Амант.
Бележка под линия

“Амант” можеше да бъде красив жест, отправен от страна на сцената, на театъра към поезията и музиката, към литературата. Това напоследък почти не се случва. А си струва. Заедно с името на това представление в “Сфумато”, тъкмо намерението да се състои като обяснение в любов на Поезията (като триъгълник: Ахматова - Манделщам - Цветаева) е най-красивото в него.
Представлението блуждае около драматургичните си желания: да събере самотата на всеки (“Много нас таких бездомных”, Ахматова, 1915), да опише просто вечния триъгълник (той - приятелката - любимата), да покаже писането на стихове като страдание (“Вечерные часы перед столом. Непоправимо белая страница.”, Ахматова, 1913) и пр. Нещо като импресии, но не съвсем... Всички се разбягват, вместо да се съберат в драматургичен възел. Естествено търсейки намека във визията за поетите (слава богу!), внезапно попадат в илюстрацията например при сцената с писането.
И все пак. Сфуматовските жени са неподражаеми. Най-въздействащи са няколко кратки мълчаливи момента, например - на двете актриси, Таня Шахова, Диляна Хаджиянкова, на двете жени (без значение намекват ли за Ахматова и Цветаева или не): полутъмна сцена, черен женски силует, ясно очертан до тревожнобледото лице на жена с рижа красивоприбрана коса, куфари, гара, театрална музика (отново Асен Аврамов), просто дъсчена сцена - очакване, казващо повече от казаното после... Сякаш готови за “снимащото” око на зрителя.
В “Амант” можеше да има повече поезия и малко театър. Сцената нямаше да загуби от това да се превърне в “непоправимо бяла страница”, вместо да ни я показва. А актьорите да се вслушват в думите, оставяни по нея от Поетите, вместо да “драматизират” и тръпнат тревожно. Макар че това е обяснима реакция на необяснимо кухото викане на Владимир Пенев - нервна жестикулация, изпаднала тук от други спектакли, без контекст. В спомените си за Манделщам, Ахматова пише: “Постоянно му се струваше, че го обичат не тези, които трябва.” В представлението чуваме това в извикана от “него” патетично “театрална” фраза, дрънчащ мелодраматичен вик. Странно.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата