Св. 40 мъченици:
какво да се прави

Страстната ми обич към природата, особено към птиците... ме накара на десетгодишна възраст да купя книгата на д-р Клайн от една търновска книжарница и да се ровя в нея. Там имаше описания и рисунки на всички птици у нас заедно с немските, френските и латинските им названия. Тя стана настолна книга за мене и когато успеех да убия някоя птица с малката си малокалибрена пушка, веднага се заемах да проуча нейното оперение, навиците й, храната й. Научих се да ги препарирам и в едно чекмедже на кухненската маса винаги можеха да се намерят одрани кожи на птици, арсеник, тел и памуци. Така, воден от вътрешен подтик и страстен интерес, опознах твърде отрано почти всички пернати обитатели на нашите полета и гори и сигурно ако не бях надарен с писателска дарба, щях да стана орнитолог.
Емилиян Станев, Недописани спомени

Главната църковно-държавна светиня на днешна България - великотърновският храм “Св. Четиридесет мъченици” - е заплашен с мумификация, т.е. със смърт. След като десетилетия наред той беше подложен на най-добронамерена научна вивисекция, все от люде водени от вътрешен подтик и страстен интерес, сега завършва конкурсът за неговото препариране.
Предстои журирането на втория, окончателен, кръг на националния конкурс за “... опазване на църквата “Св. 40 мъченици” и манастира “Великата Лавра” в град Велико Търново”, обявен от Министерството на културата и Съюза на архитектите в България.
Заглавието на конкурса не казва истината. То заблуждава за най-важното. Говори уж за опазване на църквата и манастира, а няма нито църква, нито манастир - само останки. Като причините за това състояние на нещата - и съответно отговорностите - са принципно различни в двата случая.
Останките от манастира са били разкрити чрез археологически разкопки. Манастирските сгради (без църквата) са били разрушени преди много векове от османските нашественици и самият манастир като институция е престанал да съществува от незапомнени времена.
Съвсем друг е случаят със самата църква. Тя не е била разрушена. Била е действаща православна църква стотици години по време на османското иго. След това е била обърната в джамия и е действала като такава до Освобождението, когато една от първите работи на търновци е била да я превърнат пак в църква: освещаването става на храмовия празник - 9-ти март 1878 г. - само 20 дни след подписването на Санстефанския договор.
Въпреки сериозните поражения от земетресението в 1913 г., ремонтирана, светинята продължава да действа до нашите времена. И днес много и много люде я помнят именно като действащ храм, със стени, покрив, иконостас и цялото съответно оборудване.
Именно в такова състояние я взема Държавата: за да направи истинско научно проучване на старината, археологически разкопки, след което да реставрира паметника.
Резултатите от тази многогодишна държавна намеса са в две посоки. От една страна са направени изключително ценни археологически открития - от друга страна църквата е превърната в останки.
Вътре в текста на конкурсното задание (1998 г.) съвсем ясно се говори именно за опазване и експониране на останките от църквата. Търсят се идеи как най-добре да се мумифицира нещо, което априори се приема за мъртво.
Но Държавата, която навремето е взела от нас нещо живо и действащо, е длъжна да ни го върне живо и действащо. Инак ще става дума за убийството на един храм - едно повече от перфектно убийство пред очите на цялото общество, при което убиецът не само остава нехванат, но и мумифицира жертвата и дори успява да й се обясни в страстна обич, като орнитолога Емилиян Станев.
Конкурсът е поставен на принципно погрешна основа. Той не може да реши задачата. Защото дори не я е формулирал вярно. Но това не е един безплоден конкурс. Напротив. Добре е, че се провежда. Добре е, че беше формулиран точно така. Той спомогна за протичането на един перспективен мисловен процес, който вече излезе извън предварителните рамки и трябва да продължи да се развива.
Конкурсът от 1998-1999 г. не може да реши задачата не само защото не осъзнава най-важното - че храмът “Св. 40 мъченици” е храм, - но и защото не може да реши проблема с образа.
Поставено беше изискването да “се избяга от имитативност и наподобяване в образа”. Добре. Но за какво “наподобяване” може да става дума, освен за наподобяване на храм? И ако образът на сградата не прилича на храм, то на какво друго?
Ясно е, че обявителите на конкурса са се поучили от големите провали с “имитативността” във Велико Търново и особено най-емблематичния провал с лъже-Патриаршията (архитект Боян Кузупов и художник Теофан Сокеров): една съчинена архитектурна бутафория със стенописи, подменящи християнската иконография. Всичко това е пътят на ерзаца и той е недопустим. Но главната злина в него е именно подменената същност, подменената функция и интериорът.
Инак чистата и добросъвестна “имитативност”, когато е съчетана с истинска храмова функция, съвсем не е зло. В момента тя е презирана от пуристите и мразена от обявителите на конкурса, но тя е предпочитана от “народа”. Търновци със сигурност биха се радвали да се осъществи проектът на арх. Теофил Теофилов: пълно реставриране на храма, т.е. дострояване според най-достоверното предположение за това как най-вероятно е изглеждал.
Имитативната реконструкция не е истинското решение на задачата. Но тя все пак е някакво решение. Провалът с лъже-Патриаршията на Царевец ни е настроил против този подход в много по-голяма степен, отколкото той заслужава. Добрите му качества са скромност, яснота, функционалност. Образът е четлив. Липсват обаче едновременно и автентичността, и вдъхновението.
Нашият конкурс съвсем логично изпробва другата крайност. Но се оказа, че тя не води никъде. Като бягаме от всяко “наподобителство” на храм, а не можем да вземем друг, нехрамов образ, неизбежно стигаме до това изобщо да няма образ. Четири от общо петте колектива на първия тур тръгнаха по тази посока. Три от тях бяха определени от журито да продължат на втория тур - като и трите предлагаха едно и също: двускатен бетонен навес, който да покрие “останките” от бившия храм, с остъкляване. Този нулев градус на образа сякаш беше естествено следствие от изискванията на заданието. Той не води никъде. Един от категоричните резултати на конкурса е именно в това - вече знаем, че в тази посока няма решение.
Само един от колективите, участващи в първия тур, тръгна в съвсем друга посока - нито имитация, нито отказ от образ - по посока на символа. Колективът се състоеше от арх. Здравко Русев и моя милост. Журито (с две особени мнения!) не ни допускаше до втория тур, но стана нещо небивало. На обсъждането на конкурса този проект получи всеобща подкрепа. И ето че обявителите - в нарушение на собственото си задание - допуснаха и този колектив във втория тур, макар и без контрактация.
Обявителите съзнателно поеха един риск и това им прави чест. За тях беше много по-лесно да се барикадират зад решението на меродавното жури. Но те проявиха характер. Поеха отговорност. Направиха и две важни стъпки: в материалите за втория тур на конкурса се появи изискване за “уникалност” на решението (стъпка по посока на образа), появи се и изрично допускане на “ограничен църковен ритуал, свързан с паметни дати”, което пък е стъпка по посока на функцията действащ храм.
Именно това бяха две от главните насоки, в които ние с арх. Здравко Русев бяхме нарушили буквата и духа на първоначалното задание. Значи - има обществен мисловен процес чрез подобни конкурси. Значи все пак някой наистина го е еня за този храм!
Бях зарадван и обнадежден от тези симптоматични развития на конкурса, но заедно с това все повече си давах сметка, че те не отиват достатъчно далече. Че вътре в рамките на този конкурс няма истинско решение на задачата - колкото и да разтягаме тези рамки. Необходима е нова формулировка на заданието. И ако журито и обявителите успеят да продължат общото конкурсно мислене до неговия логичен край, то те ще са длъжни да обявят нов конкурс с ново задание.
Същност на новото задание е не да се погребе с научни почести един бивш храм (т.е. мумификация), а да се възкреси и въздигне църквата “Св. 40 мъченици” като най-висока светиня на българската държавно-църковна традиция, като жив и действащ храм в рамките на един национален паметен храмов и музеен комплекс.
Нямаме друго място и друг храм като този, който да носи единството на Държава и Църква с емблематична приемственост още от Първата българска държава (Омуртаговият стълб), през Втората, та до Третата и до самия ХХ век.
Църковно-държавното начало е заложено още със самото освещаване на църквата от цар Иоан Асен II, който в своя триумфален надпис от 1230 г. заявява, че посвещава издигнатата от него църква именно на Св. Четиридесет мъченици, в чийто ден е постигнал - под тяхната закрила - блестящата победа при Клокотница. Този надпис върху мраморен стълб и днес стои вътре в църквата, за да свидетелства за онова съзвучие (мечтаната от всички идеолози на православната държава snmfwnia, съгласие, сговор) между Държава и Църква, което е било факт по времето на Йоан Асен. Царят прави и още един емблематичен и исторически жест: той докарва Омуртаговия стълб и стълба от Родосто (вероятно триумфален от времето на хан Крум), за да ги сложи да подпират - заедно с неговите колони - същия свод, където е бил изписан Бог Вседържител.
Тъкмо по това време - в 1235 г. - Българската държава и Българската църква са в своя зенит. На събора в Лампсак четиримата източни патриарси признават патриаршеско достойнство на българския църковен глава, а самият цар Йоан Асен II е безспорният хегемон на Балканския полуостров.
Цялата тази историческа и църковно-държавна емблематика е била безпогрешно усетена от създателите на следосвобожденска България. Именно тук - в наскоро върнатата към християнско богослужение църква “Св. 40 мъченици” - се отслужва тържественият молебен при откриването на Учредителното събрание в 1879 г. Пак този храм се свързва с обявяването на Съединението (1885 г.). Пак тук става тържественото обявяване Независимостта на България на 22 септември 1908 г.
България няма друга такава светиня, в която на равна нога да съжителстват двете начала - държавното и църковното, кесаревото и Божието - с емблематична приемственост между трите български държави. Голямата базилика в Плиска и Кръглата църква в Преслав носят ярък образ само от Първото царство, а днес са само археология. Катедралите “Св. Неделя” и “Св. Александър Невски” в столицата са образи от ХХ век. Древната базилика “Св. София Премъдрост Божия” никога не е имала държавен статут. А Рилският и Зографският манастири са чисти монашески обители, където държавното начало е по определение на заден план.
Тъкмо сега, когато има най-насъщна потребност от своите корени и духовна самоличност, България е длъжна да върне към живот/богослужение тази национална светая светих.
Да останем “верни” на сегашното състояние на разруха в храма е все едно хирургът да остане “верен” на катастрофата, чиято жертва - с цялата си автентичност - лежи на операционната маса. Значи да застанем в ролята на чужденци вътре в собствената си духовност.
Задачата досега беше нерешима. Защото искаше да превърне живото в неживо и Храма български в не-храм. Тъкмо нейната нерешимост, тъкмо нашият досегашен “провал” в решаването й показва, че не сме изгубили своята духовна съвест, колкото и да се мислим за маловерци и безбожници. Десетилетията привидни провали в опита да отговорим на въпроса “какво да се прави със “Св. 40 мъченици”?” всъщност са били отказ да “решим” задачата по неправилния начин.
В този смисъл най-добрият успех за настоящия конкурс е той да завърши с формален неуспех. С честно и умно заявяване, че не е достигнато до решението на задачата. И че е извършена най-важната част от умствения процес - вече знаем какво искаме.
То е: храмът да бъде храм. Да има силен и вдъхновен образ, съответен на първенствуващото му място измежду всебългарските светини на църковно-държавното историческо духовно единство. Този образ да бъде съвършено традиционен и съвършено съвременен, тъй че съвременният храм “Св. 40 мъченици” да бъде напълно тъждествен със стария, който да го е родил и същевременно да е обгърнат и съхранен от него.
Казвам “съвършено традиционен и съвършено съвременен” не като парадокс или като пожелание, а като конкретно съществуващо решение. Лично аз няма да участвам във втория тур на конкурса с проект, а само със словесно предложение. Проекта ще покажа на следващия конкурс, ако има такъв. Ако ли не - на изложба. Най-вероятно догодина на празника на Св. 40 мъченици (9-ти март).
И още. Чакам събуждането и включването на Българската Правослвна Църква в общественото усилие за въздигане на Храма български. Без обичайните оправдания - “не са ни се обадили!”, “нас никой не ни пита!” и т.н. Защото знам поне Четиридесетима, чиито гласове отекват по цяла България и които непрекъснато питат църковниците: къде сте? защо ви няма? как ви хваща сън? не знаете ли, че ангелът-хранител на този храм е вечен и той вечно стои там в олтара и ви чака?

Георги