Естетика
на пошлостта
Преди време (началото на 80-те) се беше появил антивоенен плакат, който показваше бял гълъб, намушен на щик на пушка. Несъмнено гледката въздействаше: милитаризмът - морално осъден. Тогава си зададох въпроса дали някой е забил щик в предварително умъртвен (специално или не) гълъб, за да покаже какво ужасно нещо е военщината. Сега не си задавам това питане, защото вчера с очите си видях действието, развило се по предварително широко рекламирания нов български филм “Дунав мост”. Та какво видях? Видях как героят гонеше добре подбран хубав петел; видях как го хвана и го размяташе като парцал; после видях как му отсече главата, при това не отведнъж, а с два удара; после видях как му източваше кръвта в някаква чаша и накрая видях как я изпи. Само за последното имам съмнения - не големи - дали е извършено в действителност. Няма да видя нищо повече от този филм!
Може би си заслужава да се каже нещо и за чисто кинематографичните качества на сериала, ала би било по-добре да го направи специалист. Във всеки случай той не може да ни учуди, ако - дори и за миг, минавайки покрай телевизора в неподходящо време - сме хвърляли поглед към някой от латиноамериканските сериали. Това, което наистина ме учуди, е безсилието на авторите: сценарист е Георги Мишев, а режисьор - Иван Андонов. Не е нужно да декларирам отношението си към тяхното творчество. Всички ние, които вече принадлежим към средното поколение, го познаваме достатъчно добре. Това ли е продължението на текстовете на Георги Мишев? Това ли е моралът на Иван Андонов, когото помним и от “Отклонение”, и от “Мъже в командировка”, и като актьор, и като режисьор, а сетне и като художник? Това ли е и такава ли е била винаги неговата естетика? Кой скопи изразните му средства, та да се нуждае от сечене на глави пред камерата, за да въздейства на зрителите?
Може би проблемът е в прехода. Може би е в пазара, който диктува и темите, и естетиката. Вероятно и българските кинаджии са като българските политици, като българските митничари, като българските историци, като българските духовници, като българските... Като народа български е и елитът му! Кой не ни предаде - сами себе си всеки ден предаваме - а сега и те; и то не в политическите им изяви, а там, където те са!
Човек е създаден по образ и подобие Божие и обожествяването е смисълът на неговото присъствие на този свят. То е смисълът на историята, смисълът на Боговъплъщението и жертвата на Спасителя на кръста. Трудно е понякога за нас - наследниците на Адама и на Каина - да различаваме доброто от злото. Трудно е да разпознаваме гласа, който ни говори - дали е Божий или на Клеветника. Това, което всички трябва да знаем и знаем, е, че Единият дава живот, а другият го отнема. Ние живеем в един грешен свят. Живо ядем и по живо ходим. Всяко наше действие съдържа греха на нашето незнание, на нашата арогантност, на нашата свобода... Всеки прави своя избор. Селянинът през ден коли от своите пилета, ала го прави, за да се храни - не за удоволствие (както е на коридата или както го правят садистите), а още по-малко от естетически съображения.
Снощи ни показаха как едно живо същество бе обезглавено именно по естетически съображения - за да стане едно “художествено произведение” достатъчно въздействащо. Това е естетика на пошлостта и на безсилието. Естетика на скопената способност за съждение. В този смисъл аз не давам онзи петел не само за филма, но и за целия му колектив. Сега, а не някога!
София, 10 ноември 1999 г.
Иван Билярски