Против харесването
Този път няма да пиша за книга. Този път ще се опитам да поставя въпрос, който предполага присъствието на много книги, самата потребност да четем книги, и несъвпадането на “обикновеното” четене с критическия дискурс.
Две твърде различни неща, които се случиха почти едновременно, ме принудиха да си дам сметка за разликата между харесването и писането. Последната рецензия, която направих, беше за книгата “Естествен роман” на Георги Господинов. След нейното излизане няколко души - и все добри литератори - ми зададоха прекия въпрос: “Все пак харесваш ли книгата?” В първия момент не успях да промисля онова чувство на смътно объркване и желание за обида, което изпитах тогава. Трябваше да попадна на един публичен търг, наречен Обсъждане на филма “Дунав мост” по Българската национална телевизия, за да осмисля рационалния прицел на моите възражения. Няма защо да описвам гротескната ситуация, в която авторите хвалеха своята стока, а клиентите се опитваха да подбият цената. По-важна е професионалната неадекватност на тези, които бяха подготвили самото предаване. Организацията изцяло повтаря принципа, известен в тоталитарната критика като “добра-и/или-лоша рецензия”. Харесвам - не харесвам, обича ме - не ме обича, както в детската игра с късане на листенца. Абсурдизмът кулминира в двата телефона, по които (задължително) пристрастените зрители трябваше да изразят своето мнение в термини на черно-бялото отношение. Не без носталгия усетихме атмосферата на старите пленуми и партийни събрания. Едно-единствено нещо всяваше дух на загадъчност - пълзящата изравненостт на мненията, които течаха по двете открити линии. Изглежда, че тя даваше сила на авторите да отстояват вярата в себе си като партизани на разпит. Загадката ми се изясни няколко дена по-късно във вид на задача за трети клас. Представете си две чешми, от които тече еднаква струя вода. Какво количество ще изтече за един час? Отговорът е: равно. Изведнъж се оказа, че глуповато-баналната политика харесване-нехаресване може да има характер на медийна манипулация. Ако дълго време късам листенцата на една маргаритка, сигурно ще повярвам, че си имам приятел.
Ако сега се върнем към книгите, ще видим, че мнението за тях лесно би могло да попадне в публичния търг/кръг на черно-белите отношения. Харесването подменя потребността да мислиш (за) книгите с желанието да имаш приятел (”Книгата е най-добър приятел на човека”). Афективното отношение помага да видим себе си в чуждото слово, създава нагласа за любовна идентификация с него. Подобна нагласа разведрява четящите домакини; тя стои в основата на пазара. В критиката обаче между нея и публичната манипулация има само една малка крачка. Харесването е подозрително; то е начало на потребността да рационализираме себе си в говора за някаква книга. Разбира се, тук е коренът на желанието да се чете изобщо. Само че критиката, която не отива по-далече от тази идеология на нарцистичната практика, е достойна за “часовите” вестници. Струва ми се, че критическият професионализъм започва с умението да се чете отвъд харесването; не като го изключи (което е невъзможно), а като го разложи в обект(ност) на интерпретация. Тогава вместо себе си (конгломерат от незадоволени желания и амбиции) в огледалото на чуждото слово ще видим неговата стойност на литературно явление; вместо паяжината на личните интереси - мрежа от културни отношения, дискурсивни стратегии и социални зависимости. Харесването може да бъде мотив, но не цел и средство на сериозната критика. Иначе рискуваме да ни наемат за водещи в поредния търг на Националната телевизия.


Милена Кирова












Думи
с/у думи