Църква за вълци

Няма нищо по-страшно, по-оскърбително, по-тъжно от пошлостта
А. П. Чехов

“Църква за вълци” от Петър Анастасов, режисьор Николай Ламбрев, сценограф Чайка Петрушева, музика Кирил Дончев, Драматичен театър “Стоян Бъчваров”, Варна.
Спектакълът “Църква за вълци” решава един основен проблем на днешния български театър - проблема за/с комуникативността. За съжаление всички други собствено художествени проблеми остават нерешени.
1. Морал и нрави. В днешната икономическа ситуация (може би и в предишните) и при днешното оттегляне на държавата и ръководните й органи от контролираща роля върху културата, изглежда, театралната провинция, или както в лошото старо време евфемистично я наричахме “извънстоличните театри”, става все по-гостоприемна почва за откровени халтури. Очевидно все повече режисьори са решили рано или късно да преборят рекорда на Асен Шопов, който бе поставил “Коварство и любов” 10 пъти. Работоспособността на Николай Ламбрев в тази и други посоки е очевидна и би могла да стане база за ред изследвания - колко негови постановки в София и извън нея се играят в един сезон; колко средно трае един негов репетиционен период, колко постановки репетира едновременно, колко пъти поставя едни и същи заглавия и през колко време и т.н. Занимавам се с него първо, не изобщо, второ не защото прокурорът в мен е гладен, трето, не защото имам принципни антипатии към комерсиалния театър и, четвърто, не защото ми липсва ясно съзнание за простия факт, че щом някакъв влак има пътници - БДЖ няма глас. Знам, че театърът е и стока - въпросът е каква; знам, че Ламбрев не е някаква самотна птица в българската режисьорска гилдия, ако и да заслужава званието флагман на чалгата в театъра, но знам и че кучетата трябва да лаят, въпреки че керванът ще продължава да си върви. Това им е работата.
2. Стил и вкус - това представление е ни повече, ни по-малко пошло от спектаклите на Ламбрев от последните години. За този, който не го е гледал, мога да кажа, че то е ни повече, ни по-малко жалко и срамно от венеца на следтоталитарния кич “Дунав мост”. Разликата е само в медийния и публичен отглас - реакциите биха били подобни, ако “Църква за вълци” бъде излъчено по телевизионния театър например. Асоциациите по време на спектакъла с този злополучен сериал са постоянни и натрапващи се. Същият мирис на авторова сенилност, същата подмяна на художествена истина с битова натурност, същият махленски и едновременно книжен език, същият опростачен маниер на говорене; същото нелепо заклеймяване на стремежа към нормален човешки стандарт и милозлив хленч по “изгубената духовност”. И като реакция - същото съжаление за мърцина пропилените актьорски възможности и енергии.
3. Текст и режисура. Изглежда Ламбрев конфликта в драматургичния смисъл на понятието го разбира и “разработва” като крещене в един глас - текст рядко се чува докрай. Не че е голяма загуба. Пиесата буди умиление със своята войнска преданост към духа и делото на социалистическия реализъм. С вярата си, че още не всичко е загубено и не трябва да позволим на мястото на църквата (каква метафора, а?) да се издигне кръчма, със страстта, с която се бичува младежта, продажна до циничност, за която нищо свято на този свят не е останало и със състраданието към нашите баби и дядовци и истинските стойности на техния изчезващ свят, с гражданския си патос в това време на вълци и чакали, драматургът Петър Атанасов се явява един Владимир Спасов на литературния фронт. Режисурата в нашия случай е конгениална на текста. Идейните и естетически нива са се срещнали на нужната честота и спектакъл има. Жалък, срамен, сив и патетичен, но спектакъл. Добре, предобре посетен. Който може - да отговори. Аз не знам.
Това, което допускам, е, че хората са зажаднели за реализъм, за простички разкази, описания, възможни излази на собствените им проблеми и съдби. Всеки е зажаднял. Ситуацията е а ла черна борса. Хляб няма и купуваш трици. И в някаква степен си доволен. Въпросът е докога ще си даваме сметка, че това са трици. Затова е добре да има кучета. Не че ще спрат кервана.
4. Актьори и роли. Актьорите правят каквото могат. Всички герои са типажи. И като повечето типажи - шаблонни. И като повечето шаблонни герои - биват представени шаблонно. Михаил Мутафов е плах и потиснат старец (Господа) и такъв си е отначало до край. Мария Гинкова - една актриса със сила, сякаш се е предала на обкръжението, и е зазвучала твърде хармонично в тона на посредствеността и щампата. Единственото ми автентично преживяване като зрител бе на сцена на Дафинка Данаилова, само миг, но истински и покъртителен като внушение, когато героинята й Велика споделя, че е отивала на бани, за да може мъжът й да се вижда с любимата си. Сантиментално, но въздействащо. Сила и смирение излъчи Данаилова. С интелигентност на присъствието си в един, повтарям, просташки текст и контекст на представлението, се пласира младата актриса Милена Кънева. Вродена може би елегантност й позволи в почти кръчмарско-порнографски мизансцени да стои някак отстранено и достойно. Не е малко. От сърце й желая да съхрани тази си невписваемост в кича, дори ако трябва да заплати цената с напускане на морската ни столица.
5. Вид театър. Постмодернизъм! - разбира се. Къде другаде всички граници между високо и низко се размиват до бозаво?
6. Лична тъга. Че между този театър, който условно наричам “Николай Ламбрев - запазена марка “пошлост”, и другия театър, който условно наричам “Сфумато” - запазена марка “елитарност”, е зейнала пустош. Някъде сред пясъците се виждат няколко глави - едната е на Теди, другата на Деси, третата на Сашо, четвъртата на Мариус, петата на...


Аве Иванова






Спектакли,
без които
можем