Срещу метафорите
През тази година “Златорогъ” поде представянето на български на някои от основните текстове на Сюзан Зонтаг - една от емблематичните фигури в нюйоркските интелектуални и артистични среди от 60-те години насам. След авторитетния сборник с есета “За фотографията”, на току-що завършилия Международен панаир на книгата издателството представи нов сборник, включващ двете големи есета на Зонтаг - “Болестта като метафора” и “СПИН и неговите метафори”, писани съответно през 1978 и 1989 година. И така, книжното тяло, което “Златорогъ” ни представя, е едно, но то де факто обединява два различни текста. Защото въпреки бележките (и даже забележките), които “СПИН и неговите метафори” отпраща към “Болестта...”, въпреки желанието му да се постави в ролята на контекст, че и на метатекст, все пак това са си самостоятелни есета, характерни за културната ситуация на десетилетията, които представят. Иначе казано, “Болестта като метафора” и “СПИН и неговите метафори”, независимо че като цяло проблематизират болестта и начините, по които се говори за нея, се разминават и по отношение на стратегията си на мислене, и по начина си на изпълнение. “Болестта като метафора” е някак по-рязък, по-суров, даже обвинителен текст, който желае да провокира (нищо, че самата Зонтаг го определя не като полемика, а като увещание), да преобърне стереотипите, клишетата и който се интересува като че ли повече от личността, от индивидуалния акт на преживяване на болестта. Докато “СПИН и неговите метафори” е някак по-аналитичен, дори бих казала, някак по-информативен, по-улегнал текст (не случайно, препращайки към някои от тезите, развити в “Болестта...”, той ги омекотява или отхвърля), който като че ли повече се вглежда в индивида, мислен като част от групата, обществото. Затова и във второто есе преобладават аналогиите с чумата и прочитите на подобни колективни изживявания, както и милитаристичната метафорика, чрез която според Зонтаг се обяснява новата болест... Ако се вгледаме в конкретиките на двата текста, в първото есе Зонтаг се опитва да проблематизира романтическо-ницшеанската-Томас-Манова традиция на възвеличаване на болестта, като избира да се спре на метафоричните употреби на туберкулозата и рака и проследява сходствата между митовете за тези две болести, възприемани като болести на страстта. Само че едната с положителен знак, а другата - с отрицателен, доколкото - убеждава есето - туберкулозата преобладаващо се е мислела като болест, поразяваща чувствителните, пламенните, гениалните натури, докато ракът, напротив, се третира като болест, сполитаща потиснатите, безчувствените, непълноценните. Второто есе пък, както вече стана дума, предлага множество културни разширения в желанието си да помести СПИН-а в традицията на болестите, считани за срамни, скандални и със самото си появяване, вменяващи вина на този, който си ги е лепнал. Въпреки изтъкнатото обаче, общото между двата текста е повече от различието. И то е най-вече в патоса да се демистифицира и отрече необходимостта болестта, която и да е болест, да се третира като метафора. Защото метафорите и митовете - убеждават есетата на Зонтаг - убиват. Метафоричните уловки не просто деформират мисленето, те имат реално пагубни последствия, тъй като събуждайки срам, чувство на вина и пр. карат болните да не се обръщат навреме към лекарите. Така двете есета поотделно и в своята цялост се вписват в една линия, подета от Зонтаг още от края на 60-те години, а именно - обявяването й срещу интерпретацията - било то в изкуството, както е според есето “Срещу интерпретацията”, било то срещу окултуряването на болестите, както е в разглежданите текстове. И доколкото целта на критиката според Зонтаг е да показва как нещо е това, което е или че е това, което е, а не показването на това какво то значи (подмяната на херменевтиката с еротиката), целта на собствените й критически текстове е да научи читателите не да предлагат смисли, а да лишават от смисли фактите; да ги научи да виждат наличностите в тяхната суровост и еднозначност. Болестта е болест - казва Зонтаг, - просто болест, която се нуждае от лекуване, а не проклятие, наказание, нито дори вид избраност. И точно за тази й склонност към оголване, към оттласкване на смислите Зонтаг доста е критикувана от своите анализатори, защото - твърдят те - желанието да се снеме метафоричното мислене е всъщност желание да се лиши човек от способността да открива смисли, вкл. в болестта, които да правят живота му поносим и разбираем. Общ в двете есета на Зонтаг е и стремежът болестта да бъде представена като някакъв тип другост в аза и на аза, не като нещо натрапено му, а като другост, която е радикална, различна, но с която азът може да се справи, стига да погледне смело онагледения си “Id”. Защото болестта - и текстовете на Зонтаг, колкото и да се съпротивяват, все пак го признават - променя идентичността и поставя на изпитание човешката воля, способността за себенадмогване, стоицизма, понасянето на истината и справянето с нея, понасянето на страданието и справянето с унижението... Понасяне и справяне, които са гаранция за развитието на едно мислене, на една култура, които бягат от повърхностното отношение към смъртта и зачитат чувствата.

Амелия Личева












Думи
с/у думи

Сюзан Зонтаг. Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори. Превод от английски Христина Кочемидова и Юлиян Антонов. ИК Златорогъ. С. 1999.