За трета поредна година Сдружение на български писатели организира своя годишен литературен преглед. Този път той се състоя на 3 декември в зала 10 на НДК. Към 10 часа, когато прегледът трябваше да започне, в залата имаше около десетина човека (като в случая повтаряемостта на числото 10 нямаше никакво символно значение и никаква цялост не алюзираше). До 10:30 се събраха още толкова, част от които журналисти, и Михаил Неделчев, инициатор на срещата, даде думата на първия докладчик Марин Бодаков. В стегнат и в същото време неподминаващ дори и не особено представителните стихосбирки доклад, Бодаков направи обзор на поетичните книги, излезли през 1999 година. Целият доклад демонстрираше една отвореност към предходната година, в която се бяха появили добри, запомнящи се стихосбирки и къде имплицитно, къде експлицитно отпращаше към конкретни автори и заглавия. На този фон - подчертаваше текстът на Бодаков - 99-та се оказа една слаба, доста безлична година по отношение на българската поезия, в която въпреки голямата, както винаги, литературна продукция, събития не се случиха. Въпреки това Марин Бодаков се беше постарал да изчете голяма част от излезлите книги, което му позволи да анализира някои, да открои по-важните тенденции, да посочи слабите книги, без да робува на имена и приятелства, без да изпада в позицията на мрънкащ завистник, както често пъти се случва с авторите на подобни текстове. Затова и освен качествата на самия текст, ще ми се да откроя и честната позиция на Бодаков.
Доклад за поезия изнесе и Юлиян Жилиев. Неговото изказване много добре допълни текста на Бодаков. Без предварителна уговорка - както се разбра - Бодаков и Жилиев бяха подходили по различен начин. Първият се беше вгледал повече в конкретиките, докато вторият - повече в тенденциите, които и той извеждаше, сравнявайки поезията на 99-та с тази на 98-ма. Като и при Жилиев обобщенията разчитаха на честното, спокойно заявяване и мотивиране на лична позиция. Иначе казано, и двата доклада бягаха от рутинността, от готовите формули и по нищо не напомняха на казионните статии и доклади, чиято цел е голото разхвалване.
След прочитането на двата текста дискусия нямаше, може би и защото почти никой от тези, за които беше писано, не присъстваше в залата. Така че даже обидени нямаше.
След почивката последваха докладите на Йордан Ефтимов за проза и на Николай Аретов за литературна критика и хуманитаристика. Общото между тях беше прекалената им дължина и известната хаотичност, която неизбежно следва от подобна разтегнатост. Говоренето на всеки един от двамата докладчици продължи повече от час, което окончателно блокира желанието за дискусия сред малцината останали слушатели. Дотук обаче свършваха приликите на докладите-изказвания на Ефтимов и Аретов. Още повече, че вторият, чията задача беше почти непосилна, тъй като трябваше да представи не само критическите книги, но и статиите в периодичния печат, състоялите се или несъстоялите се дискусии, някак неизбежно попадаше в протяжността, включително чисто хронологическа, докато книгите, на които се спря Йордан Ефтимов, предполагаха по-голяма стегнатост. Макар че едно подобно изискване - давам си сметка за това - отчита очакванията на аудиторията, а не толкова на захваналия се с правенето на някакъв обзор.
И така, чрез доклада си Николай Аретов в общи линии очерта една доста цялостна картина на литературната критика през изтичащата година. Особено внимание той отдели на критическите рубрики в ежедневниците и седмичниците, както и на няколкото дискусии, подхванати през 99-та година - за групите, за женската поезия, за конфликта млади - стари. Интересни бяха и анализите му, които се опитваха да обяснят как и защо подобни дискусии у нас се трансформират в лични нападки, самоунищожавайки се, както и чисто текстовото проследяване на водените диалози, реализираните възможностите за сговаряне или пък затварянето в собствената радикалност.
За разлика от всички останали доклади, този на Йордан Ефтимов не толкова търсеше тенденции, колкото детайлно анализираше книги, и най-вече - публичното битие на авторите им. Като ключови и непрестанно изникващи в говоренето му бяха фигурите на Антон Дончев и Александър Андреев. Пространните анализи обаче, поднасянето на известни неща като открития, менторският тон и реторическите паузи не постигнаха нужния ефект, защото не беше преценена добре аудиторията. Тя - трябваше да предположи докладчикът - все пак поназнайваше нещо, дори и да не знаеше, че романът е прасе... Но не това беше основното. Защото и реторическите стратегии са си въпрос на личен избор. Това обаче, което не успях да проумея в доклада на Йордан Ефтимов, беше страстното му желание да подменя, да размива говоренето за стойностните романи, излезли през 99-та година, свеждайки всичко до парите, продажбите, изказванията на този или онзи. Така в този контекст стана ясно, че романът на Георги Господинов е събитие само защото се е появил след този на Александър Андреев и защото е спечелил наградата на фонд “Развитие”... А книгата, за която никой не казал нищо съществено “Ловци на духове” на Борис Минков, беше удостоена от самия Йордан Ефтимов само с тази констатация.
Единственият, който все пак взе думата във времето, отредено за дискусия, беше Пламен Дойнов, който се опита да допълни докладите и яви несъгласията си.
Що се отнася до коридорните подмятания, вярно е, че такъв род обзори събуждат лоши асоциации с априлските дискусии, но ако те се правят нормално, както в случая, все пак това е едни добър начин поне да се разбере кой какво е писал. Защото знае се, че и пишещите не винаги четат другите пишещи... А е и начин да се преодолява регионалността. Лошото е, че интересът, особено на утвърдените писатели, на т.нар. живи класици към подобен род “мероприятия” е почти нулев. В общи линии в тазгодишния литературен преглед и като докладчици, и като слушатели се включиха предимно младите автори. Извън поколението на авторите на възраст между 28 и 35 години, интерес демонстрираха Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Станка Пенчева, Вихрен Чернокожев... Затова и говоренето, че младите всичко са иззели, че изместват този или онзи от мястото му, каквото говорене се чу на последвалото на 4 декември годишно събрание на Сдружението, изглежда някак голословно.
Между другото събранието също мина при изключително слаб интерес. Присъстваха около 45-50 от членовете на Сдружението, при общ състав над 170 човека. Извън дискусията върху бъдещето на Сдружението и неговия публичен образ (тук трябва да се открои изказването на Михаил Неделчев), поизместена, както винаги, от социалните проблеми, които често карат Сдружението да се държи като синдикат, а не като творческа организация, бяха приети и нови членове - общо 30 човека. Което идва да покаже, че желаещи да работят в и за Сдружението почти няма, но затова пък такива, които да се водят членове и да се титулуват писатели има много.

Амелия Личева