Ниските етажи
от живота


Още мърдаме, но всъщност се влачим по дъното. Амбициозните напускат. Остават безнадеждните и онези, които хранят глупави илюзии. Омерзението е наше битие и настояще. Хората са оскотели, затъпели и озлобени. Затова и киното ни е омерзително. Скотско, мрачно, задръстено и объркано... Този рефрен от години се рее из родното духовно и медийно пространство. Ще вземем накрая да му повярваме. По екраните край нас минават и заминават силни, здрави и красиви филми, правени другаде. И сякаш простият факт на чуждоземното им зачеване е достатъчен, за да си обясним техните качества.
Поредната Киномания събра накуп част от заглавията, които ни очакват в обозримо бъдеще, за да потвърди усещането за мощност на световното кино в момент, когато нашето линее. Холивудската продукция отстъпи първенството и по количество, и по качество. Номерата й са познати - традиционна драматургия, желязна манифактура, интелектуални пуканки, семки за чувствата. Този танц нито го можем, нито ни е в кръвта, още по-малко - по джоба.
Повече от половината филми обаче не бяха холивудски, в лентата им тече европейска, азиатска, балканска, руска кръв. Близка до нашата. Подписани са и от майстори, и от не чак толкова известни имена. Различни са по жанр, по нрав, по настроение и амбиции. Но онова, което ги свързва, освен че оформиха безапелационно групата на фаворитите сред зрители и критици, е идентичното отношение към героите им и средата, която те населяват. Към реалността, с други думи. Оказва се, че статистически погледнато тя съвсем не е по-различна от нашата, която клеймим за първопричина на родните ни киноестетически неволи. (Оставяме финансовите настрана.) Пък ти е хубаво и докато ги гледаш, и след това...
Повечето персонажи са далече от разбирането за светли личности. Нещата, които им се случват, нямат нищо общо с добрия живот. Достоен старец захвърля всичко и превръща отмъщението в смисъл на живота си, след като 19-годишната му внучка е зверски изнасилена (”Ворошиловски стрелец”, Русия). Руски емигрант и френската му съпруга се връщат в Русия след войната, за да попаднат в сърцето на ада (”Изток-Запад”, Франция-Русия-Испания-България). Малко дете е преследвано от зловещи призраци (”Шесто чувство”, САЩ). Цигулка, обагрена с човешка кръв, сее смърт и нещастие в продължение на три столетия (”Червената цигулка”, Канада-Италия). Генералска дъщеря е обругана и убита насред военно поделение (”Дъщерята на генерала”, САЩ). Мизантропия, наркотици и циничен секс осмислят съществуването на трима мъже в “Хърли Бърли” (САЩ). В “Три истории” (Русия) горят трупове в котелното, търсят майките си, за да ги убият, тровят хората, които се грижат за тях. Самотни старци измират пред очите на оправно дете в “Аржентинско танго”(Югославия). Самотен гений може да вирее единствено на трансконтинентален кораб в “Легенда за пианиста” (САЩ-Италия) и т.н. Проститутки, травестити, наркомани, наемни убийци, хомосексуалисти, маниаци, алкохолици, простолюдие... Зли улици, мръсни болници, СПИН, бременни монахини... Предателства, изневери, корупция, убийства, самоубийства, инфаркти, изнасилвания. Но...! Чрез всичко това се говори за любов, за изкуство, за копнежи и страсти...
След като съвсем наскоро споделихме мощния мизантропичен пристъп на Горан Паскалевич в “Буре барут”, шест години по-младият му филм “Аржентинско танго”(1992) е мехлем за отчаянието, дремещо във всяка жива душа. Не само на Балканите. Но най-вече на Балканите. Трудният бит в разпадаща се Югославия, обърнал с главата надолу традиционната йерархия в едно семейство, е близка картинка. Глава на семейството всъщност е най-малкият му член - Никола. Той води сметките, той посреща фиркания си баща-музикант от сватбите, на които повече го бият, отколкото му плащат. Уморената хубост на майка му се доизхабява в платените грижи за самотни старци. Анемичната му сестра е повече по болници, отколкото у дома. Единствените хора, с които малкият общува свободно и на равна нога, са възрастните клиенти на майка му. Оказва се, че в последните лъчи от залеза на живота се оглеждат слънцата на бъдещи надежди. И за отиващите си, и за идващите. Старците посрещат смъртта един след друг, но всеки от тях оставя на малчугана частица от свойта съкровеност - мечта, илюзия, песен, куче... А малкият им връща вкуса за живот в последните му мигове. Защото дребните радости са големият смисъл на съществуването. Винаги има упование и хармония, дори там, където изглеждат най-невъзможни и фатално закъснели. “Аржентинско танго” съчетава нежността на чешката школа, магията на житейските подробности, лириката на делника с прелъстителната сила на сръбската авантюристична душа, която не мирясва до гроб. Без да бяга от мрачния бит на героите си или от тъмните страни на техните характери, Паскалевич създава светъл филм за неизтребимия навик да живееш.
Навикът да живееш е по-силен от всичко, което животът може да ти причини, и във “Всичко за майка ми”(1999) на Педро Алмодовар - най-тъжният, най-оптимистичният, най-хубавият му филм. Населяват го шест жени, от които едната всъщност е травестит, другите две са актриси-лесбийки, четвъртата е заразена със СПИН бременна монахиня, петата - нейната студена буржоазна майка, а шестата има и загубва детето си от баща, също травестит. По стар навик Алмодовар меси комедия и мелодрама, за да счупи рамките и на двата жанра, префасонирайки ги в тъжно-патетична и ведро-меланхолна драма. Движим се зад кулисите на официалното всекидневие - из задните входове на театрите, райони на проститутките, операционни зали и нощни улици. Това, което се случва, граничи с най-безотговорните сценарни измислици. Главната героиня загубва нелепо 17-годишното се дете, връща се в града, откъдето е избягала, за да търси мъжа-жена, когото е напуснала, за да му признае, че е имал син, който вече не е между живите. Става истинска актриса за първи и последен път в живота си, помирява умираща дъщеря с майка й, приема осиротялото й и може би заразено със СПИН бебе като свое и започва живота си отново от точката на пълното му обезсмисляне. За жените на Алмодовар страданието не е източник на омраза. Самотата не предизвиква отчаяние, порокът не е социално, а морално понятие. Човешки същества от второ качество няма. Също като Паскалевич, Алмодовар извежда от видимостта нейните противоположности. Неговите героини не разсъждават върху живота и не се борят с него. Те обрастват раните си с мълчание и действие - да утешат, да приютят, да простят, да спасят... И затова оцеляват като победители.
Филмите на Питър Грийнауей и Джим Джармуш са на светлинни години разстояние от бита и от мело-то. При тях героите са по-близо до символа, до знака, до йероглифа. Киното е по-скоро философстване върху живота, отколкото негово пресъздаване. Но само привидно. Всъщност и двамата се опират на прости истории, чрез които се стараят да разнищят усложнените си метафори. Те са от по-висшия порядък на отвлечените понятия, търсещи материализация във визия и ритъм - вътре в отделния кадър и вън във филмовата структура. Героите отново са от “ниските етажи” на живота.
В “Пътят на самурая” (1999) на Джармуш наемен убиец отглежда пощенски гълъби и живее според моралния кодекс на самураите, докато изпълнява обичайните си задължения към мафиотска организация. Накрая и той застава на мушката. Въпросът е може ли да оцелее, оставайки верен на самурайската преданост към наставника-мафиот. Основното послание на филма е... отново човещината. Само че житейското е изчистено от своята битовост. Тя е сведена до минимум красноречиви детайли. Минимум персонажи. И минимум диалог. Единственият човек, когото героят на Форест Уитакър нарича свой приятел (освен гълъбите), е френски говорящ емигрант. Двамата си приказват, но общуването им е извънсловесно, защото никой не разбира езика на другия. Малко момиченце, мафиотът, който дава поръчките, птичето ято и бъдещите трупове изчерпват обкръжението на убиеца-самурай. Целият филм напомня почти неуловимото свистене на въздух, посечен от калено острие. Ритъмът, с който обреченият герой се плъзга в живота и света около себе си - плавно, почти нежно, безшумно и бързо, когато трябва смъртоносно, повтаря плавното движение на самурайски меч. Убиецът всъщност е поет и философ. Нежна душа, скрита под безстрастна маска. Човек на честта. И това му коства живота.
“Записки под възглавката” (1996) е поредният, може би най-комуникативен филмов йероглиф на Питър Грийнауей, включващ значенията слово, писане, тяло, копнеж, любов, желание, мисия, мъст. Куртизанка не може да отдели любовната наслада от страстта по тялото й да бъдат изписвани йероглифи. Тялото-хартия започва постепенно да създава свои знаци. И да ги изписва на свой ред по кожата на любимия - бисексуален англичанин-преводач. Преводачът става преносител до издател-хомосексуалист и куртизанката загубва мъжа на живота си... Други анонимни тела стават нейните живи книги, изпращани с неизбежното постоянство на отмъщението... Човешките същества са едновременно средство и цел. Те са материал, от който се изгражда хипнотичната визия на филма, те са посланието, създателя, носителя и получателя. Всичко е едно - призванието и съдбата, победата и загубата, любовта и реванша. Сексът е визуализирано слово, а писането - живот и смърт.
“Богове и чудовища” (1998) на Бил Кондън е елегия за последната хомосексуална любов на режисьора Джеймс Уейл (останал в историята с “Годеницата на Франкенщайн”) към неговия млад градинар. Или по-точно за онзи момент-вещание на наближаващия край, когато физическото желание става толкова немощно, че освобождава способността да се наслаждаваш на самия копнеж. Филмът е естетски, без следа от типичната за хомосексуалните среди предвзетост. Изтънчеността му е лишена от маниеризъм. Красноречието не става многословност. Режисурата много бързо и елегантно преодолява естествената зрителска съпротива срещу деликатната материя на взаимоотношенията между двама мъже, единият от които не е гей.
Бавно и неусетно филмът намира възможностите на едно мъжко приятелство, надскочило смущаващото плътско желание. Пикантната страна на нещата отстъпва пред почтеното спрямо героите вглеждане в едно любовно желание, независимо от неговата сексуална ориентация.
Но докато все пак Бил Кондън използва докрай възможността да направи героите си симпатични и успява, Агниешка Холанд в “Пълно затъмнение”(1995) се хвърля с главата надолу в истината - цялата, грубата, смущаващата. За да се опита да потърси сложната й красота. Отново филм за реална хомосексуална любов - между Пол Верлен и Артур Рембо. Две силни, несъвместими личности се срещат, за да се допълнят и взаимоунищожат под напора на желанието - плътско и духовно. Тяхната любов е далеч от отстраненото съзерцание. Тя е война на живот и смърт. Извор на вдъхновение, самоубийствена страст. Холанд следва неотклонно безмилостния си реализъм. Не пести нищо от отблъскващото битие на двамата си герои. Дейвид Тюлис като Верлен е невъздържан и груб съпруг, страстно обичащ жена си, но безпаметно обречен на Рембо. Леонардо Ди Каприо довежда своя Рембо до границите на предизвикателството - нещо средно между мъж-дете, дявол-прелъстител и господар-жертва на своя любовник. “Пълно затъмнение” е груб и предизвикателен във верността на режисьорката към реалността, но това прави неговата убедителност и парадоксална нежност по-изстрадани творчески от съблазнителната елегантност на “Богове и чудовища”.
Освен че са хубави, споменатите по-горе филми си приличат по нещо основно - границата между положителен и отрицателен герой е заличена. В класическия му смисъл понятието се обезсмисля. Животът с всичките му противоположности се приема за нещо цялостно, което не подлежи на присъда, а на разбиране и преоткриване. Нещо повече - сякаш типажите, които сме свикнали да смятаме за мрачни, зловещи, порочни и отблъскващи, се радват на реабилитация. Атрактивният, привлекателен характер като че е демоде. Човещината се търси - и се открива - на много по-затънтени места, точно там, където най-малко се предполага, че я има. Стойностното съвременно кино е обладано от съчувствен, а не разобличителен патос. От амбиция да вижда света и хората по-добри, от страстта вместо омерзение, да внушава надежда, вместо отчаяние - копнеж. Във всичките им естетически параметри - от абсурдната комедия “Особености на националния риболов” (1999) на Александър Рогожкин, през романтичния исторически епос “Жана Д'Арк”(1999) на Бесон, та чак до мизантропичното човеколюбие на “До краен предел” (1999) на Мартин Скорсезе.
Тони Андрейков, лека му пръст, казваше навремето, че киното е единственият занаят, който може да се научи от гледане. Тони, дано да си прав и най-сетне и българското кино да схване, че не е толкова важно къде гледа, а какво виждатам...

Антония Ковачева



От 12 до 28
ноември
в НДК
се проведе
Киномания '99.
В зала 1
и кино “Люмиер”
бяха показани
48 филма.
Специално
за събитието
в София долетяха
режисьорите
Режис Варние
(“Изток-Запад”)
и Файт Хелмер
(“Тувалу”).
К