Събитие за архитектите у нас бе посещението на Жан Нувел и Франк Гери. Човек се среща с нова гледна точка към архитектурата, а и към изкуството да се живее по някакъв по-особен начин. Големите творци винаги носят особена индивидуалност, която се претворява и в работата им. Доколкото съм запознат с живота на Гери, той целият е низ парадокси и особено отношение към нещата. В Съединените щати, където да си евреин вече е залог за успех, Гери се отказва от народността си. На биенале във Венеция той започва да реже с трион проектите си - протестира срещу цялата съвременна архитектура. За да демонстрира връзката между отделните изкуства, изиграва пиеса, като се преобразява на къщи от различни епохи и говори от тяхно име. Той е голям чудак - и архитектурата, която демонстрира, е връх на силно изявена индивидуалност. Такива хора са особено необходими за развитието на културата. В техните, на пръв поглед парадоксални, идеи се намират рационални зърна, които в бъдеще дават плодове. Гери сам се нарича убиец на класическата архитектура - застинала в еволюционно развитие, без нови идеи, без скокове. Свикнали сме да мислим, че архитектурата е дом за другите изкуства. А в неговата архитектура няма дом, тя е изградена на принципите на драмата - всички изкуства имат равностоен живот, единствен главен герой си остава архитектът Гери. Тази диалогична архитектура трябва да се преживее у нас.
Гери се опълчва срещу всички догми и норми в архитектурата, но развивайки свободата си, сякаш попада в собствения си капан - става норма за себе си. Човек се пита доколко това има смисъл. А смисъл има, това е много полезен опит. Запомнил съм от професор Белковски интересна теза: и обществата, и хората като личности са загивали най-често от прекомерно използване на най-добрите си качества и намерения. Така е и с тези архитекти. Идеята за прекомерна свобода в архитектурата довежда все пак до норми, които затварят нов кръг...
Колкото и съвременни средства да употребяват Нувел и Гери в творчеството си, не това е същественото. Не бива да се принизява ролята им на мислители, които търсят и нова връзка с другите изкуства. Тяхното бунтарство е, че съумяват да се освободят от хегемонията на индустрията и технологията.
Мийс Ван Дер Рое издига тезата “Строй и не говори”, а при Гери и при Жан Нувел е обратното - те показват, че трябва да се говори, да има диалог.
Архитектът може да се изразява и само с достъпните му материали, но пак да покаже, че мисли. Липсата на висока технология и на съвременни средства не оправдава българските архитекти за това, което става в нашата страна. Творбите на Нувел и Гери са като висшата мода: образци, които показват тенденции, но не изчерпват представата за реалността и за конфекцията, в която живеем.
Говорейки за тази “висша мода” архитектура, много е важно да мислим и за другата. Все пак архитектът е призван да се съобразява с действителността, с условията, в които живее. Много е важно как си настроен да мислиш, доколко оправдаваш експеримента и дръзкото навлизане в други области, доколко самият живот не те е смачкал...

Арх. Лозан Лозанов