Моят театър бе мотото на проведените
от 18 до 23 октомври т. г. Дни на младата режисура - Ловеч '99.
Тук предлагаме докладите на най-младите участници във фестивалната дискусия.


За мига на срещата
Моят театър или театърът, който сетивата ми са смогнали да приютят, е връстник на техния театър, театъра, който младите режисьори са смогнали да явят на светло. Техният театър до голяма степен е формулирал моите театрални представи и се е превърнал в мой - в предпочитан обект за общуване, във възбудител на любопитството ми. Нормално е едно поколение - взаимно моделиращи се правене и гледане на театър - да говори един език. Аз - зрителят и те - творците на 90-те сме попаднали в една и съща културна ситуация, която ни е отгледала един за друг, направила ни е съвместими, годни за взаимно разбиране. Всички сме потопени в “безмерното време”, както Октавио Пас нарича краевековието, което не следва юдеохристиянския линеен темпорален модел - Сътворение, Грехопадение, Спасение, Рай, който загърбва миналото в името на по-доброто бъдеще (това, което прави модернизмът). В нашето време Раят е в днешния ден. Днес сме изключили естествения ход на времето от светогледа си и сме изтеглили бъдещето и настоящето, сгъстили сме времена и пространства, живеем в “чистото време” на мига. Постмодерното не вярва в “прогреса” и “бъдещето”, които са постановки на модернизма, а в настоящето, което е обозримо, досегаемо “тук и сега”. Именно в това настояще младите режисьори пласират творческите си импулси. В настоящето на театралната среща, в миговете на живото съприкосновение на публиката с представлението (настояще - не в смисъла на злободневие или някаква обществена наболялост).
Театралите от времето на капсулираното естетическо битие на централизираната тоталитарна държава обслужваха и натрапваха по класицистичен модел абсолютната идея за социалистическия Рай и “светлото бъдеще”. За бунтовните “закъснели модернисти” (по израза на Иван Станев) беше важно да скандализират, да отричат, да рушат. На режисьорите от “безмерното време” на 90-те им е достатъчно да общуват в момента на изричането на театралния акт и непосредственото му възприемане, достатъчно им е да осъществяват част от себе си в срещата със своя спектакъл. Липсва просветителски патос, месианство, влечение към мегасмисли и идеи, тезисност и претенции за изчерпателност. Ако театърът от миналото може да бъде сравнен с хомогенността и идейната цялост на роман или поне повест, то театърът на младите е антология от стихотворения, много различни едно от друго, всяко с различни куплети, обобщени в сборник заради едновременната си времева поява.
Театърът, отдаден на мига на срещата, осмислящ се в изживяването на този миг, а не в крайния резултат или в постигането на жизнено важно послание, винаги е жив и различен; защото всяка следваща среща е уникална - между актьорите, между представлението и публиката, между режисьора и текста и т.н. Театърът им представлява изказване на реплики в ситуация на комуникация, организъм, който общува и това му влияе, а не изявления, не манифести, не монолози, не декрети. В своята пъстрота тези реплики трудно се свеждат до едно голямо изказване; младите настояват на тяхната единственост и изключителност, и отказват да бъдат впрягани в общо движение на театъра в предначертана посока. Но споделеното им вълнение от мига, който винаги е някаква среща, може да очертае смътния контур на тенденция или да загатне еднаквости. Първата - представленията им не са статични, епични платна, създадени, за да доказват или опровергават нещо, а живи миниатюри, които разговарят, артикулират идеи и изслушват. Именно за това техният театър е и мой, защото аз участвам в този разговор, оставени са ненаселени пространства, в които встъпвам аз.
Вдаването в срещата с публиката, желанието да се случи контактът, докосването, общуването (не в смисъла на Гротовски); тя да бъде въвлечена, впечатлена - тази треска особено обгрижва визуалната страна, формата. Външната ефектност, пластиката на представлението са много важни - осветление, костюми, хореография на движението, музика, сценографско оформление на пространството (”Квартет”, “Слугините” на Явор Гърдев, “Трейнспотинг” на Иван Пантелеев, “Хамлет” на Лилия Абаджиева, “Опасни връзки” на Десислава Шпатова, “Соларис” на Стоян Радев, “Маркиза дьо Сад”, “Илирия” и др. на Галин Стоев. Спектаклите им живеят в задъхания ритъм на клиповата култура, във визуалната агресия на телевизията, в монтажната естетика на киното. Дискредитиран е арсеналът от средства, който създава илюзия за реалност. Заемането на различни медиа похвати не е цел, а средство, което налага времето на бесните комуникации. Ако искаш да разговаряш с възпитаниците на това време, трябва да използваш адекватен, разпознаваем код на общуване (”Трейнспотинг”, “Хамлет”, “Женитба”, “Обърнете внимание” и др.). Пиететът към самоцелните метафори и знаци, култът към пластическата изразност вече са успокоени и умиротворени след пароксичната страст на “закъснелите модернисти” (Възкресия Вихърова, Иван Станев, Стефан Москов), които иронизираха психологическия реализъм, детронираха или направо анулираха словото (”Дзън” на Вихърова), раздробиха сценичния образ, усъмниха се в разказването на истории. Техният модерен театър, пределно самовлюбен и самодостатъчен, бе ангажиран с патоса да отрицава, а не да общува; нямаше нужда да бъде “мой”, чувстваше се призван и добре сам в себе си.
Но режисьорите от т. нар. постмодерно време или безмерното време се чувстват свободни от необходимостта да утвърждават или отрицават, да доказват съществуването на Бог, идеал, Рай, или да се бунтуват срещу тях. Те искат да разказват/споделят своите малки истории, без напрежение да се срещат с текстовете, да ги избират, съчетават и подчиняват на театралната фраза, която искат да формулират. Те правят своите изречения, като взимат думички от различни големи, фундаментални културни изказвания - художествени и философски текстове, филми (”Квартет” на Гърдев, “Вертер” на Абаджиева), но по-често се отдават на мига на срещата с един-единствен текст, чувстват се уютно, правейки свои малки светове от него, в които аз мога да заживея, без да притежавам предварителното знание, без да ми е нужен мегаконтекст, за да вляза мигновено в общение. Изчезнал е срамът от разказването дори на мини истории, от намесването на психология, от самоограничаването в малко текстов материал, от правенето на просто театрално изречение (”Прашка”, “Догодина по същото време” на Георги Михалков, “Етюд за стая и глас”, “Соларис” на Радев, “Опасни връзки” на Шпатова, “Иванов” на Пантелеев, “Любовникът” на Недялко Делчев; Камен Донев не се притеснява дори да изрази единствено и само себе си, превръщайки в театър своите собствени текстове “Обърнете внимание”, “Вечният април”). Като че ли младите български режисьори са надраснали детската болест на театралното технопоколение - медиа обсесията - манията, която заварих в Словения на фестивала EXODOS'99. Зрели в младостта си, те не се стесняват от старомодното романтично вживяване в някакъв разказ, в който има герои, нещо се случва и то не в телевизионното студио, и не на видеостена. Не вярвам във видео (както и в телевизионния) театър.
Етиката на нашето време изтъква свободата и творчеството без илюзии за пребъдване, без гаранции за бъдещето; запазва плурализма на настоящето, дава шанс на многообразието на лични усещания за времето, толерира симултанното присъствие на “другото”, диалога. В такова съотнасяне - на едновременна поява, не идентични истории, но по различни литературни вариации и с различни акценти са спектаклите “Квартет” на Гърдев и “Опасни връзки” на Шпатова. Две пълноценни режисьорски четения през призмите на мъжкия и женския дискурс, всяко в абсолютната си правомерност - маркирало интересуващите го значения и открило основанията им. Именно това е моят театър - този, който ми предлага алтернатива, не ме задължава да го приемам заради единственост и меродавност.
За режисьорите, започнали в 90-те, правенето на театър може да бъде изключително и само начин на лично изразяване. Те трябва да са свободни максимално прецизно да изработват фразите, с които общуват в театралното пространство. За това е необходимо доброволното и взаимно пожелано срещане между режисьори и актьори, извън принудата на обстоятелствата и неестетическите предлози. Разтурването на фиксирани трупи и своеволното движение на актьорите от проект в проект позволяват откликването на всяка режисьорска идея. В театър, чиято цел е насладата от мига на общуването, основополагащо е индивидуално мотивираното участие, всеки със своите независими, значещи за него аргументи. Механизми като кастинга, които започват да се прилагат (Лилия Абаджиева, Галин Стоев), осигуряват симбиозата между естетическите потреби на режисьора и актьорите, сериозната обща работа върху споделени идеи, оптималното съ-участие и отдаденост. Събират се хора, за да обменят човешките си енергии и от това да се роди нещо ново, свежо, неизказвано дотогава. Шансът да преживяваме изненадващи, непредсказуеми, интересни театрални случки е в несанкционираното витаене на свободни творящи електрони, които в случайната си среща биха могли да разтърсят застиналия театрален релеф. Затова моят театър е театърът на необвързаните, динамичните, търсещите млади, които се боят от уседналост, от повтаряемост, от автоцитиране; изразяват се интелигентно, говорят убедено и убедително, без да те заставят да им се довериш.
Мирослава Тодорова