Тук и сега,
като за последно
Със случая “Дунав мост” медиите доказват състоятелността си като четвърта власт. Телевизията излъчи този нескопосан сериал, един мастит всекидневник, видял недовидял, го коментира още на следващия ден, последваха го други - и ето как няколко милиона го изгледаха и той прерасна в тема, равностойна (според различните предпочитания) на проблемите с парното, изборите в Македония или идването на Клинтън.
Аз лично се интересувам от него, защото се интересувам от българското кино. Ако филм беше на същото ниво, обаче правен и излъчван на голям екран, никога нямаше да се радва на такова всенародно внимание. Не съм възмутена чак толкова, а възторжена пък съвсем, но с почуда наблюдавам този всеобхватен интерес. Определено не съм съгласна с нападки от типа “колко много струва от джоба на данъкоплатците”, защото сериалът е евтин. Не мога да зачеркна и уважението си към авторите заради по-стари филми на Георги Мишев и Иван Андонов, както и симпатиите към част от актьорския състав. И се умилявам, че все пак се правят български сериали, че националната телевизия подкрепя филмопроизводството, че зрителите са закопнели за нещо родно.
Но защо непрекъснато се подменят проблемите на филма с тези около него? Върнахме се във времето, когато изкуство означаваше “вярно отражение на действителността”; все се коментира дали такива герои, събития, поведение ги има в живота, дали е истинско, достоверно (очаквам някой най-сетне да произнесе думата правилно) и пр. клишета на соцреализма. Неща, които никой не се сеща да очаква нито от Спилбърг и Лукас, нито пък от латиноамериканските сериали и Освалдо Риос. Сигурно и от порнофилм или фантастика българско производство ще искаме достоверност - панелки, витошки ландшафт и облекло от “Витошка”.
Някак съвсем мухлясало ми изглеждат дебатите около “Дунав мост”. Но пък и филмът сам си е виновен. Той не знае какво иска да бъде: сапунена опера (за следобедна отмора), документ на времето (за след новините) или хардсекс и насилие (за късните часове) - и в трите жанра нашата традиция и критерии са недоносени. На реализма ли да заложи или на условността (художник като Иван Андонов ли не може да създава свои светове?). На местното или на универсалното - спомнете си още първите епизоди, където пият уиски, но пеят българска народна песен. За диалога да не почваме - със сигурност авторите не владеят сленга на хората от тази възрастова група и тази социална среда. Не са създали обаче и свой собствен език (Георги Мишев го е правил някога!), а пробутват нещо средно между банални истини, английски думички и цинична буквалност, произнсени с ясна артикулация, за да не се прецакат от звукозаписа. Съпричастните към процеса на създаването са подходили към филма като недоучени дебютанти: ако може всички жанрове и стилове, всички истини, думички и прозрения, всички амбиции, ентусиазъм и професионални умения - само в един сериал, като пръв и последен. Тогава защо да се учудваме, че зрителят отвръща със същото: всичките си очаквания, копнежи и претенции - тук и сега, в този сериал. Да се готви следващият.
Петя Александрова