Кой се нуждае от поезия?

Той е министър на културата на Македония. Роден е в 1937 година. Завършил е философия в Скопие, защитил е магистратура в Любляна и докторат в Загреб. Работил е като учител и редактор. Професор е в Скопския университет. Бил е министър на образованието в първото правителство на самостоятелна Македония. Автор е на редица научни студии, книги с художествена, историческа и политическа есеистика и на литература за деца.
Всеки, който разговаря с него, попада в обаянието на един проницателен дух, респектираща ерудиция и блага естественост. Силата на волята разчитам по-късно, от биографичните факти, съобщени в интервюто. Волята не се натрапва в разговора. Тя действа на терена на гражданската позиция.

- Между тоталитаризма и демокрацията къде е мястото на Стружките вечери на поезията? Как стари форми се променят в ново съдържание?
- Много сериозен въпрос. Прицелва се в същината, в съдържанието на Стружките вечери - най-очевидната манифестация с идеологически характер в миналото, която изразяваше духа на тоталитаризма. В онези дни си бяха изработили традиционен ритуал: цял един ден от Стружкия фестивал на поезията се посвещаваше на визитата на поетите в резиденцията на председателя на Републиката. За този ден не се правеше поетическа програма. Денят увисваше празен и резервиран, а поетите чакаха на разположение да бъдат повикани от председателя и удостоени с прием. Първото нещо, което направихме за обновеното издание на фестивала, беше да махнем изцяло този ден, просто да го зачеркнем. Променихме и откриването. В стария си вид всяко откриване ярко манифестираше идеологическия характер на събитието. Председателят на държавата се явяваше нещо като покровител и задължително лично откриваше фестивала. Ние изцяло се отказахме и от патронажа. Разбира се, промени се и духът, и много други неща, които надхвърлят рамките на фестивала, и които се пренесоха върху цялата поезия и всички изкуства. Така до 90-те години поетите си караха в стила на социалистическия реализъм, макар у нас той да не се налагаше официално. На практика обаче литературата си беше чист соцреализъм. Съдържанието на поезията изразяваше духа на тоталитаризма. Поетите, които се радваха на видимост в литературния живот, по правило формираха един затворен кръг, дефиниран като кръг от надеждни поети, т.е. бяха си дворцови личности. Чеслав Милош има една много хубава метафора за Лъжеца, за това, което виждат очите му и обговарят устата му. В края на това време, малко преди разпада на Югославия, абсурдът достигна драстична връхна точка. По време на Стружките вечери на поезията, тук близо, в село Вевчани, пламна комунален проблем с водите. В селото има мощни извори и проблемът възникна около това как да се ползват водите. Хората възнегодуваха и избухна бунт, а полицията нанесе масов побой на народа. Тогава словенските поети издигнаха глас на солидарност с малтретираното население. А нашите поети замижаха, даже нападнаха словенските поети, че били политизирали фестивала. Без дори да се сетят, че фестивалът си беше политизиран тъкмо поради това, че поетите стискаха очите си затворени.
- Коя година стана това?
- Мисля, най-вероятно, в 1989-та, преди началото на разпада на Югославия. Тогава властта обяви за акт на държавно предателство целия поетичен фестивал, селяните, поетите, журналистите, всички, целия народ. Това вече беше брутално. Дотогава подобна квалификация залепваха на единици, какъвто беше случаят с вашия събеседник сега. Е, когато такова нещо сполетяваше единици, реакциите биваха и така, и така. Минаваше. Но когато цял един народ, хиляди хора от селото и други бъдат заклеймени като предатели това вече беше непоносимо. В тия години аз не можех дори да си помисля да дойда на фестивала, защото бях персона нонграта, така да се каже отлъчен. Написах статия за вълненията, но никъде не я публикуваха. Отпечатаха я едва след няколко години, но и тогава бе приета на нож. Списанието, където излезе, казваше се “Философска трибуна”, го закриха.
Е, сега вече няма въздух за подобни работи. Организаторите, аз лично, изискваме да се канят само стойностни поети, постигнали поетическа височина. Това означава отваряне на кръга. Тази година имаме много пъстър състав и ми прави впечатление, че най-осветените “дворцови” поети не са тук. Очевидно не могат да се изправят лице в лице с новия дух, с новия управителен състав на фестивала. Пък не са и канени. Така вече има условия за иманентен живот на поезията изобщо и на самите Стружки вечери. Ще рече, изгонени са хетерономните (както аз ги дефинирам) критерии, които определяха в тоталитарния режим статуса и позициите на поетите. Тези критерии измерваха просто степента на конформизма на творците. Стратификацията на творческите ценности беше хетерономна. А когато изхожда от иманентни критерии, според художествената стойност на самата поезия и на самите творби, тогава е автономна. Поезията и изкуството в едно демократично общество трябва да се развиват в тази посока. Цялото ми теоретично творчество е ориентирано към нея. Затова критикувах яростно старата поетическа практика и културна политика и затова ме отлъчиха в 1972 година. Изолацията ми трая до самия разпад на Югославия, значи цели осемнайсет-деветнайсет години.
- Дълго време...
- Да, дълго време. Интелектуално живеех в другите центрове на югославската федерация. Най-вече в Загреб. Там все пак беше по-либерално. Тук у нас бяхме слезли на най-ниското стъпало по скалата на тоталитаризма - в мрака, в пещерата. Нашите участници в комунистическата номенклатура бяха абсолютни еничари. Угаждаха безрезервно на Белград, това значи на Сърбия.
- Къде е мястото на културата в новата политика на Македония? В стратегията за бъдещето на страната ви?
- Навлязохме в темата още при предния ви въпрос. Нека продължим. Основата е творчеството - изхождаме от принципа на творчеството. В това отношение аз съм дал задание да обезпечим много широка платформа за сътрудничество на всички субекти на творчеството и културата, независимо от тяхната идеологическа или политическа принадлежност. В този контекст са създадени разнообразни структури към Министерството на културата: съвет по културата и отделни съвети за всяко изкуство на пропорционален принцип. Членовете се определят според постиженията им като творци в собствената сфера. Изпълняват задълженията си на обществени начала; иначе всеки следва своя професионален път. Това са плуралистични състави, които обезпечават обективни критерии за оценка на множеството проекти, подавани при нас. Затова мисля, надявам се, че в културата на Македония днес се случва една същностна кристализация. Това означава на една страна творчеството, на друга - паразитизмът, привилегиите, хетерономните манипулации въз основа на несвойствени критерии като политическата принадлежност, непотизма и подобни работи. Аз свързвам бъдещето на Македония с това отваряне на нова перспектива. Предизвикателството не е само към културата, а и към политическите субекти, партиите. Онези от тях, които се доближат до тази перспектива, до тази кристализация и се съобразят с нея, имат бъдеще. С тях и Македония има бъдеще и просперитет. И обратно, мярата, до която се задържи инерцията от старата система, може да бъде мяра на неуспеха на Македония - и на културата, и по-широко на страната като цяло.
- Кой има нужда от поезия днес? Кой няма нужда от поезия? Развенчан ли е поетът? Героят на нашето време като че ли стана политикът, администраторът, технократът, бюрократът, консултантът... Валидно ли е това за вашата страна. И ако да, какво говори това за епохата ни?
- Това е много съществен въпрос. Съдържа теза. Аз преподавам философия на изкуствата и ние, философите, неизбежно се сблъскваме с този въпрос. В тази материя въпросът се поставя върху две основи: едната е метафизичната на Хегел, другата изхожда от социологическо-икономически мотиви и от контекста на пазарната характеристика на изкуството. Теодор Адорно е един от най-сериозните учени, който вижда по този начин изкуството в ХХ век. Хегел пък преди повече от век и половина огласи смъртната присъда над изкуството. А то е тук, само че в нови форми и модификации. Далече от ума ми е да пренебрегвам и опасността, която следва от тезата на Адорно: от комерсиализирането и технизирането на живота, от технократското подреждане на обществото. Но все пак изкуството устоява. Как, за кого и колко устоява? Толкова, колкото и самият човек. Тук стигаме до едно мое теоретично твърдение. Аз дефинирам изкуството като “човекуване”, което значи най-непосредствен, най-пряк начин на човешки живот и устояване в облик на човек. Този опит, “човекуването”, е толкова по-драгоценен, колкото по-масирано сме изложени на технизирането на живота. Аз виждам огромна опасност например в Интернет. Интернет комуникацията е квази-комуникация. И обратно - ето, тези дни, вчера и днес, ние осъществяваме една интерперсонална комуникация, едно пълноценно общуване. Множество поети с различни натюрели, стилове и езици, а ги възприемаме всичките като поезия. Какво ги свързва, какво ги обединява? Размишлявам върху това и мога да дефинирам следната синтагма: ние станахме свидетели на проявлението на една опосредствана невинност. Всички поети тук и техните стихове изразяваха през цялото време артистична, изкуствена, т.е. опосредствана невинност. Това придава на поезията човешки характер, духовност, душа. Точно това обезпечава комуникацията, персоналност. Етимологически думата комуникация носи смисъла на идентичност. А ние сме я свели до техническото й значение и сме изгубили от погледа си основното: думата произтича от общност на латински, а това значи от идентичност. С Интернет обаче не може да се постигне това. С Интернет се създава квази-персонална връзка. Няма го непосредствения контакт. В този смисъл поезията е необходима, на място е, нуждаем се от нея всички.
- Всички ли?
- Тези, които остават хора. Нещата могат да се погледнат и така: мярата за човека може да се определи с неговия поетически опит. Поетическият опит от своя страна също предполага мяра за човек. Това, разбира се, са условни неща, но в този смисъл мисля, че поезията е още по-актуална днес.
- Какви тогава трябва да бъдат взаимоотношенията между твореца, респективно поета, и държавата? Трябва ли и до каква граница държавата да подкрепя творчеството?
- Трябва, разбира се. Поезията се нуждае от подкрепа, от финансиране. Не може да разчита на стопроцентова комерсиалност, особено пък при малките народи като нас. Затова Македония отделя относително много за културата, в този число и за поезията, като се има предвид скромният й бюджет.
- Можете ли да кажете колко или какъв процент?
- Е, повече от България.
- Вече навлязохме в следващия ми въпрос. Как виждате бъдещето на културите на малките нации, особено ако страните и икономиките им са финансово слаби? Какво е възможно да се направи? Какво трябва да се направи? Какво не трябва да се допуска? Чия е грижата да отстоява полагаемото им се място в световния културен регистър - на свободния пазар, на държавата, на културното мениджърство, на творците?
- Този въпрос цели право в най-дълбоката същност на проблема за идентичността и различността. В нашата обща история, българска и македонска, през всичките векове, докато се свържат в едно свойство идентичността и различността, ние сме участвали в тази драма, драмата на това свойство. Първо драмата на християнството изобщо при сблъсъка и разделянето му на източна и западна църква. После в рамките на православието и на източноправославната църква. В основата си православието е мотивирано от усилена експанзия на византийското влияние, което е означавало по-широка асимилация на пръстена от етноси около гърците. Нашият народ е бил притиснат много сериозно в това пространство и не е могъл да го владее политически. Така отделни пръстени от народа ни са били погърчени. Православието е трябвало да влее нова сила на Византия. Но от друга страна, създавайки кирилското писмо, с просветата и своята църква, то нанася рани на византийската църква и започва да служи за утвърждаването на свои народности. Така се поражда амбивалентността, актуална и днес: имперската логика в историята ни, византийска и отоманска, се е стремила да налага идентичност без различности. А импулсът на различността е противодействал - чрез молитвата и поезията, чрез строежа на църкви и манастири, чрез иконописта и дърворезбата, чрез богомилството и въстанията, чрез преводите и преписите, чрез песните, носиите и танците. Чрез всичко това предците ни програмно са артикулирали правото на вида в рамките на рода. Тази амбивалентност особено се откроява днес, когато надделява тенденцията да възприемаме света като едно, да го наречем униформено, цяло. Съвременните философи предупреждават, че изравняването е много опасно. Все пак обединена Европа я замислят като общност на самостойни народи и нации. Едгар Морен го изразява със синтагмата uniter multiplex, което значи едно и много едновременно. В този смисъл запазването на всяка народностна и етническа идентичност е драгоценност, онтологично богатство на света, негово съдържание и принос. Затова е задача на мислещите хора. Дълг на мислещите и от големите, и от малките нации е да опазят характеристиките на различността, за да съхранят съвкупната благодат на човешкия живот. Иначе тягостен ще е светът, ако бъде устроен според американската формула за нов ред и порядък на Збигнев Бжежински, един циничен технократ. Непоносим ще е. Градината прави красотата.

Разговаря Рада Шарланджиева



Разговор
с Димитър Димитров