Поезия на иронията

1.Законът на Вселената е сходен със закона на Думата. И двата са в постоянна експанзия. Времето, в което живеем, приемаме за изключително - не толкова поради неговата изключителност, колкото поради разбирането ни за нашата изключителност. Изключителността на двадесетия век е в иронията и се смята, че по нея той се различава от другите векове. Не че иронията липсваше на предишните времена и тогавашните творби, тъкмо напротив, но в този век иронията показа, че владее Историята, щом човекът искаше чрез идеологията да бъде господар на Съдбата.
Този век ще бъде запомнен и с Борхесовото иронизиране на света. Измисляйки безброй светове, правейки поезия от иронията, в същото време той привлече около себе си безброй почитатели и следовници, борхесианци, претворявайки своето дело в нова, огромна галактика, която ще излъчва светлина с векове. Борхес се учудваше и се питаше по начин, който кършеше законите, владеещи през двадесетия век. От силата на това излъчване лъсна източникът на инертната мисъл за голям брой утвърдени имена, според която всичко било просто “яремджийство”.
От първата записана буква насам Думата непрекъснато се шири, умножава се, създава все по-нови светове и съзвездия. От първата голяма експлозия на Думата, нейните слуги пишат и дописват една и съща мултиплицирана книга, която има начало, но няма край. Борхес беше прав, приемайки безкрайното разширяване на Думата като нейно обезсмисляне и захващайки се да отговори дали е възможно с все по-малко, с една дума да се дефинира Тайната, вместо с толкова думи да я описваме и отгатваме. Съществува ли една-единствена Дума, в която би се съдържала цялата Вселена?
След дълги изследвания на различни култури, езици, магии, религии... Борхес стигна до заключението, че не е възможно да се намери една-единствена дума, в която бе се съдържала цялата Тайна. Все пак той смята, че ако всичко се сведе до една Дума, думата “ом” би могла да събере най-много в себе си. Кой знае, вероятно Борхес е прав: “о” е нашият пръв плач, знак, че идваме на този свят с първото вдишване на кислород, а “м” е изпускането на въздуха през носа с душата на път към непознатото. Между “о” и “м” съществува нашата житейска безсмислица. Нашият живот е само едно издължено, протягащо се “ом”.
Голяма поезия на Иронията, още по-голяма имплозия на Думата, но най-голяма ирония към Думата.
2. Често се връщам към приятния спомен от отдавнашните лета на село Печково над моя Вруток на прекрасната Шар планина: когато голямата семейна задруга на дедо Ангеле, една от последните в Македония, сядаше да обядва. Първо сядаха мъжете. Неговите синове и внуци, уморени от усилната работа, главно косене, след обяда си почиваха, разговаряйки не повече от час. В разговора на моменти бяха по селски наивни, на моменти мъдри, патетични и иронични, но винаги експресивни и автентични.
Най-хубавото в разговора им бе изслушването и пестеливостта, икономията на думите. Разговаряйки, заприличваха, както би казал Радичков, като че ли си подават златни алтъни. Разговорът им завършваше много логично, навреме, когато вече почувстваха, че са си казали “всичко”.
Седнал на трикракото столче, дедо Ангеле улавяше момента на ненадейното чудно замълчаване насред разговора, приятния миг, който хората на изкуството наричат щимунг, ненадейната, необичайна тишина, след която ако разговорът продължи, преминава в баналност.
С някакво вътрешно, природно сетиво дедо Ангеле безпогрешно улавяше този момент, пазейки го да не му избяга; усещане, което у нас бе умъртвено от лошото образование, след което изгубихме вътрешното чувство на обикновено начало и край. В тези няколко мига на приятно мълчание, ще махне с едната ръка в празното като пътен полицай, регулиращ движението с подлакътната част на ръката, докато държи надлакътната си изправена и неподвижна, правейки същевременно лек гърч с долната си устна на другата страна от ръката, с която махаше. Това беше точен знак, че по-нататъшният разговор е излишен и че е време отново да се хващат за работа. Всички ставаха като по заповед.
Как да бъде разбран жестът на махането с ръка? Този ироничен жест, който казва много, а не може да бъде обяснен, е жест на иронията към Думата, изкристализирана поезия във формите на отношение, която сме приели като наследство, но не можем да я вкараме като стих в поема. Изкуството е безсилно пред тази поезия на Иронията. По-късно, вече студент, разбрах, че Макс Вебер добре е познавал и изследвал тези отношения между групите, поставяйки ги в неговото учение на така наречената социология на разбирането.
Ако вървим по Борхесовите стъпки на редуциране на думите, стигаме до парадокса неговото “ом” да сведем до нещо още по-просто: до жест, до махане с ръка. И си мисля, че ако нещо в този текст ви допадне, ще ви допадне тази част. Защо? Затова, защото всеки ден махате с ръка, защото с това възпявате иронията, без да сте поети. Не беше поет и дедо Ангеле, беше неграмотен. (Затова не ми махайте с ръка, разбирам ви.)
3. Краят украсява делото и много редки са делата, украсени от началото. Едно прекрасно начало (което е достатъчно всичко след него да бъде забравено), е филмът “Огледало” на Андрей Тарковски. Доколкото си спомням, филмът започва без надписи, без никакво заглавие, с един типичен за Тарковски дълъг кадър от десетина минути в реанимационно отделение. Невероятна е драмата между ларинголога, който постоянно се опитва да вдъхне храброст на пациента да проговори, и болния, който иска да проговори, но не може и в гърч, докато потен опъва жилите си, постоянно изпуска едно грозно тттт... Напрегнатостта завършва на края, когато със сетни сили пациентът изстрелва като от оръдие:”Я хачу гаварит!”
Изведнъж след това се появява и заглавието - “Зеркало”, като плесница. В това време на постмодернистични цитати и заемки, сънувам да видя тази сцена изиграна в театър. В инвентивна постановка, на живо, това действие би било още по-убедително, отколкото на филмова лента и няма солиден актьор, който не би се справил успешно с тази задача. Припознавам себе си: тази филмова сцена е направена за мене. Проговорих на двадесет и някоята си година, когато започнах да пиша. Дотогава само заеквах. Македония все още не е проговорила, все още заеква ттттт...
Драма на Иронията.
4. Ако, от една страна, човечеството е само разширяването на Думата и е уморено от непрекъснатото дописване и мултиплициране на една и съща Книга, а от друга, броят на творбите, които се стремят да сведат Книгата само до букви или до жест без думи е малък, това означава, че хвалейки се със своята ирония, човечеството в двадесетия век все още не е наясно за ироничната логика, от която е уморено, и че е време да мълчи или поне да спестява думите.
В случая за нас Иронията има друга роля: ларинголозите казват, че дете, което не проговаря до определена възраст, никога няма да проговори. Социолозите не оперират с такива срокове от време, в които един народ трябва да проговори, но за нас, изглежда, всички срокове вече са отдавна преминали. Щом сме страната на исихастите, и - преживявайки - се намълчахме в течение на цели столетия, въпрос е дали някога наистина ще проговорим със спестяването на Думата- “една дума - една златна лира”.
Македония е едно огромно реанимационно отделение, на което ще му трябва огромно усилие, докато наизусти Дума. Само чудо може да я спаси да не остане няма завинаги. Тя заприличва на пациента от началото на “Огледало”: узряла е за пред ларинголог, но за разлика от мучащия болен от филма, който иска, напряга се и накрая все пак проговаря, македонският македонистичен интелектуалец е незаинтересован, дори не се опитва да проговори, защото му е платено да мучи. Нашата общественост е далеч от мисълта, че трябва да пести думите, както това правеше в разговора семейството на дедо Ангеле. Нашето всекидневно махане с ръка е тъжен субпродукт на словесната инфлаторност на заекването ни.
Махане с ръка има, с македонски сурогати е пълно, поезия на Иронията няма.
Младен Сърбиновски



Есе