Изкуство vrs.
Приятелство


Преди пет години пиесата на Ясмина Реза Изкуство обиколи сцените в Европа. Успехът й можеше да се обясни както с интересната драматургична ситуация, създадена от авторката, така и изящната й музикална композиция, с умението да изгражда остроумен, фин, бърз диалог. С това, че фокусира отново погледа на автора драматург към междуличностното общуване, реабилитирайки поразпадналия се през 80-те по сцените субект, внимателно оглеждайки случващото се с него в една изначално положена самотност и уязвимост на съществуването му. С тези си качества пиесата се включи в една от доминантните тенденции в западноевропейската драматургия на 90-те, проявяваща се в по-различен вариант например при “новите сърдити млади” английски драматурзи. Пиесата предлага възможност за множество интерпретации и съвсем естествено интересът на някои от българските режисьори закръжа от известно време около нея. За пръв път на наша сцена тя се появява в Театъра на Българската армия в постановката на Леон Даниел.
За него “изкуството”, купуването на една картина е повод да навлезе в заплетената мрежа от взаимоотношения между тримата приятели Серж (Мирослав Косев), Иван (Ивайло Христов) и Марк (Георги Новаков), да покаже различни страни от тяхната уязвимост, воля за надмощие над близкия, ревности, крехки чувства, възгледи, съмнения и пр. За всеки, който познава изключителната дарба на Леон Даниел да строи сложни ребуси в междуличностните отношения, да изгражда сценичното действие като музикална композиция “на тема”, да води зрителското внимание през неочаквани обрати, мотивации на действията на персонажите, умело насочвайки го към избраната от него тема, едва ли ще бъде изненада спектакълът му “Изкуство”. Той отново печели с това. Приятелството е темата, чрез която се разгръщат в отделните сцени различни мотиви - нуждата от доверие и обич, пълната взаимна непоносимост, болезнената ревност, безнадеждната самотност, ожесточената битка за собствена територия etc. Всеки от тези мотиви е разгърнат със спокойно чувство за хумор.
Не бива обаче да се подценява опасността поне някои от зрителите сериозно да се разколебаят: дали да следят внимателно случващото се и да се вслушват в него, или да се амбицират да броят колко пъти само в една сцена успяват да се съблекат и облекат актьорите (а камо ли за цялото представление). Или да си заблъскат главата над въпроси от типа на: “Опит да усложни образа на Серж с паралелен куклен театър ли е постоянството на Мирослав Косев в играта със “счупените” от китките фино висящи длани?” “Дали Иван в забавната игра на Ивайло Христов не е твърде близо до фигурата на Иван Глупака от приказките, или това е оптическа измама, наслагваща отражения от други роли?” Иначе казано, темата на представлението би “звучала” по-мощно и красиво, ако актьорите можеха да освободят играта си от дългогодишни налепи, останали от вече имащи успех сред публиката техни роли, от рутинирани театрални жестове, обозначаващи твърде битовизирани и клиширани представи за “сноб” или “безхарактерност”, или за “физическо” действане на сцената. Накратко - от сценичната жестовост и интониране, организираща езика на един вече доста застарял и рутиниран театър. Впрочем, част от който е и странната буквалност и бутафорна илюстративност на сценографията (на Нина Пашова).
Възможно е, разбира се, тъкмо тази удобно прилепнала им рутинност да има успех сред публиката, но съвсем не съм убедена, че това би било успех за “Изкуство”-то на Леон Даниел.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата