Социологията
преди дългото ходене

Социологията в сложните условия на трансформация е изправена между Сцила на апологетичната позиция и Харибда на негативизма. Методологическата подготовка на социолога и неговата теоретична позиция са изправени на изпитание не по-малко от неговата гражданска съвест. Евристичната формула “Конструктивност без апология, критичност - без негативизъм” привлича вниманието на все повече социолози. Но нейната проверка може да даде резултат само след многостранното обсъждане от най-авторитетния социологически форум, по възможност съвместно със социолози от близките страни на Балканския полуостров и Източна Европа.
Цитат из “Обосновка на темата”
В рамките на два дни и десет години след 10 ноември 1989 г. социологическата общност в България проведе своя IX конгрес, за да се запита: Къде е мястото на социолозите в общия контекст на трансформацията в България? Как социолозите би трябвало да мислят себе си не просто като обект на социална критика, но и като субект, иницииращ подобен тип критика? По какъв начин социологията като наука и социолозите като нейни “лица” да бъдат активният агент, участващ в процеса на формиране на гражданско общество? И ако тези въпроси изглеждат закъснели, то това не е просто лично усещане на пишещия статията или на четящия я, а индикатор за проблемната ситуация в социологическата общност, защото като че ли социологията в България се случва винаги постфактум. Причината социологът да се оказва винаги след събитието, в ролята на регистратор, е в ценностните предпоставки, заложени в самата социология, които за съжаление се приемат за самоочевидни и неструващи си по-нататъшното разпитване поне за по-голямата част от социолозите в България. Когато се цитират Макс Вебер, който апелира за една ценностно неутрална социология, Пиер Бурдийо, разглеждащ “социологията като социоанализа”, или Питър Бъргър, мислещ социологията като особена форма на критично мислене, се забравя необходимостта от рефлексия от страна на социолога: не само какво казва, но и как го казва, кога го казва и защо го казва. Ако приемем един от основните методологически императиви на Бурдийо за участващата обективация, то крайно време е социологът в България да се запита по какъв начин, обективирайки своя обект на изследване, би успял да удържа и обективацията на отношението към обективирания обект, т.е. анализирайки “обществото”, да подлага под въпрос и собствената си позиция, и гражданското си присъствие.
Социологът в България като формиран в едно особено културно поле, конституирано през тоталитарния период на българска “държавност”, е задължен да си дава сметка, че е продукт на така сложилите се структурни особености на полето и че освен обременен от “scholastic view”, в неговия “бит и душевност” са се утаили нагласи, които са резултат от “бившия режим”. Не трябва да се забравя фактът, че социологията е била сред “избраните” около властта, тъй като самият й предмет се е привиждал като свързан със структурите и техниките на властване. Това пък оказва влияние на самата “биографична траектория” на социологическата наука в България, тъй като на нея са й се позволявали известни “волности” - сред социолозите се прокрадват и еретични “буржоазни” школи и нови идеи, които разрушават вътрешните основания да се мисли властта като Власт. Тази двойствена позиция спрямо координатите на властване формира особената позиция на социолога (начините на себевъзприемане и идентификация), на отношението към него, както и към практикуваното социологическо знание от гледните точки на различните социални субекти, породили се в условията на преход.
Но освен като намерил се във вече предзададени структури, ако мисли себе си като автономен индивид, т.е. като субект, социологът би трябвало да види своя биографичен шанс да упражни влияние върху хода, задаващ структурите на българския преход, и “играейки по правилата” на социологията, да успява да “наруши” тези правила и да заеме достойна гражданска (а не партийна) позиция.
В условията на тези (макар и закъснели) питания се осъществи конгресът на БСА и конференцията на тема “Гражданското общество: Социална критика и позитивно мислене”.
Ако трябва да се отговори на въпроса: “Какво се случи през конгресните дни?”, отговорите освен много, биха били и различни. Но това, което би могло да се изведе като същностно определящо, е, че социологията се случваше, независимо дали от трибуната или в коридорите на Военния клуб (където бе проведен конгресът). На този конгрес бе показано, че българската социология е жизнеустойчива, че може да мисли не само проблемите, свързани с “обществото”, но и в някои, макар и изключителни случаи, и самата себе си.
Въпреки различното дефиниране на проблемната ситуация на социологията в България като част от комплексността на преходния период, изказванията на Андрей Райчев, проф. Петър-Емил Митев, проф. Фотев в първата сесия: “Социологическа наука, социална апология и социален негативизъм”, имаха единен патос. Ситуацията на криза, в която живеем, според Андрей Райчев, от една страна се удържа, тъй като се мисли като временна, а от друга, на ниво личност, нищо не се случва. Така ние попадаме в омагьосания кръг на мита за променящото се общество. Основната теза на Петър-Емил Митев, че след “разчупването на плановата икономика и отхвърлянето на бремето на тоталитарната политическа система” съществува ефект на “парадоксално принципно разширяване на възможностите, което може да съвпадне с тяхното практическо стесняване”, бе изведена чрез анализ на онези “скептични, песимистични и дори унили гласове на авторитетни интелектуалци”, както и на зараждащите се граждански структури в нашата нова държавност. На базата на така проведения анализ се определи и ролята на социологическата критика като предоставяща “поливариантността на историческия процес”, а също и критиката към българската социология, че не “разработи вариантите на формиране на гражданското общество”, за това, че се “сблъскваме с едностранчиво разбиране и като цяло понижена реализация на социологическата информация”, което проф. Митев определя като “социологически парадокс”. Проф. Фотев обърна внимание на социолозите да не преживяват себе си като пророци, а като анализатори, освободени от ценности (не въобще ценности, а по-скоро партийна ангажираност) и акцентира върху тяхната гражданска отговорност. По този начин социологията демонстрира възможността да се осъществи, макар и не често, диалог. Диалог не просто между различни поколения социолози и представители на различни, а в повечето случаи и противостоящи си теоретични позиции, но и като форма на общуване в публичното пространство. Тя показа, че може да бъде онова, което свързва, но и разделя поколенията социолози, да бъде особена кауза, която си струва усилието да бъде разбирана и за която си заслужава да бъде “воювано”.
Духът на различието бе продължен от екипа от Института за критически социални изследвания - Деян Деянов, Лиляна Деянова, Иван Еленков, Милена Якимова, Нина Николова и Мирослава Генкова, които показаха необходимостта от анализ на един особен дискурс, този на кинопрегледите, като документ, говорещ за и на езика на тоталитарна България. Говорещ по какъв начин кинопрегледите като хроника на всекидневните събития се оказват знак за бъдещето, т.е. “как в историята на настоящето, чрез действията се конституират социалните условия за възможност на пренаписването на историята”. Докладите на членовете на екипа бяха характеризирани от проф. Фотев като една нова социология, за която трябва да имаш чувствителни и образовани сетива, за да можеш да разбереш онези пластове, до които тя се докосва. В този случай социологията се оказа и “провокативният” елемент, който може да разкрие ценностните предпоставки на апелиращите за “неутралност” социолози.
Демонстрираното многообразие в социологията, въпреки волевите усилия на говорещите, не можа да се удържи като толерантно и участниците разкриха и другото й лице. Социологията показа, че могат да се водят битки за нейното “завоюване” и публична употреба. “Словесното карате”, което се разигра пред очите на публиката по време на четвъртата сесия (”Електорални изследвания и социологическа манипулация”) между Мирослава Янова от MBMD и Боряна Димитрова от Alfa Research под мотото “Кой си ти и на кого служиш?!” относно последните местни избори, бе индикатор за това, което се случва в частния бизнес-сектор на социологическите агенции. Освен методиките, като “саблени удари” бяха разменяни аргументи за не/достъпа в определени медии, както и проблемът за личната и общностната вина. Беше поставен реторичният въпрос дали е морално оправдано, когато имаме успехи, те да бъдат на конкретни лица и/или фирми, а когато ни обвиняват в провал, да се крием зад цялата социология? Ако разгледаме тази битка като симптоматика за положението на българските частни социологически агенции, то бихме могли да направим следното умозаключение: в ситуация на преход и в едно сега ставащо гражданско общество шансът да оцелееш на пазара на общественото мнение се мисли като неминуемо обвързване с политически сили (независимо с каква оцветеност), тъй като икономически структуриран пазар все още няма, което определя доколко можем да изискваме достойно гражданско присъствие на социолога в публичното пространство. Проблемът за “социолога, медиите и публиката” бе положен в друго дискурсивно пространство от Таня Буруджиева (Методологически проблеми при измерване на тв аудитория в България след 1989) и Зоран Матевски (Масмедии и релевантно познание). Основният проблем според Таня Буруджиева е, че социолозите, изследвайки медиите, се питат: “Какво медиите правят на хората?”, а би трябвало да се промисли и въпросът: “Какво хората правят на медиите?”.
Въпреки негативните последици, свързани главно с мисленето на социолога като манипулатор и на социологията като инструмент на властта, тя (социологията) успя да демонстрира многоликост. Именно тази нейна особеност би трябвало да я предпазва от етикетиране в границите на “социодемографските” характеристики. Условията да бъдеш мислен (и да се мислиш) за социолог са свързани с компетентността, рефлексивността и особената свето-чувствителност, а не с поколенските особености и половата принадлежност. Така прокрадващото се разделение между млади и стари, маркирано от някои участници, остави усещането за неразбиране на критериите, по които би трябвало да се мисли социологията като етос и наука и социолога като изразител на тази специфика. Ако се съгласим с твърдението на Питър Бъргър, че “социологията е един вид “царска игра”, то тогава би трябвало да сме съгласни и с продължението, че “човек не кани на шахматен турнир хора, които не могат да играят и домино”. Именно социологическа чувствителност и компетентност показаха студентите социолози и докторанти, които поставиха въпроса: “Кога, защо и за кого образованието по социология става проблем?”; въпрос, който е индикатор за криза в обучението на следващото поколение социолози и чиито отговор изисква предефиниране на ситуацията в университетите и катедрите, упражняващи социологически мисловни практики.
Едно от основните питания на конгреса бе: “А сега накъде?”. Питане, което се отнася не само за посоката, но и за тези, които биха могли да осъществят “дългото ходене”. За посоката като че ли нямаше особени спорове - с мнозинство бе приет меморандум, който отразява очакванията на участниците към новото ръководство. Колкото до самото ново ръководство, то е следното: председател на БСА - Иван Чалъков (зам.-директор на Института по социология); членове на управителния съвет: Валентина Златанова (Институт по социология), Кольо Коев (главен редактор на списание “Социологически проблеми”), Пепка Бояджиева (Благоевградски университет), Цветозар Томов (Пловдивски университет), Сийка Ковачева, Петя Кабакчиева (Софийски университет), Таня Буруджиева (Софийски университет), Светослав Славов (GfK Bulgaria, Институт за маркетингови изследвания).
С тяхното избиране настъпи времето на “големите надежди”, свързани с достойно публично присъствие на социологията във формиращото се гражданско общество.

Мирослава Георгиева


IХ конгрес
на Българската
социологическа
асоциация
София,
19-20.11.1999 г.