Боряна в Хасково
или Не кради!


Какво се получава, когато се прави психологически театър със скромни актьори? Въпросът може да се дефинира като реторичен. И най-амбициозният режисьорски проект в този вид сценична стилистистика увисва като празна мрежа във въздуха, която едва задържа в дълго и старателно плетената тъкън на интерпретацията интереса на гледащия. Христоматийна истина е, че за да улови и задържи вниманието на зрителя, този тип театър разчита на умението на актьора да съчленява образ и изплита фината плетеница от взаимоотношения. Йовковата “Боряна”, поставена от Боил Банов в Хасковския театър, напомни тъкмо тази христоматийна истина. Понякога и това е нужно. Напомни, че да се прави психологически театър с актьори, които не са обучени за това, е почти сизифово усилие. И заради това си заслужава да се открои амбициозната режисьорска работа в този спектакъл. Разбира се, казаното по-горе не бива да се чете буквално. Защото Боил Банов е успял все пак чрез внимателното разработване на взаимоотношенията между персонажите да постигне с актьорите поне ясната линия на всеки характер и чистотата на поведението. Иначе казано, да осигури максимална прозрачност на структурата на сценичното действие. И ако актьорите можеха не просто старателно да възпроизвеждат контурите на образите, градени в процеса на работа с режисьора, а да ги разгърнат като по-сложно движение на емоции, нюанси в реакциите, смяна на отношенията и прочее, спектакълът би бил и по-въздействащ. Ако костюмите (на Томиана Томова-Начева) бяха резултат поне от сън за въображение, и не бяха така мизерни и илюстративно скърпени, спектакълът би бил повече от добре съградена концептуална конструкция. И тогава неговият искрен етичен патос би прозвучал повече логично, отколкото дидактично.
В спектакъла на Боил Банов не се появява Боряниният баща Вълчан Нанов, Алфатарския цар и синовете му, както и политиканската “компания” на Андрея - Васил Ваклин и Едрю. Всичко в къщата на Златил се случва между злостното търкане на пода и ровенето в чакъла за парите - долу. Златил умира и неговият грях пада върху Рали, който го ограбва. Историята се повтаря. Огромният дървен сандък с чакъл, изсипващ се на финала над Златил, остава да виси - горе. Като ясен знак, че злото тегне над този дом, че може би простото следване на известната божа заповед “Не кради!” би спасила от мизерията и пълзенето по пода хората в този дом. Подобна интерпретация на Йовковата “Боряна” не предлага радикална промяна в отношението към тази пиеса. По-важното, че тя актуализира моралния казус на “Боряна”. Че за режисьора изчезването на основни морални корективи е с далеч по-разрушителни последици, отколкото изчезването на красотата.
И какво се получава, ако подобна цел е все пак видима, въпреки потискащото резоньорство и визия? Обнадеждаващ режисьорски жест в презряната напоследък в нашия театър стилистика на психологическия театър.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата