Есенен цъфтеж
В края на август т.г. изпратихме на г. Младен Сърбиновски, известен македонски писател и (тогава) директор на Националната университетска библиотека в Скопие, въпроси за интервю. Тъй като нямахме възможност да разговаряме “на живо”, въпросите целяха едно самопредставяне на г. Сърбиновски; в същото време ни се искаше да са достатъчно “отворени”, за да може, при липса на насочващи или репликиращи събеседници, интервюираният да се чувства максимално удобно. След време получихме отговорите (и едно есе в допълнение), после дойде вестта, че г. Сърбиновски не е вече директор.
Преди публикуването на този - задочен - разговор, помолихме г. Младен Сърбиновски да коментира отстраняването му от поста. Получихме следния кратък текст:
В предизборната кампания за президент, като изразител на българщината в Македония, нямах никаква възможност да изкажа своето мнение в медиите и въпреки това бях сред главните аргументи на всички претенденти. От поста директор на Националната университетска библиотека бях освободен със съображението, че съм подал оставка. Няма за какво да подавам оставка, защото за нищо не се чувствам виновен. Струва ми се, че имам необходимата за подобна длъжност популярност и в Македония, и в България, и на Балканите. Освен това не съм ползвал шофьор, не съм похарчил една стотинка за представителни нужди, нито за кафе, нито за мобифон, нито за служебни пътувания. Не позволих изнасянето на нито една книга от книжния фонд и вероятно бях единственият от директорите в Македония, който живее под наем.
Очевидно такива хора не са потребни в държавите в преход.

Младен Сърбиновски
25 ноември 1999

Какво да добавим - в държавите в преход и хората са постоянно в преход...
Георги Лозанов
Христо Буцев


Лични ключове

Аз
Преди петнадесетина години, когато публикувах дебютната си книга от спечелен от мене анонимен конкурс за млади писатели, в биографията ми пишеше само едно изречение: роден през 1958 година в село Вруток, Гостиварско. Чувствах се самоук. И сега не бих изменил или добавил нищо в това изречение, освен че оттогава до днес написах доста текстове.

Аз и предците
Правенето на сметки за собственото ни отношение към предците е сметка от очертаната собствена заблуда на собствения живот. Една от централните и вечни теми на изкуството и мисълта изобщо, покрай отношението към Бога, провидението и любовта, е тъкмо нашето отношение към предците. Не бих искал да ви цитирам сега мъдри хора и техните отношения със собствените им предци. Все пак вече натрупахме определен жизнен опит (което не означава, че сме и помъдрели), и това можем да предложим на читателите. Комшии албанци неведнъж са ми казвали, че на мен баща ми ще остави като наследство най-важното -чистия си лик. Македонската власт за всички тези години, откакто присъствам в обществото, и това, което не ми е дала, иска да ми го вземе, да ме компрометира и пред семейството ми, и пред света, и пред предците. И въпреки че живея вечно под наем в Скопие, въпреки че не ми остави наследство и сметки в банката, трябва на всяка цена да поддържам чист образа на баща си. Именно това е отношението към предците. Чета имената на умрелите в селските гробища: Рукия, Деафил, Урубия, Зарко, Гего, Сарджо, Маджо, Бецко, Варка... древни, редки наши имена, и от другата страна, ние, техните наследници, които сме им направили паметниците: Зоран, Далибор, Тони, Мариан, Славица.. Ясно е накъде сме тръгнали.

Аз и класиците
Аз съм от обикновено селско семейство, но в къщата ни никога не са липсвали книги и ако някой ме е направил това, което съм, това са били сборниците от народни умотворения, достатъчният избор от класически романи, хубавите фрески и икони от селските черкви около селото и блестящото езиково наречие, в което раснах. Може би затова у мен я нямаше толкова характерната младежка съпротива към класическите изразни форми. Защото езиковият майсторлък, с който те са написани, това, което ги е съхранило през вековете до днес, вече функционираше у мен като основа да ги приема по-лесно, да се радвам на тяхната езикова виртуозност.

Аз и жените
Жената е формата на живот на мъжа. Знаейки, че през това прозорче най-лесно може да се надникне в мен, най-много - и с основание - го държа затворено и то вечно би останало запечатано, ако не съществуваше Жената. Тя е единственият полъх, който може широко да отвори прозорците на душата и за който нямам лек, щом красотата й ме разтърси. Народът казва, че жената има сто бургии, с които да пробие в мъжа. Деветдесет и девет бургии ще счупи, но със стотната ще пробие в нас, ако така е решила. Не чак толкова често и не чак всяка жена, но за мен не трябва да се чупят деветдесет и девет бургии, за да бъда омагьосан от Жена и затова благодаря на Бога, че не ме е създал толкова корав. Не искам да говорим сега за мъжете, в които жена не е проникнала, която не е докоснала поне с палец формата на този живот, макар че точно такива типове мъже са най-интересни за писателя. На жените трябва да се поддаваме да ни убождат, без значение дали това ще ни носи наслада или болка... Може ли на този въпрос да отговоря след двадесет години? Ето, обещавам ви, дотогава ще пиша за него и от него ще страдам.

Аз и филствата
Е, недейте за “филствата” в Македония... Тук и националното чувство на нашите предци е провъзгласено за филство. Лично аз съм предател на македонистичното филство, след като и нашето вековно чувство провъзгласиха за предателство.

Аз и фобиите
Тук вече съм на свой терен. Балканите без фобии не биха приличали на нищо. Най-голямата фобия за Балканите е да бъдеш нормален. Нима това не е най-страшното - тук да мислиш със собствената си глава? С голям труд, но се стремя да поддържам тази фобия в себе си. До онзи момент, в който сам не се изплаша от това, което съм написал. Не се надявам, че съм казал кой знае какво, но това е единственият смисъл на фобията, наречена писане.

Аз и книгите
Трябва да бъда мъдър като Мойсей, за да намеря изход от такива въпроси, но в Македония царува Иронията и тя ще ми помогне да изляза от вашите интелектуални клопки. Аз, който принадлежа към хората, които от любовта към четенето един ден започнаха да пишат и книги, бях наклеветен от македонските медии през тези месеци, че в Университетската и народна библиотека в Скопие, на която съм директор, съм горял книги. Така че трябва да сте наясно от какъв Херострат взимате това интервю.

Аз и властта
Не казвам нищо необичайно: в Република Македония аз съм второто “аз” на властта, съвестта, с която тя се опитва да си разчисти сметките. Изминаха вече почти десет години от времето, когато моите текстове предизвикаха най-голямата, най-жестоката, най-дългата и най-съдържателната полемика в Македония, противопоставила се на политиката, която през тези петдесет години систематично и с всички средства работеше за създаването на ново национално чувство у народа, политика, която ни нанесе непоправими загуби и безброй човешки страдания. Въпросът е дали от целия този кошмар, на който бабуваше новоизлюпената интелигенция, ще можем да се извлечем, без да платим страшно висока цена. Всъщност, моите книги и текстове вдигаха достатъчно висока температура през всички тези години и това е добре познато на читателите. Интелигенцията в Македония в момента се прегрупирва и това е процес, който може да се окаже много интересен. Новата власт все още е немощна да хване всички нишки на управлението в свои ръце. Затова отвикването от софистицираното слугинство, наложено чрез македонизма на голям брой от фабрикуваните величини и носещо големи дивиденти, ще бъде много трудно. Но тази история за България е нещо “вече видяно”. От най-нападания опозиционер, ето, вече няколко месеца съм най-нападания директор на новата власт. Забавно е.

Аз и страхът
В книгата си “Порции нищожност” имам цяло есе - “Диаграма на страха”, за претърпения от мен страх от реакциите и заплахите, които ме следваха през последните десетина години, докато пишех полемичните си текстове. По природа съм плашлив, но се случи така, че бях поставен в ситуация да съм преодолял страха безстрашник и да съм опасан с пръстени от високо напрежение, а в текстовете, които ми създаваха илюзията, че с тях налагам като с камшик омразното тяло на обществения срам, нищо да не липсва. Моето писане е като да правиш любов със злото, да изричаш това, което не искаш, и пред себе си да го признаеш. Когато си припомня какво ми се случи, днес си мисля, че вече съм отвъд страха.

Аз и песните
Това последният труден въпрос ли е? Ако имате предвид писане на поезия, ще й остана цял живот само читател. Това е все пак фина работа, за която нямам нерви толкова педантично да дялам. Искам текстът да има замах. Очевидно ме влече повече драматургичното... Но ако имате предвид изконното пеене, което извира вътре от нас, надявам се гласът ми все още да не е секнал. В съвременните постмодерни теории този метод е малко остарял - да ни оценяват по начина, по който пее славейчето. Всеки от нас има в себе си по едно славейче, което на никаква цена на трябва да задушава. Продадохме душата си, най-важното от живота си и сега се чудим защо славейчето ни не пее, защо ни е такава културата. Ето, по нашите пътища пак стигнахме пред портите на Гьоте...

Други отговори:

Езикът:
- Как се отнасяте към лингвистичните подозрения, че звуковият състав на думите има своя семантика, когато казваш “Обичам те” и “Те сакам” едно и също ли казваш?
- Дяволски сте хитри, но това не ви помага. Постоянно искате от мен книжовна образованост за най-емоционалните реакции и отношения, неоставяйки ми пространство да се разгъна. Тази методологическа мярка търсете и откривайте в моите текстове. Не искам магията на “Те сакам”, която казвам на едни прекрасно оформени кафяви очи с големи зеници като на Богородица от иконите на Дичо Зограф, да я разчленявам и обяснявам. Искам тази красота да държа и крия в себе си, само мен да ме грее и никой да не ми я омърсява. Знам само едно, винаги когато изговарям “Те сакам”, това го казвам, без да се запъвам, а това е същото, ако бъде и “Обичам те”. И колкото повече искаме ние да го кажем, още повече искаме любимият да ни го каже. Какво намерихте вие в моите текстове, които заобичахте? Обща любов или общ обект на любов?
- С извинение за парадокса, можете ли да назовете с думи темите, за които думите не ви стигат?
- За тази парадоксална тема, ето, ще ви напиша и едно късо есе, да видим какво ще се получи. Сега ще ви отговоря по принцип. Има такива, които нямат разработен езиков механизъм и метод и затова, когато искат да съобщят нещо, просто им липсват думи. Такива Готфрид Бен нарича интелектуални воайори. Това не означава, че с тази квалификация той изчерпва всичко, нито че и ние трябва да го правим. Езикът най-напред трябва да се усвои и чак след това думите да се леят, извиват или пресоват в желаните форми. Има метали, които се топят при по-ниски температури и други, за които е нужна друга технология, която издържа на температура от няколко хиляди градуса. Това е добре видимо във всеки текст. Някой работи с езиков огнеупорен материал на няколко хиляди градуса и прави невероятни езикови произведения, докато друг поради липса на думи остава с отворена уста. Колко пъти и аз съм оставал така или съм си гризал ноктите при четене на подобни неща, само аз си знам. Някой може би, четейки и мен, си гризе ноктите така или само си въобразявам, че е така. Въпреки че всички ние сме по някакъв парадоксален начин езикови воайори, проблемът е на какво равнище е качеството на нашето езиково майсторство.
- Във вашите есета езикът се оказва главният виновник за кризата на културната идентичност, мислил ли сте за идентичност отвъд словото - например в съзерцанието, в гледката. Например - Охрид, езерото, планината, църквите?
- Не случайно се е почнало от езика, преминало се е през литературата и се е стигнало до историята. Това е този македонистичен Бермудски триъгълник, от който няма изход и в който забързано потъваме.

Историята:
- Има ли въобще история в научния, обективния смисъл на понятието?
- Почакайте да отворя някой речник... Ха, ха. Сега Гадамер би ни казал, че нямаме “усет за история”. Всичко това, което правим или създаваме, е най-вече исторически продукт. Дай боже нашите скромни текстове да бъдат поне малко и исторически “фактор”. За себе си отдавна знам, че като зоон политикон съм исторически продукт на балканското безчестие.
- Историята не е ли алиби на фикции, заради които хората се убиват?
- Най-лесно е да се каже това и с него всичко да свърши. Но ако имате до себе си стратегия, която перманентно, с векове ви впръсква зло, тогава работите стават много по-сложни. В този смисъл българската история е достатъчно показателна, което не означава, че не трябва да се търсят и други методи за решение на балканските проблеми. Сегашната ваша политика прави това успешно.
- Има ли нещо в живота, заради което заслужава той да бъде жертван?
- Това са ученически въпроси, въпроси изобщо. Щом животът има край, трагичното чувство за живота само прави така, че той във финала да получи една горчива нота. Всички за нещо пропиляваме живота, дори и поради непоносимата лекота на съществуването, на която сме осъдени.
- Македонската история не е ли най-доброто доказателство, че кръвта и щастието са несъвместими?
- Възрожденски гледано, така е. Но македонската история днес е в някаква друга фаза, неромантична и негеройска, с македонизма като най-софистициран наложен национализъм, който работи против самите нас.

Македония:
- За каквото и да говори македонската съвременна култура - за история, за философия, за изкуство, дори за космоса - тя винаги говори за едно и също - за македонската съдба...
- Тук става дума отново за недоразбиране поради незнаене. Вашите възрожденски гледни точки за Македония, присъстващи и във вашата литература на македонска тема, са диаметрално противоположни на всичко онова, което се пише през изминалите петдесет години в македонската литература за Македония. Македонският проблем в Македония е, че държавата със своите инструменти отвън пречи на нашето идентифициране с колективното духовно наследство. Ако това все пак профункционира у някого, препоръчително е той да не го показва. Нищо не определя македонската култура в онзи неин период толкова точно, колкото опитите за прескачане на исторически стадии и периоди, нормални за другите европейски култури. Стремежът е с доминацията на диахронично мислене сегашната свяст и поглед към света да се променят и да се костюмират в миналото, вместо миналото да се актуализира и да облагородява съвременността. Македонизмът е мефистофеловата проекция върху нас и затова трагичната фарсовост на “Македонския Фауст” е в това, че той не може да откупи душата си обратно назад. Тъкмо тези духовни дефекти, когато сегашната литература се прави от човешките слабости, с които ние на Балканите изобилстваме, са шансът на тукашните провинциални писатели, а и за мен, чрез новооткрити книжовни форми те могат да станат интересни и за света.

Балканите:
- Има ли по-виновни и по-невиновни балкански народи. Възможна ли една обща балканска история на всички народи?
- Една поставена диагноза, след безпощадна вивисекция на балканските травми, не означава, че нещата няма да се провалят, ако след диагнозата предпишем лекарства на нивото на провинциален балкански политик. Ако политиката е решаване от позицията на силата, решаването на интелектуални проблеми за обща история е от позиция на слабост. Не говоря за истина, спечелена с правото на политиката, защото не познавам тази сила. Говоря за правда и истина от правото на историята. Моите текстове винаги са водили из минните полета на балканския регион, обслужвайки ви само като скромни пътеводители. Сега имаме някакви балкански отечества и лесно заставаме зад тях и когато не са прави. Не съм заставал и никога няма да застана зад моята татковина, ако виждам, че тя не е права. Комплементарност на образованието между балканските държави, освободено от митологии, фалшификати и двустранни пренебрежения може единствено да ни се наложи като интелектуална санкция. Напразни са всички военни и икономически санкции без интелектуалната.

Европа:
- Може ли турбофолкът да стане модерен в Европа?
- Всичко, което получаваме от модерните теории за изкуството през последните десетилетия, е мъдростта на относителността на естетическите ценности до степен “и е и не е”, “всичко е в криза и не е”. “Всъщност” и “впрочем” са думите, които като единствени репери ни бяха предложени от мнозината физици, кибернетици, семиотици и структуралисти, та затова и моята скромна личност каквото и да каже, ще му бъде нужно допълнително релативизиране. “Впрочем” не съм чак толкова убеден, че балканският турбофолк съдържа толкова варварска свежест. “Всъщност” Европа е уморена, “но” не е чак толкова, за да бъде готова да приеме всеобщата, сладка и насилствена лъжа като някакво неопределено дивачество.

- Балканите са взимали много от Европа, но нима повече не са й давали като постоянен коректив на европейските фантазми?
- Имаше в моя роден Вруток един кестен, който всяка година наесен, на края на септември, започваше да цъфти. И въпреки че есента беше хубава, той прекрасно умееше да пусне упойващо-миризливите си цветове да мамят пчелите и народът да се чуди каква грешка е направила с него природата, щом цъфти, вместо да се готви за идващата зима. И ако не идваха студените октомврийски дъждове, които прекъсваха току-що започналата вегетация и сваляха в калта жълтеникавите продълговати цветове, вероятно странният кестен щеше да успее да завърже плод. На едни поведението на откачения кестен им правеше удоволствие, но за повечето той предсказваше нещастие, та затова го отсякоха. Ако изключим античния период на Балканите, от който след това се роди и Европа, мисля, че в този стил някак си е и нашето отношение на балканци с Европа. Сгрешен сезон, прекалено много екзотика и приятни аромати за нейните вмирисани стаи, но обикновено с прекалено малко вързали плодове.

Обработил Коста Филипов



Младен
Сърбиновски:
лични ключове
и други отговори