Осанна!,
Разпни го!
и др.

В този филм хубави са само музиката и порното.
Мнение на 12-годишния ми син
Страсти и неволи. Така най-кратко може да се определи врявата, провокирана от сериала “Дунав мост”. Хард-посрещането кажи-речи веднага след първите две серии не даде на филма почти никакъв шанс да премине мирно и тихо на телевизионния екран. Нещо повече, чак го превърна в социален феномен - мало и голямо го гледаше, мало и голямо даваше оценки за него, мало и голямо спореше и се палеше (мотото, прочее, доказва всеобщото отношение). Мненията, както винаги, когато “бушуват” страсти, бяха крайни: от лозунга “Спрете “Дунав мост”!” до контрааргумента “Другарски съд”. Едни търсеха в сериала изгубените десет години български преход и поради това викаха “Осанна!”, други откриваха в него флирт с “долницата” и затова крещяха “Разпни го!” Но и едните, и другите, ако ги попитаха, трябваше ли все пак да се направи “Дунав мост”, сигурно биха отговорили утвърдително (независимо от многобройните вопли за парите на данъкоплатците). Най-малкото поради това, че май за първи път от 10 ноември 1989 г. градусът на народната емоция кипна не от политиката, а от културата.
Филмът
Най-вероятната причина за всеобщото оживление е претенцията на “Дунав мост” за всеизчерпващ реализъм. Случващото се на екрана е случващото се в живота, съдбите във филма са екстрат от “десетина-дванадесет” (изчислението е на Йоана Буковска) реални житейски съдби. Авторите оборват недоволниците с железния според тях довод: “Дунав мост” е огледало и ако не харесваме отражението, най-неподходящата реакция е да посягаме да чупим огледалото. Сериалът (както и книгата на Георги Мишев) е издържан в най-”добрите” български реалистични традиции, в които той вижда не просто своето алиби, но и своите най-големи качества. Един вид това е действителността и ако филмът не ви харесва, то е не защото той е слаб, а защото действителността е пошла.
Няма съмнение, че по този начин радикално се премества акцентът и от разговор за художествените достойнства на естетическия продукт дискусията се превръща в разговор за това доволни ли сме или не от досегашното си битие. Тоест, ако се възползвам от добре познатите категории, съдържанието затъмнява формата, въпросът “Какво?” се провижда като по-важен от въпроса “Как?”, а социалната ангажираност - по-съществена от артистичното изпълнение. Всъщност това е големият проблем на всеки реализъм - в един момент казването се абсолютизира, докато начинът на казване се натиква в ъгъла. Това е и неговата нищета - изкуството, techne-то при него е задача от второстепенен порядък, най-значимото е доколко отражението е съ-отговорно, съ-ответно на реалността. И тук точно се породи голямото разминаване: отрицателите крещяха, че такова нещо като “Дунав мост” няма, авторите претендираха, че има и че те го показват в неговата концентрация. Георги Мишев дори на няколко пъти, за да обори възраженията, изтъкваше случки от своето собствено частно битие: легенът, в който бил кръстен внукът му, също като във филма бил олющен и “покрит по ръбовете с насъбрала се кир”, а и самият “Пенчо Кубадински пиеше кръв от кратунка”.
Сценаристът дефинира стила на филма като “следкомунистически реализъм”. Зрител-адепт принася своя лепта в проясняването на жанра и сюжета в същата посока: “Литературата - поучава Ангел Христов от Плевен, - ако не си спомняте, е отражение на действителността!” Донякъде целият този патос напомня за изработеното от Труман Капоти понятие “факшън”, стоящо в основата на романа “Хладнокръвно”, но допълнено с претенцията за осветляване и изобразяване на същинския живот. В този смисъл “Дунав мост” е направен като “фоксшън” (от fox - светлина): сериалът желае да осветли “безкомпромисно” тъмните ъгълчета на нашата действителност, да синтезира целия излъчващ се негативизъм от сто и десетте хиляди квадратни километра българска територия в едно парченце земя от само сто и десет квадратни километра (твърдението е на Георги Мишев). Меракът е за събиране, за уплътняване, за консолидиране на случките на българския преход, та в цялото гъсто-прегъсто желе от връзки, допири, контакти, взаимоотношения, сетивности, усещания, преплитания, гърчове, мърдания да се провиди причината за неговия провал и за седемстотинте хиляди (по най-нови сметки дори един милион) българи, предпочели “тежката чужбина” пред “милата Родина”. И, мисля си, няма какво да се сърдят авторите, когато наричат отрочето им “порнография” - освен всичко друго, порнографията (поне в най-буквалисткото си значение) е описание на грозното, калното, мръсното, недостойното, гадното, лошото, нечистоплътното, отблъскващото, отвратителното, вонящото; и всичката тази мерзост в едно общество, проядено до дъно, до кости от корупция и престъпност, от жажда за пари и власт. Те се стремят към описание на развратното, сиреч на ситуация, когато всички и всичко са в състояние на рат, на война: bellum omnium contra omnes. Жанр “порновизия”: цялостен кино-обход на кошмара и смрадта на живота по български.
И тук точно е голямото пропадане на филма. Той иска в рамките на едни пределно ограничени седем часа да вмъкне безбройните си кахъри, недоволства, разочарования от десетте години български “изход” към демокрация. “Дунав мост” страда от липсата на спестовност, на икономичност на казването, той е прекалено бъбрив, прекалено логореен, за да не бъде схематичен и плакатен. Набутването на много неща в едно, препълването със съдържание няма как да не доведе до статичност на кинематографския образ, до застиналост, афишност и етикетност на действието. Няма как да предпази авторите от плъзването по трафаретни развръзки на сюжетната линия, към наивна, понякога дори инфантилна употреба на митовете на публичното пространство. Героят на Чочо Попйорданов например, преди да бъде взривен, на няколко пъти повтаря на жена си “Ще се върна, ще се върна, ще се върна...”, та и децата чак да разберат, че той въобще няма да се върне, а ще остави някъде кости в борбата си за честен капитализъм. Как по друг начин да си обясним присъствието на героя на Георги Русев, освен с мита за добрите стари патриархални традиции, направили българина такъв, какъвто е - следователно откаже ли се от тях, той всъщност се отказва от себе си. А продажният журналист, тъпата секретарка, шестакът-застраховател или ченгето не в час? Филмът бъка от евтини митове, плакатни ситуации, емблемни герои и тъкмо те са, които го поставят под въпрос и възбуждат критичните духове. И макар част от актьорите да правят всичко възможно, за да елиминират това звучене, то остава като дисонансно кресчендо по цялото протежение на сериала.
Прочее, защо на много български актьори толкова добре им се удава да играят роми?
Откликът
Бурната реакция обаче по никой начин не би могла да се обясни само с недостатъците на “Дунав мост”. Това, че филмът е пълен с кусури, едва ли е истинският повод за появилите се направо с космическа скорост отзиви от рода на “пълна боза”, “филмоид”, “недоразумение”, “пошлотия”, “помиярщина”, нито за сърцераздирателните оплаквания по повод “пропилените пари” на данъкоплатеца (един от отрицателите дори провидя в него реализиран на дело принципа на “шуро-баджанащината” и “братовчедщината”). Абсолютно прави са и Георги Мишев, и Иван Андонов, че не може да бъдеш толкова краен, докато не си видял продукта приключен. Пишещото братство обаче прие като въпрос на чест оплюването на сериала и като лична обида излъчването му в “най-гледаното време”. И, няма съмнение, ако той се превърна в скандал, за това най-голяма заслуга имат журналистите.
Тази прибързана вестникарска оценка, естествено, има своето обяснение. Но то не е във възмущението от “безразборното онождане”, от това, че “всеки се чифтосва с всеки”, а в страха от конкуренцията. Сценаристът, като всеки добър писател, е интуитивно точен: “Упреква ме един от критиците за диалога, че бил принизен, елементарен. Ами неговият вестник на какъв език работи? Точно вестникът, който разврати българския език за 10 години.” Българската преса откри в “Дунав мост” съперник, който на нейна земя си позволява безгрижно да си разиграва коня. В него тя намери оня друг изказ за българските случки, който е в състояние не само да ги каже, но и да ги каже по-добре. И това й създаде безпокойство, създаде й тревога, защото усети възможността, предзнаменованието на своето изместване. Както, между другото, тя измести литературата кажи-речи веднага след 1989 г. Дотогава различните произведения на българските писатели и поети бяха единствената територия, където открито можеше да се забележи някаква опозиция срещу режима, някакъв плах повей на дисидентство и несъгласие. След преврата журналистиката отвя като ураган езоповия език на художественото слово, днес то отвръща с нейните камъни по нейната глава. Директността, прямостта, безсрамността дори на разказа са взети не от другаде, а от вестникарските страници; и ако приемем, че “Дунав мост” е някаква хроника, то той е именно вестникарска хроника. Че даже и Луко звучи като Крушата! Воят на журналистите е вой отбранителен, вой защитен, вой биещ се за себе си и за собственото си право на съществуване. В мизерията, описана от сериала, те откриха посегателство срещу запазеното тяхно право за единствени глашатаи на “лошата новина”.
Оттук и другото категорично възражение срещу филма. Той не оставя никаква надежда, никаква светлина в тунела за огладнелия за позитивни послания зрител. Не случайно един от визиоторията с апломб изрича: “Дунав мост” ме тласна към зелена карта”. Защото, ако и на нашия преход да не му се вижда краят, другата постоянна негова спътница, освен периодичните пропадания, е надеждата: надеждата, че все някога нещата ще тръгнат към по-добро, че все някога ще изберем политиците, които ще ни поведат по верния път, че все някога теглото ще свърши и ще настанат свежи дни. Мрачният поглед на авторите обаче влиза в крещящо противоречие с цялото това убеждение: “надежда всяка тука вие оставете”, опровергават те и ни показват едно към едно цялата безалтернативност на българското бъдеще. Който иска да бъде честен, ще умре; който иска да живее достойно, ще бъде принуден да отдаде плътта си; който иска да стане богат, ще трябва да изтъргува съвестта си... Надеждата възропта срещу тая наситена безрадостност, разбунтува се срещу прокобата, излъчвана от екрана. Както недоволства един от възразителите: “От него (”Дунав мост” - б.м.) излиза, че в България всички са престъпници, убийци, мошеници, развратници и единствените свестни хора са бебетата.” Българинът прие посланието “Свестните избягаха, останаха боклуците” твърде навътре и побесня: все пак не е много приятно да ти отнемат едничкото утешение, нито е много ласкаво да те обявят за неудачник или далавераджия. Разбира се, вярно е, че за да живееш тук, ти трябва не малка доза лудост, но пък защо е необходимо да ти го повтарят непрекъснато!? И ако вестниците реагираха, защото бяха застрашени, то зрителите реагираха, защото бяха обидени.
Дискусията
Българската телевизия този път, слава Богу, се задейства навреме и светкавично яхна “дунавските” страсти, организирайки дискусия след края на сериала. За съжаление обаче, тя не успя да се случи. Колкото и да се опитваше водещата Невена Андонова да събира в едно думите на присъстващите, разговорът постоянно се разпиляваше, мненията непрестанно се разбягваха в различни посоки, без да се срещнат нито за миг. Пионерският ентусиазъм на Люба Кулезич от това, че “има гласуване, има демократичен вот” стоеше твърде неадекватно на фона на настръхналия Георги Мишев, ироничния Иван Андонов и доброжелателния Георги Данаилов. Социологът-преброител Антоний Гълъбов така и не успя до края да разбере за какво е разговорът. Прилежно събраните мнения допълнително размиваха ставащото на екрана и само броячите успяваха да концентрират донякъде разсейващото се внимание. Така, вместо да се случи смислен разговор, станахме свидетели на разхвърчани мнения, на нечуващи се изказвания, на елементарни оценки (филмът е всичко друго, но не и чалга, както го квалифицира кинокритикът Александър Донев). А най-опростенчески, направо вулгарно прозвуча обяснението на Димитър Стайков за “човеконенавистничеството” на Георги Мишев, пренебрегвайки всички норми на добрия тон. Въобще всеки си дърдореше от своята камбанария: отец Николай за обидата към Църквата, Слави Трифонов за твърде общото послание, Йоана Буковска за хиперболата и т.н., и т.н.
От всичко това пролича всъщност неумението на екипа на “24 квадрата” да организира пряко предаване, при което липсва железен сценарий и предварително написани думички. “Някаквият опит за анализ” просто пропадна, оставайки си на нивото на опита, без да се превърне в събитие. От което неминуемо следва, че сериозният анализ на феномена “Дунав мост” предстои.


Митко Новков

Уточнение: Цитираните мнения на зрители, критици и журналисти за филма “Дунав мост” са взети от вестниците “24 часа”, “Сега”, “Труд” и “Капитал”.