Има ли живот,
има преразглеждане

- За вас има ли разлика между модерност и модернизъм, или използвате двата термина като синоними?
- E, модернизмът е желанието да бъдеш модерен. Модерността е нещо естествено, това е да си съвременен. Но да си съвременен не означава да си модерен. Ние всички сме съвременни, защото живеем в днешно време.
- В Модерното движение - не само в архитектурата, но и във философията и другите изкуства - се съдържаше един всеобщо приет скрит хоризонт: Модернизмът се основаваше на етически постановки, на идеята за по-добро бъдеще за всички. Нещо се случи през 70-те, 80-те, 90-те години: възникна празнота във философията, която трябваше да бъде запълнена. Какво запълни вакуума в архитектурата, създаден след краха на етическите хоризонти на Модернизма?
- Тази празнота, тази пустота беше звезден миг за архитектурата. Колкото до философията, мисля, че всички въпроси, разглеждани през тези години и свързани с модерността, с деконструирането, са всъщност заемане на съвсем конструктивни позиции. И няма никакъв вакуум. Оказва се, че в архитектурата е направена крачка напред - беше се получил наистина вакум, имаше дори епоха на културен декаданс. Архитектурната модерност беше критикувана справедливо, защото всички модерни идеи за правенето на града - идеите на Корбюзие, идеите на Атинската харта - бяха решени набързо. С течение на времето е по-лесно да се съди..., но самият факт, да искаш да се тръгне от нулата, да се развиват автономно всички обекти - смятайки, че това ще донесе щастие... В десетилетията, за които говорите, си дадохме сметка, че в така построените градове все пак плътността липсва, че връзката с историята не е отрицателна взаимовръзка. Че може би именно в архитектурата е главният проблем на Модерното движение - тук проблемите са по-непосредствени и по-очевидни отколкото в пластичното изкуство или литературата, където в крайна сметка скъсването с корените не е толкова голямо. Но в градоустройството неуспехът е потресаващ. Модерността беше критикувана именно в тази насока. Може би сме били принудени да преразгледаме понятието модерност... то също еволюира. То е свързано винаги с границите на изобретенията - има ли живот, има преразглеждане на известен брой постулати - и мисля, че един от постулатите, който бе поставен за преразглеждане през седемдесетте и осемдесетте години, е отношението между модерност и история. И мисля, че и днес - разбира се, по различен начин - архитектурата включва в себе си еволюиралото понятие модерност. Не се отнася за отричане- то взема предвид придобивките на историческата модерност, но се опитва да ги свърже с предишно или паралелно познание. И мисля, че когато днес се казва, че модерността е най-добрата възможна употреба на нашата памет, това означава именно да се свържат най-древните и най-новите познания и да се опитаме да градим града освен с нашата, и с материята, която ни предшества. Когато говоря, че навлизаме в ерата на трансформация, която е нова ера, казвам, че и архитектурното търсене е много различно, това значи, че модерността ще се прави и с материя, която ни предшества, материята ще се преработва не непременно от нулата.
- Но това не е ли постмодернистка идея - да се използват всички натрупвания от миналото?
- Да, разбира се, това са въпроси, които бяха поставяни от философската постмодерност, без да бъдат давани отговори - това беше много повече питане, размишление. Задаваха се въпросите “а после?” или “къде сме?”, “какво ще се случи?” и тези въпроси носеха отговори, които не бяха непременно отговорите, давани в света на архитектурата. Това беше чисто и просто начин да се посетят отново предшестващите културните модели, за да се отслабят и умаловажат.
- Да се отслабят? Умаловажат? За да може днешната архитектура да блесне?
- Не. Просто проблемът на една нова архитектура е да се съобразява с това, което предхожда и да схваща всичко във функция от това, което предхожда. Аз имам много ясна идея за графичната ситуация на моите проекти, защото целта ми е да придам стойност на съседните архитектури, които ще се съхранят, ще съществуват заедно известно време. И си мисля, че когато се прави хубава съвременна архитектура, покрай нея се гледа и онова, което е било наоколо. Целта на архитектурата, която идва, е да придаде стойност на ансамбъла.
- Смятате ли, че е настъпил краят на големите идеологии на XX век и днес те са заместени от стратегии, начини и методи за изграждане на архитектурната форма?
- Мисля, че краят на идеологиите и на догматизма е прекрасно нещо - и най-вече в архитектурата... и в архитектурата също... Т.е. Вместо да се прилагат автоматично определен брой рецепти - и теоретични или идеологически позиции - да се опитаме да анализираме едно по едно, кое е най-добре да се направи за дадена ситуация. Мисля, че само по този начин животът днес може да еволюира положително... въпреки че с много ситни крачки. След като вече не знаем как да нарисуваме един град, след като вече знаем, че по-голямата част от градовете са създадени без нас - без архитектите, без който и да било друг (впрочем само политиката променя града и го прави такъв, какъвто го наследяваме) оказваме се пред натрупана материя. Оказваме се пред факт, който е на практика исторически и географски - и оттук нататък именно най-прагматичната и най-точната позиция, свързана с понятия като специфичност и анализ, позволява да се намерят решенията.
- В едно интервю с Кенет Фрамптън за текущите идеологии в архитектурата, той нарича позицията, която описахте, “архитектурен опортюнизъм”...
- Опортюнизъм на френски е дума с положително и отрицателно значение. Да се възползваме от всеки добър случай, за да се възползваме всеки път от това, което ни се предоставя, за да го видоизменим в нещо добро...
- Във вашите творби се забелязва една игра с границите на сградата - стремеж те да се стопят, прелеят - например безкрайният небостъргач или фондацията “Картие”. Този стремеж има ли концептуална основа или е просто игра с технологичните възможности?
- Този въпрос е за светлината и материята, да се постави под въпрос материалността... Мисля, че аз пръв използвах думата дематериализиране, пръв направих проекти, които поставяха под съмнение самото понятие “материя'. Беше в края на 70-те години. И мисля, че да поставиш материята под въпрос е един от големите въпроси на нашия век
- Може би това е архитектурно отражение на случващото се в съвременната наука?
- Това е символичен, чувствен начин да си задаваме въпроса относно материалността на всяко нещо - знайно е, че пустотата е повече от пълнотата. Знаем, че електроните трептят, че всичко е подвижно. Затова казвам, че сега вече не се застроява пространство, а се строи континуитет в пространството. Това е понятие, също свързано с напредъка на науката, където е осъзнато, че всичко е материя. Наоколо не е пустота, наоколо е кислород, има молекули - така сме в някакъв вид континуум. И тези научни понятия ги доведе квантовата теория - преди век очевидно не са били познати - теорията на относителността също постави под въпрос някои неща по отношение на светлината... всички тези неща се предават в крайна сметка чрез поезията, не чрез нещо друго. И нашите въпроси вече не са същите. И това, което ни се иска да покажем - или да предадем, да преведем - не е вече същото. Една архитектура, която се вписва в глобалното пространство - като просто сме го видоизменили, а не сме създали нещо, което е независимо от цялото - една такава архитектура предава много повече този континуитет всъщност.
- Когато представяхте прокти и реализации в София, бяхте доста критичен към заимстването на идеи от философията и прилагането (превеждането) им буквално и редукционистки в архитектурата. По какъв начин съвременната архитектура е повлияна от съвременните философски идеи? Идват ли творчески импулси от философията към архитектурата?
- Мисля, че архитектурата на всяка културна материя, включително и на философската материя, показва (което ми се струва малко жалко), че големите течения на мисълта като постмодернизма или деконструкцията са предадени посредством карикатури. Те нямат нищо общо с философските начини на мислене или на поставяне на въпроси, те се превръщат в някакъв вид пластични рецепти, които вече не поставят под въпрос същите неща. Когато Дерида говори за деконструкция, всъщност той се опитва да свърже отново или да постави на местата им различни дисциплини и познания - той поставя под въпрос тяхното място, за да ги свърже по различен начин. Мисля, че от философията има ред неща за вземане, за преобръщане. Аз често казвам, че съм се възползвал по мой начин от някои форми на философско мислене, прилагайки ги към архитектурата, докато философите не се сещаха да го направят... Намеквам за Фуко, неговите четири пункта на анализ на мисленето - специфичността, външността, преобръщането... - ако човек прекара въпросите на този век през понятия, не остава назасегнат. Т.е. нещо се случва. Но нещо се случва по-често с начина на мислене, с начина да се подходи към проблемите. По същия начин това, че сме се запознали с някои научни и философски данни и изследвания, води нашето въображение другаде. Затова един архитект не може да бъде независим от начините на мислене на своята епоха. Затова винаги имам нужда да се съветвам около себе си с хора, които казват чети това, които ми носят книга, разгърната на определена страница - и после водим разговор. Голямата част от архитектурните проекти се раждат от такова подхранване, от заряд от идеи.
- В съвременния свят архитектурната фотография като че ли измества гледането на архитектурата. Тя предава - по всички световни архитектурни списания - един и същ двуизмерен образ на архитектурния обект.
- Аз съм много заинтересуван от фотографията в нейната връзка с архитектурата (фактът, че я интегрирам в обектите си, както направих в Лил, както правя сега в Прага, го доказва). Крайно време беше тя да намери мястото си в архитектурата. Архитектурата е много, много назад - тя трудно възприема новите културни поведения, трудно възприема и новите технологии, тя въобще трудно възприема, защото се реферира много повече към предшестващото... Любопитно е, че фотографията като че ли също не е намерила своята връзка с архитектурата. Има още много да се върши в тази посока. От друга страна архитектурата просто никога не може да попадне в клопката на двуизмерното. И даже в клопката на киното. От една страна това, което за мен характеризира силната, истинска архитектура в съвременния свят, е, че трябва да я гледаш много пъти - и в списания, и на снимки и т.н. - защото човек изпитва шок: това е характеристиката на една директна архитектура, която е по-млада от сто години и която е напълно завършена. От друга страна фотографията е начин да скриеш архитектурата, състоянието на архитектурните стойности. Когато човек отиде на място, което е виждал само на фотография и си каже, Господи, само това ли е? - това е обратният случай.
- Какво стана с Безкрайният небостъргач?
- Това е проект, правен в една епоха на еуфория, в края на осемдесетте години. И докато да се изпълни, минахме в период на криза. Междувременно теренът смени собствениците си... Позната история.
Въпроси на Георги Станишев,
Лило Попов, Христо Буцев



Разговор
с архитект
Жан Нувел