Бетавил
Българо-австрийският проект “Бетавил” оживи за една октомврийска седмица все още неизползваемото пространство на стара софийска сграда. Кураторите Илина Коралова и Андреас Шпигел представиха дванадесет български и австрийски автори в стройна концептуална рамка: Бетавил, град-реплика на легендарния Алфавил на Годар (1965). Докато Алфавил е прозрение за тоталитарните задръжки на социалните структури, за възможностите на буквалния монопол върху съзнанието, то Бетавил е обобщен образ на съвременната урбанистична култура и на последствията от глобализацията. Зрителят е изправен пред силата на визията - основното манипулативно ядро на съвремието.
Творбите в “Бетавил” употребяват изразни средства в обхвата от фотографията до мултимедийната инсталация и електронната музика. Художническите реакции към темата варират от буквалните интерпретации до неочаквани обобщения и силно критични позиции. При Даниела Костова, Джун Янг, Стефан Лугбауер и Карл Лайтгеб доминират съпротивата и критичната реакция на мисълта за глобализацията и обезличаването на човешката същност. Видеоинсталацията “Мicrolife” на Даниела Костова кара зрителя да се взре в триминутното “приготвяне” на пакет пуканки в микровълнова фурна. Обектът на консумация и заснетото прозаично действие са клишета на масовата консумативна култура, а погледът безмилостно се обръща към заличаването на хуманните параметри, до което тя води. Младата авторка най-искрено е провокирана от “живота” в Бетавил и изследва кураторската концепция като културна метафора. Работата заема особено силно място в изложбата дори само защото не се свежда до буквалната илюстрация на идеята.
Остра реакция демонстрира и Джун Янг в цикъла снимки “за документи”, в които художникът преобразува собствения си образ от “костюмар към супермен”. Самият личен живот на автора, по думите му, претърпява показателните метаморфози, които са следствие от драстични културни асимилации. Явното му пристрастие към западните визуални клишета тенденциозно “противоречи” на произхода му. Това се оказва един от успешните пътища за коментар на Бетавил - от позицията на обречения да съществува вътре в него.
Оливър Хандл и Xibrid се открояват като донякъде самостойно ядро в изложбата. Творбите им се базират единствено на звука. Оливър Хандл предлага сблъсък с речта като изява на знакова система, която формира рамките на мисълта. Xibrid използва абстрактни звукови носители, които превръща в своеобразен “глобален” език на съвремието. В тази звукова среда, разбираема за всяко отроче на съвременния Метрополис, човек се чувства удобно и уютно, без да си дава сметка за масовата унификация. Подобни идеи вълнуват и Камен Стоянов във фотоинсталацията “Килим” - опит да визуализират и стъпчат вербалните клишета, които правят комуникацията абсурдна. Ефектът на вулгарността идва от позицията, в която е поставен зрителят - за да види произведението, той е принуден да стъпи върху него.
Опит за буквална изолация от Бетавил-средата демонстрира Стефан Лугбауер. Краткият му видеофилм е за отчуждеността на съществуването в “недрата” на града (метрата, подлезите и т.н.). Темата присъства и в инсталацията на Даниела Сергиева “Между”, която прави опит да нахлуе в емоционалния свят на посетителите в старата къща. Проблемът за комуникацията, но мислена като процес на неспирно физическо разминаване, е представен чрез дискретни намеси в пространството. Само че визуалната намеса е по-агресивна от нужното, което до голяма степен обърква адекватното възприемане.
Естествено е работите в “Бетавил” да тръгват от стереотипите на масовата култура, но при Боряна Драгоева и Соня Гангл те са не само изходна позиция, но и крайна точка. Техните произведения вторично банализират преексплоатирани формули. Различни аспекти на града Бетавил с доста абстрактни препратки към темата изследват Йохана и Хелмут Кандл, и Карл Лайтгеб.
Изборът на място за “Бетавил” се оказа твърде сполучлив: духът на пространството контрастираше с концепцията на изложбата, но и я подкрепяше.


Живка Валявичарска