вижда, че се тъпче на едно място. Разочаровани българи панически се стремят да емигрират. Нацията обеднява не само на ресурси, но и на интелектуален потенциал.
Как да ни помогне Западът при това положение? Аз не виждам никаква причина да считам, че ако у нас нещата вървяха като в една Чехия, или като в Словения, Естония, Западът щеше “да пропусне да направи нашия избор някак си по-поносим и по-лек”. Според мен Западът не пропусна да се опита да направи това - не по-малко, отколкото в споменатите страни. Не получихме ли първоначално същите търговски облекчения, заеми, помощи?
Облекчаването на избора е процес и съществуват изисквания за постоянно потвърждаване на този избор. Закриването на атомната централа поискаха още през 1990 г и доста пари дадоха за това оттогава. Шенгенската завеса не беше планиран стратегически ход на Запада, а реакция на огромните тълпи крадливи лумпени, проститутки, престъпници и нахални далавераджии, които се отправиха към него.
В САЩ многократно събираха помощи за румънските сиропиталища. Сигурно и във Франция са събирали. Колко пари бяха дадени на България като помощи от неформални организации и къде потъна голяма част от тях?
Не искам да изглеждам “западоман”. Но аз тук виждам защо Западът “цъфти”, виждам също много неща, като си отида в България.
Не че не виждам и недостатъци на Запада. Но не мисля, че ние трябва да му се сърдим сега. Да се сърдят на Запада сега могат сърбите, но не и българите. Но това е друга история...


Лазарин Лазаров


kultura@online.bg