Да поканиш вестникар

Най-голямата опасност за радиото е не толкова в конкуренцията с останалите медии, колкото в превръщането му в член от семейството. В глас, с който си свикнал и знаеш интуитивно кога да “се изключиш” и да не слушаш. Радиото “се изхранва” от богатството на външните гласове. Радиожурналистите са готвачите и сервитьорите на тези гласове. Те осигуряват събирането, обработването и подходящото им поднасяне пред публиката. Ако програмата се реализира само от вътрешни хора, тя ще звучи монотонно и твърде бързо ще доскучее и ще се изчерпа. Само рамките й трябва да са твърди, за да изграждат навик у слушателите, а пълнежът е в непредвидимостта и разнообразието. Репортажите, анкетите и разговорите са не просто ефект, а единственият щит срещу логорейния и графомански монолог.
Само когато са направени качествено. Радиото, обаче, често кани хора, които с удоволствие превземат микрофона за по-дълго от очакваното.
Най-често това се случва с журналисти от други медии. Присъствието на “външни” журналисти се очертава като изключително интересно явление за радиосредата ни.
Журналистите се канят в качеството им на експерти по дадена тематика. Предполага се, че те не само знаят повече от специалистите, но и могат да артикулират проблемите. Радиото засега е единственото постоянно място за среща на различни журналисти. То провокира здравословната толерантност, в която не са валидни тезите “те, от вестниците са лошите”, “ние, в електронните медии сме добрите” (същите звучат обратно, от гледната точка на вестникарите). Тези, негласно и полугласно подклаждани непрекъснато. Дори във всекидневния радиообзор на пресата можете да усетите пренебрежителното отношение. В акцента, поставян често не върху стойностните журналистически материали, а върху жълто хроникьорство и очевидната граматическа безпомощност.
Същите пренебрегнати печатари се появяват в дискусионните предавания на всички радиостанции. Сякаш появата им в радиото сама по себе си ги прави “разбиращи”. Нещо, което малко преди това е посочено като липса в делничната работа. Флиртът с вестникарите може да бъде разглеждан като опит радиото да намери чужди гласове, които в диалог да произнасят нещата, които трябва. За да не се монологизира. Противоречивите им взаимоотношения може и да са само трикове, привличащи вниманието на аудиторията.
При всички положения по-добрият вариант е в сътрудничеството. Което не изключва нито критиката, нито разпрата, а е признак на цивилизованост. Даването на радиотрибуна за конкурентите-журналисти е знак за добро радиосамочувствие. То би могло и да напомни на вестниците, че радиото може да бъде интересно не само когато се уволняват, цензурират или скандалят журналисти. Нормалното поведение между журналистите ще се отрази върху общението им с аудиторията и върху цялостното й впечатление от журналистиката. То ще бъде много по-ефикасно от неясните за публиката медийни (а не журналистически) връзки като тези на “Нова телевизия” с радио “Експрес”, или на една от проектните телевизии с вестник “Труд”.

Вяра Ангелова




От въздуха
подхванато