Моите срещи с “българския въпрос” започнаха на 11 ноември, когато “Ню Йорк Таймс” публикува статия на Благовеста Дончева (отбелязана като преводач) със заглавие “В България, 10 години мизерия”. Авторката обширно и напоително се оплакваше от сегашната ситуация в страната - “орди безработни, просяци по улиците, старци, ровещи в боклука”, носталгично отбелязваше премахването на “последните останки от нашата социална държава” (става дума за отменянето на транспортните намаления за пенсионерите, които няма да могат да си ходят на село и да правят туршии), възмущаваше се от “убиването на индустрията и т.н.
Статията беше вбесила куп българи, с които общувам, живеещи не само в Ню Йорк - определиха я като типично “поръчкова”. “Дори и да не е поръчкова, тя е крайно нелепа”, отбелязах аз, “като в детската градина едно време - Моля, другарко, той ми счупи молива!” Е, и? Какво се очаква от редовите американци, освен да покимат съчувствено и да се върнат към своите си американски работи. Разбира се, по-дълготрайният ефект би бил част от тях да се замислят дали да инвестират в така описаната клоака.
Двама американци - Ан и Рой Фрид, които познават добре страната ни, реагираха мигновено и много достойно. На свой ред и аз не издържах и пратих писмо до редактора - нашето вечно оплакване в България не ми е правило впечатление, но тук то ми изглежда отвратително. За тези практични и ефективни хора, готови веднага да се втурнат да си решават проблема, жалването и нищо-не-правенето са напълно неразбираеми...
Следващата българска следа беше българският клуб “Механата”, намиращ се на ъгъла на “Бродуей” и “Канал”. Съвсем случайно попаднах там точно в навечерието на Клинтъновото посещение в България. Този клуб съществува от около 2 години и половина, вътре е странна смесица между наша кръчма и американски бар. Българското знаме е на видно място, а разяреният български лъв краси дъното на декоративна бъчва. Американският привкус идва от разположените навсякъде монитори, този на бара показваше както обикновено бейзбол или американски футбол. Клубът е също културно и информационно средище - казаха ми, че очакват Стоянка Мутафова към средата на декември. Всяка неделя в българския клуб има сръбско парти, което е показателно за добрите отношения между двата народа тук. Въпреки че не срещнах българин, който да се изкаже ласкаво за характера на сърбите. Особено се забавлявах с един битов разговор: американка описваше на българската си приятелка егоизма и мачизма на своя приятел сърбин (тук те говорят много открито за личните си отношения) и се чудеше на тези странни “cultural differencies”. Така или иначе мястото е интересно, явно събира изпълнените с носталгия българи, някои ходят тук просто да ядат кебапчета...
В понеделник вечерта се заредих пред телевизора да гледам новините. Показаха великолепни кадри от “Александър Невски”, площада, фойерверките, трибуната и част от речта на Клинтън. Белградската художничка Лана Василевич, с която споделям апартамента, ми се зачуди: “Какво толкова важно има в това, че Клинтън е в България?”. Обясних й, че там са направили “great show”. Тя помисли, че го казвам саркастично. “Ни
най-малко, продължих аз, това посещение наистина е събитие за България”. Нататък разговорът ни стана доста особен. Лана ми каза, че мрази Клинтън, защото е разрушил страната й. И беше поразена, че не споделям чувствата й. “Нямам причини, пък и чак да го мразя... Просто гледам на него като на президент, чиято страна просперира”. “Да, просперира, защото той убива други народи” - запали се Лана. “Е, те и руснаците убиват, но не виждам да са запросперирали особено”, споделих наблюденията си аз. “Русия е съвсем друго нещо”, отбеляза Лана. Побързах да се съглася, защото на 13 канал започваше разговор със Сол Полански и кореспондент на “Марица” за ситуацията в Българя и не исках да го изпусна.
Във вторник “Ню Йорк Таймс” излезе с ефектна нощна снимка на площада и катедралата “Александър Невски” на първа страница (непосредствено под главата на вестника) - със заглавие “Стар враг, нов приятел”, обяснение към илюстрацията и препратка към трета страница. Там е публикувана голяма статия “A Grateful Clinton Offers Encouragement to Bulgaria”, която ми се стори доста обективна и доброжелателна. Единственото пресилено нещо беше, че бомбите в Сърбия са се чували в София - поне аз не съм ги чула.
26 ноември 1999
Диана Попова



Писма
от Ню Йорк