Не се занимавам
с архитектурни фантазии

- Вашата архитектура е толкова различна от тази на Жан Нувел, че се налага въпросът: има ли изобщо някакъв общ знаменател между вас?
- Очевидно ние сме съвсем различни, но между нас има много пресечни точки. И двамата опитваме, без да сме сигурни накъде вървим. Това му е хубавото на творчеството - процесът е несигурен, не знаеш къде отиваш. Ако предварително знаеш, няма да го правиш. А след като си го направил, трябва да му измислиш и обяснение.
- За разлика от някои архитекти, които принадлежат към определено движение, кръг или доктрина, вашият архитектурен език трудно може да се свърже с каквото и да е направено от човека. Сградите ви сякаш живеят свой живот, като одушевени същества. Това опит ли е да се наподоби, симулира органичният свят чрез архитектурата?
- Мисля, че в известен смисъл езикът, който използвам, винаги е съществувал в изкуството и архитектурата: в творчеството на италианските футуристи, в скулптурите на Фидий, в живописта, пещерите и мегалитите. Работата е в това, че архитектурата винаги е била ограничавана от икономиката и начина на строителство. Единствената разлика е, че сега всичко се движи: коли, самолети... Присъствието на движението е едно от нещата, които насочват моите намерения.
- Сигурно има и други: творбите ви притежават фактура, сравнима само с полифоничния роман, понякога на ръба на хаоса...
- Да, но около нас навсякъде има хаос, визуален хаос (да оставим политическия). Според мен това идва от демокрацията. Тя способства за хаоса, защото е плуралистична - предлага много възможности, пътища и конфликти. Това ме въодушевява, защото обичам демократичната идея. Повечето от нас са готови да дадат живота си за нея, но не се замислят достатъчно как тя се въплътява в околното застрояване. Нашата застроена среда е продукт на демокрацията. А пък толкова хора я отхвърлят и се обръщат към моделите от 19 век. Не разбирам това - според мен то води и до политиката на 19 век. Трябва да се научим да живеем в настоящето, да разбираме хаоса и демокрацията.
- Бихте ли посочил пример?
- Музеят в Билбао: вписване на сграда в хаоса, създаване на връзка с моста, реката, промишлеността, 19 векЕ... Беше ми много интересно да работя в това обкръжение. Сградите също като хората водят диалог - не само с пространствения контекст, но понякога отвъд времето и пространството.
- Какъв диалог водят Вашите сгради помежду си?
- Например Концертната зала в Лос Анджелес (проектирането й започна преди музея в Билбао): първоначално проектът предвиждаше каменни облицовки. Имаше бюрократични и организационни затруднения, затова проектирането прекъсна и междувременно бе построен проектът за Билбао. Когато видяха металната сграда, хората от Лос Анжелис поискаха да заменя камъка с метал. Отначало отказвах, защото залата беше проектирана с камък, но тъй като вече бяха минали 5-6 години, ми стана интересно да променя решението - това беше вече се превърнало в нов проект за мен.
Музеят на Джими Хендрикс в Сиатъл също влезе в диалог с предишни мои работи. Той беше по идея на Пол Алън, бившия партньор на Бил Гейтс, голям почитател на рокендрола и на Джими Хендрикс (самият г-н Алън свири на китара). Г-н Алън искаше да построи музей на рокендрола, за да може младежта на Сиатъл да разбере творческия процес в музиката. Много му хареса странната форма на проекта ми за Берлин и ми възложи да направя сграда, която да изразява отношение към тези идеи. Отново посънувах кошмари и ето резултатът. Формите произтичат от идеята за движение, от чувството за движение, защото аз съм модернист и за мен украсата е грях.
- И как въвличате чувствата в проекта на една сграда?
- Смятам, че сградата трябва да притежава някаква страст към експресията, да изрази нещо. Тъй че може да съм и експресионист. Някои швейцарски архитекти са анти-експресионисти, минималисти са. Много обичам минимализма, но мисля, че новият минимализъм е много умозрителен. Обичам да имам работа с реалната сграда, тя има кожа, плът, кости...
- Значи в това има някакъв непреднамерен зоо- или антропоморфичен метафоризъм, подобен на антропософията на Рудолф Щайнер?
- Ами да, може би... Вярвам в бъдещето на ръкотворното занаятчийско умение. В Америка е ужасно, там то не съществува, за тук не знам. Искам на сградите ми да им личи, че са направени от някого. Това им придава чувство, човешко чувство. Ако влезете в тях, ще усетите отношение, човешко отношение, там има един хуманистичен стремеж. Мисля, че повечето хора го усещат. Даже ако дойдете в моята къща, която изглежда като антитеза на всяка човешка направа, ще видите, че е много удобна, много непринудена. Не вярвам в култа към съвършенството. Възмутително е, че то се е превърнало във фетиш... Струва много, а няма нищо общо с живота ни днес. Много хора се стремят да го постигнат и като видя нещо такова, мога да го оценя, но повече ме интересува непосредствеността - когато гледате една картина, виждате как е направена. Харесвам това качество, ръкотворността.
- Искате да кажете, че вашите сгради превеждат свободата на движението във форми, както картините на Маринети?
- Винаги ме е привличало чувството за движение и неговото изразяване. Наблюдавал съм как плуват рибите и в ранните си опити съм пресъздавал това в архитектурни форми - лесно се правят. Изследвах тези образи, те доведоха до език, до речник. Правех ги, за да се науча как се правят, не че се интересувах особено от лампи*.
Използвам компютърна технология и това е много вълнуващо, защото мога да направя една изразителна рисунка и да я превърна в сграда, която съхранява първоначалното чувство, благодарение на компютъра, който точно възпроизвежда желаното. Оттам идва зооморфното. Формите изглеждат органични, защото първо е ръката, която прави рисунката, после тази рисунка се превръща в сграда... Всичко е много естествено. Но не правя разни дракони и други подобни.
Сега в Берлин правя една странна форма, смятам я за най-добрата. Много е вълнуващо - много добре се чувстваш вътре, всеки го усеща.
- Твърдението, че творбите ви произлизат от вашите кошмари, е навярно част от вашата риторическа стратегия, но, ако не е така, сънувате ли нещо друго, освен кошмари?
- Да, това е една риторическа шега, но преди да заспя, наистина си мисля много за сгради и ми идват добри идеи. Когато си отпуснат и те вълнува някакъв проблем, изведнъж идва просветлението. Но не в съня, далеч съм от философията на Юнг за архетипите в сънищата и т.н.
- Смятате ли се за философ в архитектурата? Принадлежите ли и на концептуалната и визионерска архитектурна култура?
- Не, аз съм строител. Обичам само да строя. Не се занимавам с архитектурни фантазии като Сант'Елиа или Чернихов. Някои от тези хора са много вдъхновяващи, например Пиранези. Но не принадлежа към кръга на вербалната философска архитектура. Аз не съм умозрителен рисуващ архитект, аз съм архитект строител. Ще ви кажа защо: обичам отношенията с клиентите, хората, с които участваме в една игра, наслаждавам се на процеса дори повече, отколкото на завършената сграда... Точно сега работя в Масачузетския технологически институт с група учени - страшно се забавлявам, направо съм на седмото небе. Седем нобелови лауреата са ми клиенти - Ноам Чомски и други от тоя род. Чудно си прекарваме - дискусии, спорове, те смятат, че правя нещо, което не им харесва, аз пък им обяснявам, че... - нали разбирате. Това смесване е толкова стимулиращо интелектуално, че не издържам: прибирам се вкъщи, чета книги, после пак разговарям с тях.
- Те, като клиенти, оказват ли влияние върху вашата работа или вие ги учите да разбират и да харесват тази архитектура?
- Мисля, че оказват. Крайният продукт е колкото техен, толкова и мой. Езикът е моят, но те стават част от цялата работа. За мен е важно те да се чувстват съпричастни, защото това е един образователен процес, а аз съм учителят. Ако те нямаха нужда да се учат на архитектура, то тогава и от мен нямаха да имат нужда. Аз трябва да ги доведа до решение, което задоволява техните нужди, но в същото време то трябва да бъде и нещо повече - затова ме канят. Това е процесът, който ми доставя най-голямо удоволствие.

Въпроси на Георги Станишев

* Бел. ред. Франк Гери е проектирал осветителни тела, а и сгради във формата на риба, змия.
Разговор
с архитект
Франк Гери