Гери -
архитектурно явление

Все по-често се чува, че Франк О. Гери е един от най-големите архитекти от края на столетието. Ако се съди по поръчките, които получава, вероятно е точно така. Архитектурата на Гери светът не може да подмине без внимание. Тя е интригуваща и вълнуваща, независимо от знака пред емоцията. Гери е архитектурна звезда от нов тип, той има кариера, характерна за шоумен, за разлика от големите архитекти от първата половина на века, които бяха в много голяма степен професионалисти, новатори и пророци. Архитектите от миналото се взимаха на сериозно, а това понякога е досадно. От Филип Джонсън насам (това значи половин век) все повече архитекти не взимат на сериозно занаята. В това отношение Гери е върхът.
За да разберем явлението Гери, трябва да сме наясно що е архитектурно явление. Това е всеки успешен опит да се отговори на нови изисквания или да се намери ново решение на вече известните условия на задачата. Досега тя винаги е включвала четири компонента - здравина, полза и красота плюс (понякога - да, понякога - не) икономия. В случая с Гери е променена самата рамка на задачата. Неговата архитектура не търси оптимално решение на уравнение с четири неизвестни. Методът на Гери е да натамани неизвестните към предварително известен отговор - универсалната форма на Гери.
Пригаждането на условията към предварително взето решение не е нещо ново. Мийс се опита и доказа, че универсалната форма на добре пропорционирана призма може да служи с успех на всякакво съдържание при висок градус на емоцията. Безброй други архитекти се опитаха да го направят и се провалиха. Ееро Сааринен беше един от малцината, които с лекота постигнаха съвършенство в рецептата на Мийс, но не се ограничиха с нея, а изпълниха с успех най-различни (свои и чужди) рецепти. В известен смисъл Сааринен и Гери са антиподи, които нямаха късмет да се засекат във времето. Гери, впрочем, е антипод на всички архитекти преди Калифорнийската школа, която се свързва с неговия пример. Дори връзката му със “школата” - (Мос, Конинг, Ротонди, Израел) изглежда намислена и пресилена - Гери е самостоятелна фигура. Като всеки голям творец той не се вписва в една “школа”, пък било то и своя. Творчеството на Гери не е нова архитектура, това е друга архитектура, която не играе по правилата на Витрувий.
Днес Гери е на 70 години. Славата го спохожда сравнително късно - около петдесетгодишен - по възможно най-нищожния (от гледна точка на инвестиция) повод - разширение на майчината му къща в Санта Моника. От това, което Гери е проектирал и евентуално построил преди това, специализираните издания не показват нищо - нито един проект, сграда, интериор, или манифест. Първата му работа след късно придобитата известност е да си смени фамилията - нещо, което в България обикновено става насила. Къщата в Санта Моника съдържа в зародиш основните черти на архитектурата на Гери - внимателен избор на неадекватни материали, пренебрежение към функционалните изисквания и конструктивно невежество. Без да променят съдържанието си, някои особености с течение на времето променят знака си. Евтината кокоша мрежа от Санта Моника се превръща в титанова сплав за облицовка на музея в Билбао. Занаятчийският подход “направи си сам” се трансформира в специални компютърни програми, без които късните проекти на Гери са невъзможни. Гери може би е първият архитект в историята, който не е в състояние да илюстрира сам собствените си намерения. Поради това специални хора “разчитат” макетите, които други помощници създават под негово ръководство. Но пък занаятчийското умение в правенето и най-вече изучаването на формата чрез макетите, казват, при Гери е на недостижима висота. Непроменени остават условието за неадекватност на средствата и безогледност на намеренията. Тъй като тези свойства са характерни за най-могъщата световна цивилизация, картите на Гери са оньори в козовия цвят при последното раздаване, с които сме длъжни да се съобразяваме.
Развитието на Гери от положението на местна знаменитост до световен авторитет се дължи на низ все по-значителни поръчки. За да дойде общественото признание, несъмнена роля изиграват калифорнийските жилища, с които Гери се прочува. Двете му най-известни са къщите на Нортън (1982) и на Шнабел (1990). Нортън е бивш спасител, който в качеството си вече на белетрист се заселва в непосредствена близост до морето. Може би българският зрител има представа за подобна комбинация между занятие и произход, благодарение на Мич - героят на Хаселхоф от поредицата “Спасители на плажа”, който е дипломиран архитект, предпочел плажа пред архитектурата. С неговата физика вероятно и аз бих го направил. В тесния парцел на Нортън Гери разполага един зад друг два обема - същинското жилище в дъното и работен кабинет за писателя на предна линия откъм морето. Във фасадите Гери е включил всички известни му по онова време материали - стъкло, дърво, шперплат, мазилка, метал, необелени трупи, ламарина, фаянсови плочки и кокоша мрежа. Ателието е по-особено - то има формата и размерите на наблюдателницата на спасителите. Освен че се препречва между морето и жилището, не става за работа (по думите на собственика), но става за наблюдение на хубавите девойки, с което оправдава своето предназначение. За обитателите в къщата остава удоволствието да наблюдават наблюдателницата. Явление в случая е инфантилната мотивация.
Къщата Шнабел е цял комплекс от малки сгради и има по-сложна идея. Тя също има ярко изразен ЕлЕй-характер, който според Гери е намерен чрез цитиране на едно място на основните архитектурни забележителности на града. Цитирането не е пряко, а асоциативно. То остава неразбираемо с извънвербални средства. Понеже ЕлЕй бил морски град, в дъното на парцела има басейн - море, и павилион - корабче, които се възприемат като такива, само ако някой ти го каже. Няма да е честно, ако не призная, че у Нортън и при Шнабел усещането е за волност и веселие, които, казват всички посетили я, наистина имат много общо с Калифорния. За първи път в историята си архитектурата е агресивно лекомислена - плебейско лекомислие, с което Помпей, “Сан Суси” и дори “гротовете” на европейските велможи нямат нищо общо. Безгрижието на Гери е в тон с розовите шорти по сбръчканите кълки на третата възраст. В този смисъл, на този етап, Гери несъмнено е истински народен художник.
Две от първите обществени сгради - Юридическият факултет “Лойола” и Музеят на аеронавтиката не носят чертите на зрелия Гери. На йезуитите похватите на Гери явно не минават и в сградата на факултета няма характерните съчетания на неадекватни материали. Лекомислен с мярка, факултетът не се различава принципно от почерците на отявлените постмодернисти. В приказките на критиците (и на самия Гери) за музея на аеронавтиката много повече внимание се отделя на самолета пред фасадата, отколкото на самата сграда и на ситуационното решение. Те далеч не са блестящи (и положително с нищо не са забележителни). Естествено за медиите е по-интересен разказът как Гери искал да сложи пикиращ “Месершмит”, а военните му наложили маневриращ “Старфайтър”. Във всеки случай конзолата, която крепи самолета над входа, е (може би нарочно) конструктивно сбъркана.
Тъй като Гери, също като Райт е “автентичен американски гений”, сравнението между двамата е неизбежно. Очевиден е контрастът между “прерийното патрицианство” на Райт и “общодостъпната простота” на Гери. Гери е нещо като Райт наопаки. Райт се стреми към съвършенство по примера и чрез материалите на природата, Гери пародира естеството чрез стилизация на поп-културата. Райт (като всички големи архитекти преди и след него) е загрижен за качеството на пространството, Гери се интересува преди всичко от необичайността на формата. Постиженията на първия не оставят съмнение за капацитета на автора, творчеството на втория изглежда достъпно за неспециалиста. И в известен смисъл то е такова - разрезите на Гери не показват конструктивно мислене, нито понятие за пропорции. Връзката функция - форма - конструкция, присъща на голямата традиция, при Гери не играе никаква роля. Показателна е историята на концертната зала “Уолт Дисни” в Лос Анжелис. Тази поръчка идва след като Гери е добил известност в Европа и е построил първата си сграда извън САЩ - изложбения павилион във Вейл ам Рейн на мебелната къща “Витра”. “Витра” е първата творба, която представлява “цветето на Гери” - свободна композиция от неправилни обеми, ограничени от криви повърхнини, взаимно проникващи се като сложно съцветие. За разлика от природните цветя обаче, “цветето на Гери” се отличава с категорична неправилност. При “Витра” голяма част от повърхнините още не са криви или имат единична кривина. В план се чете ортогоналната схема и може да се проследи произходът на “цветето” като преднамерена девиация на форма, която е била първоначално проста. След това е последвал процес на прибавяне и усложняване - обратното на изчистване и опростяване - рецептата на Модернизма. Тъй като обемната композиция на “Витра” е все още четлива, при нея ясно личи, че кривата форма на Гери е крива не защото е нужно или красиво да е такава, а защото авторът иска да е “сложно” дори там, където простото върши по-добра работа. Два “криви кюнеца” в композицията на музея “подсказват”, че в тях има рампи. Не са рампи, вътре има стълби, въпреки че рампите в случая са по-подходящи (за да може мебелите и публиката да се движат безпрепятствено).
Концертната зала “Дисни” изправя Гери пред трудна дилема. Акустиката изисква прост обем, а авторът желае сложна форма. Затова прибягва до “частични нарушения” и плахи изкривявания в стремежа си на всяка цена да получи “цветето”. Резултатът е несръчен грундрис, в който радиални редове колони задръстват фоайето. Самата зала е изкуствено посукана в името на неправилността, без обичайните екстри в интериора. Концертната зала “Дисни” е груба пародия на филхармонията на Шарун, без очарованието на нейния характерен силует и непринудени интериори. Истинската колизия обаче настъпва, когато става ясно, че италианският варовик, с който иска да облицова сградата, не само не може да се плати с никакъв мислим бюджет, но и не може да се нареже адекватно на кривите повърхнини. Работата по проекта спира за осем години. След успеха на музея в Билбао, на автора хрумва, че варовикът може да бъде заменен с метални листове, което и прави. “Дисни” тръгва отново. Тази замяна е показателна за архитектурата на Гери. Замяната на тежък с лек материал, на облицовка с обшивка, на “естествено” с “изкуствено” би трябвало да предизвика концептуални промени в композицията, ако отделните компоненти - пространство - форма - конструкция - технология - бяха обвързани. Фрагментацията на занаята на независими съставни части е възможна, ако финансовите възможности я позволяват и културната парадигма я допуска. Очевидно в Америка са възможни и двете.
Софиянци имат впечатление от каменна облицовка по наклонени повърхности от “Паметника на 1300-годишнината” срещу НДК. Калифорния никога не замръзва, но подмяната на камъка с метал е спасила Гери от големи неприятности. Знаел ли го е предварително?
Апологетичната критика отваря на Гери света на големите поръчки - Севиля, Осака, Париж, Прага. Докато Американският център в Париж е несъмнен провал с тромавата си сериозност и незабележителен интериор, “Алеята на Гери” в Дисниленд в Марн-ла-Вале среща всеобщо възхищение (особено нощем). Карнавалът, бурлеската е стихията на архитекта. “Рибата” на Гери става нарицателна за своя автор. Докато металните “рибешки” скулптури са до една само “знаци”, един от най-сполучливите му интериори е “коремът на рибата”. Това е заседателна зала с “крив” обем, като изкормена замразена скумрия. Тя е оформена с дървени ребра, вместена в правоъгълно хале - сграда в сграда. Ефектът на някои интериори и аксесоари - лампи, столове - показва Гери като екстравагантен, но могъщ дизайнер.
Офисът на фирмата Расин в Прага, известна повече като “Фред и Джинджър”, има особености, които далеч надхвърлят значението на архитектурна творба. След края на Втората световна война Гропиус строи американското посолство в Атина. В пълния смисъл на думата сградата е посланик на своята страна, тя заявява политически ангажимент, културна политика, внушава идеали. Модерният класицизъм на Гропиус говори за приемственост на американската цивилизация от европейската. В нейната люлка - Елада - Америка строи от стоманобетон перистилен храм на новата демокрация с виртуозно пропорционирани корнизи. “Перистилът” на Гропиус се показа по-функционален и едновременно не по-малко класически от класическия прототип. Това е епохата на Гропиус. Тогава той беше критикуван от “леви” позиции затова, че се е преклонил пред традицията. Изтече много вода, старанието на редица автори развенча “мита Гропиус”. След края на студената война, в Прага (също емблематичен за европейската цивилизация град) САЩ изпратиха съвсем различно послание - край на реверансите. Сградата на Гери в Прага е брутална, задръстена, безобразно инфантилна. “Фред и Джинджър” декларира, че американците се съобразяват само със своите прищевки и никакъв културен контекст и никакви местни ценности не могат да накарат “културния посланик” да свие перките. “Танцуващата сграда” каза своевременно същото, което казаха “томахавките” в Белград няколко години по-късно: “ние няма да се церемоним с вас”. Парадоксалното е, че европейската критика не анатемоса Гери, не го подигра и не го изобличи, даже се чуха отделни похвали.
Най-известната сграда на Гери днес е музеят “Гугенхайм” в Билбао. Като огромна абстрактна скулптура от тъмно сребро тя наистина е нещо изключително - едно от последните седемдесет и седем чудеса на света. Като архитектура обаче е най-малкото спорна. В градоустройствено отношение има страхотен късмет - мястото е избрано от самия автор (поканен впрочем да провери дали някакви складове стават за музей). В съревнование с Арата Изозаки и Кооп Химелблау печели Гери. Изборът на баските улучва десятката - творбата на Гери година вече не слиза от страниците на списанията, а градът преживява туристически бум. Какви са функционалните и експлоатационни качества до момента никой не се е произнесъл сякаш е неуместно да се преценява функцията на скулптура, каквато музеят е преди всичко. Цената също не се обсъжда.
Сред сградите на Гери най-емблематична за артистичния кръг на авангардистите от Лос Анжелис е “Чайът Дей” във Венис, Калифорния - заради огромния бинокъл на Клас Олденбърг, между чиито цилиндри е входът към гаража. От двете страни на тези единствени по рода си поп-пропилеи са разположени два невисоки канторски корпуса, които имат да внушават идеята за “кораб” и “гора” (?!). Корабът е покрит с бяла мазилка, гората е изпълнена от бакърени листове. Тази сграда е интересна не толкова с формализма си (от един момент нататък формализмът не провокира любопитството), колкото с неизбежната съпоставка между качествата на пространството и усилията, хвърлени във фасадите. Гери, който в никакъв случай не е невеж в интериора, е наблъскал работните места като шпроти в кутия, в безрадостната изкуствена атмосфера на принуда и монотония. Вертикалните опори попадат случайно между бюрата и посред коридорите, работните места нямат връзка с околната среда, никакви рекреации! Разликата с канторските интериори на Райт в Уискънсин, или с по-новите - на холандци, англичани, скандинавци в Европа, е потресаваща. Творците на калифорнийските офиси от края на столетието, хвърляйки луди пари в угода на съмнителния вкус на потребителя, са наврели в миша дупка служителите, така както в края на миналия век не са си позволявали. Това също е Гери.
Слушах внимателно беседата на Франк в Американския център в София. В България са идвали на гости Танге, Кандела, Дзеви, Зерфюс, Ингланд, Кикутаке и още много като тях. Всички те бяха достъпни, скромни, интересни, добронамерени. Гери - може би още повече. Първото впечатление не разкрива голямата му несигурност, трепетната зависимост от чуждото мнение, която според неговите биографи му била присъща. Изглеждаше сякаш се самопародира без сянка от фалш. Смятам, че фразата “Всяка велика архитектура тече” ще остане в историята. Аудиторията обаче остана хладна към чак такова “арабийство”. Гери не получи овациите, които честно заслужи. Типичната дистанция на шопа? Докато гледах и слушах, усетих, че ми става скучно. Че дори не ми се иска да попитам, поради что мебелна къща на Рейн, музей в Билбао и вила в Скалистите планини имат една и съща форма. Защо автор, който (вече) може да си позволи да не бъде екстравагантен, продължава да бъде? Защо е безумното усложнение и оскъпяване, като в крайна сметка те нямат нищо общо с майсторството? Голям архитект ли е Гери? Голям певец ли е Майкъл Джексън? Бих казал, че Гери е голям правяч. Това не се покрива изцяло с понятието за архитект. Използвайки израза на Ильф и Петров, Гери е “продукт” (на своята епоха, като Екатерина Велика) и рекламен агент на продукта Гери. Той не може да не продава търговската си марка, не може да си позволи да спре да бъде повърхностен и екстравагантен, защото ще накърни своята репутация. Преди петдесет години Райт, Сааринен, Гоф, съпрузите Имз можеха да си позволят разкоша да не им пука. Защо Гери е толкова харесван? Заради очевидната склонност на публиката да одобрява профанацията на ценности, които са й чужди. Принизяването на високото и трудното в архитектурата е повседневно явление, във всички общества. Гери казва недвусмислено на потребителя: “Горе главата, това, че харесваш тези глупости, не значи, че си дебил. Ако си, то и аз съм, пък виж как добре изглеждам, колко печеля и в какво прекрасно настроение съм винаги.” Неговият пример е съкрушителен за занаята. Той измества далеч от съзнанието болезнените въпроси - колко и какво мога? Къде ми е мястото в професията? А в обществото? Да си “Гери” изглежда достъпно - достатъчно е да си “перде” и да имаш талант - мислят младите, горките. Няма нужда да оптимизираш, нито да “следваш” функцията, няма нужда да разбираш от конструкция, икономията е вредна, няма нужда дори да чертаеш това, което мислиш - безименни сътрудници, плюс умни машини, плюс екзотични материали, плюс много пари ще го свършат - в страната на неограничените възможности. В края на века много занаяти са на път да бъдат “закрити” - дипломацията, риболова, литературата, военното дело. Гери е от хората, които “закриват” архитектурата. На фона на много по-страшни злини убийството на архитектурата може да изглежда забавно.
Павел Попов