Свободни
панаирни въртения

Към този Панаир на книгата предварително сложих две бележки под черта.
Първо, да различавам книгата от литературата. Годината е калпава за българското писателско художество - само “Естествен роман” от Георги Господинов, “Ловци на балади” от Борис Минков и “Островът на пияниците” от Емил Андреев чинят хас. Читателите на лирика не се сдобиха с кое що читаво. 1999 е мъртвото вълнение на българската литература. Но книгата - това са речници, справочници, компютюрна книжнина, здраве, глад и психологически его-маркетинг, също домашен майстор, готварство... На този Панаир книгата срита в кокалчетата литературата, за която дядо ми казваше: “Който се мъчи, той ще се пъчи”.
Втора бележка под линия: на Панаира отидох съвършено подготвен от два семинара по спасяване на българската културна периодика и малотиражна висока книжнина. Вече знам, че трябва да скопя всякакво чувствено отношение към предлаганите от мен книги и списания - всеки том е единствено намастилена хартия. Няма читатели, а клиенти. Продажбите трябва да се пренесат в хипермаркети и бензиностанции. Рекламата - меко казано, драстична. Но най-добре нека продаваме въздуха из белите полета на нашите книги. С другарите си семинаристи се видяхме като романтичните Джинджър и Фред, внезапно озовали се в капиталистическата книжарска индустрия. Най-забавно беше възмущението на нашите лектори, когато порицаваха Вислава Шимборска за сприхавия й отказ да участва в рекламни пътувания и раздаваници на автографи. Как може?!! И никакви квадратни кафяви книги - такива никой не купува. Сиреч бях напълно готов за Международния панаир на книгата, който приподписа повечето семинарни твърдения. Сбогом, моя възрожденска книгоиздателска възторженост! Здравей, здравословен цинизъм!
Някои начални факти. Панаирът на книгата се размножава. Има Панаир на издателите, Панаир на търговците, такъв на писателите и такъв на читателите. Всекиму своето. Понякога четирите Панаира се срещат и не се разпознават. Моята битност прехожда между изброените самоличности и следователно преценките ми са лични и спорни. Не довидях всичко. Бях на по-малко места, отколкото желаех. Притурям го като силна страна на Панаира - смаян, смазан и задушен от човешкото гъмжило, трудно се премествах от една в друга събитийна точка. Тълпите кулминираха в събота. После София стана закрит град в чест на Клинтън, съответно достъпът до НДК - сложен, пешеходен и съмнителен. Хората отчетливо намаляха. Издателите на свой ред се вайкаха как ще изнесат от зданието баснословното количество книжнина - иди им обяснявай красотите на демокрацията. Моето въодушевление дойде от панаирните посетители - цели опашки красиви млади хора, лица умни, внимателни и средоточени. Знаещи и очилати, за които си мислех: “Ето, Марине, това са възможните читатели на твоите съчинения, стига ти и връстниците ти да пишете свястно”.
Министър Емма Москова нямаше кураж да открие сам-самичка Международния панаир на книгата. И защото щеше да бъде изядена от издатели, писатели и търговци. Подопечното й министерство поднася българската книга в устата на безобразни бедствия. Да подкрепяш ценни и национално отговорни издания било социалистическа работа. Тогава да живее великобританският социализъм, където не само липсва, но и е немислим подобен данък над книгата. Тук търпим. Центърът за изкуства “Сорос” като да е поел функцията на Московото министерство и чрез конкурсни начала подкрепя някои книги и издания. Но самият Джордж Сорос се готви за завоюване на свободните вдругиден Куба и Северна Корея и как ще му е до нас? От “Сорос”-център се чува церемониалният възглас: “Литературата умря! Да живее Новата публичност!”. Що да чиним клетите литературни сиротинки, освен да се изпедепсаме в писането на проекти, използвайки с размах всички фондационни клишета. От щанда на “Сорос” се носеше сладникавата миризма на скорошни трупове. Именно там се усеща най-скоростно как на бъдещите панаири ще се предлагат повече електронни версии на изданията и по-малко хартиени тела. В сравнение с предишни изложения този Панаир ни освети с най-много монитори и лаптопи...
Панаирът сръчно пресява своите български участници в три нива. Първите са издатели на първокласна чуждестранна литература и хуманитаристика, бивайки някога преводачи и редактори в убитото от Петър Манолов и предходници издателство “Народна култура”. От неговата информационна банка и чрез придобития там опит се препитават няколко много важни и нужни издателства. Вторите за чест и слава пущат по някоя приносна книга, но инак в устата им е тлъстата хапка на учебникарската индустрия, я нещо по-смътно. И третите - те не издават писатели и творби, а автори и копия. За тях хич не ми се приказва. Това пресяване стъкми вътрешната архитектура на панаира - колкото по-търговски, толкова по в сърцевината на Панаира, толкова по-облизвани от силния човешки ручей. Има и свободни издателски електрони, чиято наивна добронамереност да печат крайно некомерсиални книги ме препълва със срам и жал.
Кои са “задължителните” книги, които този Панаир предложи на умната публика? Списък на един личен избор: “Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори” от Сюзън Зонтаг (”Златорогъ”), “Ориентализмът” от Едуард Саид (”Кралица Маб”), “Анаграмата” от Джон Дън и “Вдовица за една година” от Джон Ървинг (”Обсидиан”), “Философският дискурс на модерността” от Юрген Хабермас (издателите от “ЕА” - Плевен, се надяват да представят тези дни книгата в присъствието на знаменития хуманитарист), “Въпросници” от Макс Фриш (дебют на “Леге Артис”), “Реквием” от Жан Жьоне (”Фама”), “Стихове” от Борис Роканов (”Павлина Никифорова”), “100 шедьовъра на българската поезия” (подбрани от Кирил Кадийски за “Мойри”), “Насън ще бъда млад” от Андрей Германов (”Жанет - 45”)... Моето изумление е слабата продажба на страхотните “Спомени” от Надежда Манделщам (”Факел Експрес”). Книгата, която не се превърна в събитие и самите й издатели раздразнено отказваха коментар, е “Сатанински строфи” на Салман Рушди. Дано да можем да се доверим на превода в това случило се най-после издание.
За автори от ранга на Сандра Браун, Джон Гришам, Даниел Стийл, Барбара Делински, Дейвид Балдачи и Пени Винченци не ми стигат хъс и образованост да говоря. Но Панаирът е предимно техен. Панаирът е и на песните и пляските на Недялко Йорданов с Хайго, на мрачния Стефан Цанев...
Пишейки този “Панаир”, послъгвам. Организиран от Асоциацията на българските книгоиздатели, НДК и Националния център за книгата, Панаирът не е нито Франкфурт, нито Лайпциг. Тук не се чува шумолене на банкноти, няма войни между дискретни вратовръзки за разграфяване на книжния пазар. Дали се оформят бъдещи издателски стратегии, кой и как купува права, какви шансове освирепяват книжната борса - това е почти невидимо явление. Панаирът е една огромна книжарница, изнесена от пл. “Славейков” в НДК. Покрай нея живва и мъртвородената книжарница “Писмена”, която е изнесена от основния човешки поток и вътре се срещат само сродни обсебени като моята души. А хората милеят за истинска покрита книжарница, за покрив, под който да пипнат, да разлистят и зачетат търсена книга. Какви преговори да се водят, като повечето от издателите на Панаира се преживяват като продавачи на собствения си щанд? Тук, споделят препатили, се продават най-вече онези книги, с които разпространителите отказват да рискуват. А повечето от костюмираните люде, които дават светското лустро на събитието, са или чуждестранни гости, или ченгета от кариерата. Издават книги и през пет препират.
Какъв е международният момент на този панаир? Внасям порядък чрез каталога: големият щанд на Германия е организиран от Международния отдел на Франкфуртския панаир на книгата и Германското федерално министерство на външните работи, като в София се представят 1209 издания от 157 издателства. “Мартинус Найхоф - Източна Европа” представя 25 холандски издателства. “Франс Едисион” и Френският културен институт представят 76. Моите специални предпочитания са за македонските щандове, които този път бяха повече. Великобритания беше представяна от “Бритиш букс фор мениджърс”, “Инглиш бук сентър”, “Лонгман”, “Оксфорд сентър”... Можеш да си поръчаш над 500 000 книги по каталог, също ще ти бъдат доставени периодика, CD-ROM издания, мултимедиа. Какво по-прекрасно за отънелия джоб на професионалния читател у нас?
Не успях да присъствам на срещата с швейцарските писатели Хенрик Рин, Даниел Химелбергер и Вае Годел, която е част от проект за литературно сътрудничество между Швейцария и България. Тук двигател е нашата чевръста писателка посланик Леа Коен. Предстои ми да видя изложбата “Балзак или страстта към писането” във Френския институт, да разгледам по-подробно специалната колекция от 200 биографии, ознаменуващи 50-ата годишнина на Федералната република. Съжалявам, че пропуснах интермедийния проект за лирика: онлайн разговор между български лирици и преводачи с немската поетеса Елке Ерб. На панаир като на панаир - можеш ли да насмогнеш с всичко. В раницата ми останаха много неупотребени покани за “промоции”, а в главата - силна евроцентрираност.
Справедливо първото представяне на книга на Панаира беше на “Естествен роман” от Георги Господинов, публикуван след конкурс на корпорация “Развитие”. Най-хубавото е, че тук Георги беше спиран за поздравления от хора, които нито той пряко познава, нито са в медийно обращение. Тази чудесна книга го заслужава. Когато вървях редом с него, свидетел на тези случайни срещи, имах чувството, че вървя до смутена литературна знаменитост. И това става в литература, където добрият млад писател е мъртвият млад писател.
На панаира се състоя представянето на “Дунав мост” от Георги Мишев. Думам ти романа, сещай се филма. Проф. Ивайло Знеполски произнесе текст под заглавие “С колело по разрушения мост”, в който се разказва как безразборното сексуално общуване в текста се дължи на екзистенциалното опиянение на българина след промяната. Чухме за отприщената, лишена от правила и норми хиперактивност на средния, неустановен и неустойчив българин. В “Дунав мост” съществата не са социални, а природни. Чухме, че “Дунав мост” е плутовски роман, че Георги Мишев е балкански Маркиз дьо Сад. Съгласихме се, че книгата демонстрира провала на идеята за средна класа и независимо гражданство, чиито гласове са конфискувани от медиата с масов тираж. Как говорят обстоятелствата и как персонажите са говорени от обстоятелствата. В заключение проф. Знеполски заяви: “Дано новите истини на Георги Мишев не ни дойдат прекалено много”. Флагманът на новото българско книгоиздаване Вера Ганчева (”Хемус”) препоръча в очакваното продължение на романа Стела освен журналистка, стиптийзьорка и т.н. да бъде и книгоиздателка. Премиерата приключи с обявата, че поддръжниците на “Дунав мост” са положителните герои на новото време.
Друго интересно събитие беше представената от “Гал-Ико” книга “Черно слънце” от Юлия Кръстева. Творбата, посветена на депресията и меланхолията, беше препоръчана от своята преводачка като не-женска, не-Парижка, не-салонна, не-приятелска.
Така между хленч, хвалби и печалби, сред роя потенциални читатели се извъртя и този панаир. Най-хубавото тук е срещата на нови книги. И понеже суматохата ме прави мечтателен, си помислих как някога далече обядвам с литературния си агент, подписвам нов договор и той ми обяснява какви ще бъдат задълженията ми на Панаира на книгата. Точно фигурата на литературния агент липсва на панаира, но усилията на директора Раймонд Вагенщайн лекичко го изваждат из калта на нищото.
Марин Бодаков


Международен
панаир
на книгата
София ’99,
17 - 21
ноември,
НДК